Интервю с Костадин Бонев, който признава: „От самото начало знаех, че трябва да запазим духа и емоцията на романа „Остайница“, неговата всмукваща енергия.“
Когато Костадин Бонев започва работа по „Остайница“, романът на Рене Карабаш все още не е получил международното признание от номинацията за „Букър“. Той обаче прочита книгата за една нощ и остава запленен от всмукващата ѝ енергия. По-късно, когато Рене се среща с читатели от над 20 дестинации по повод литературната награда, реакциите на публиката дават допълнителна увереност на филмовия екип, че са на прав път и усилията са си стрували.
„Остайница“ разказва за невъзможната любов между Бекиа и Дана в свят, подчинен на патриархални правила, в който изборът на една жена има твърде висока цена. Но във филма на Костадин Бонев албанската традиция служи само за фон на история за идентичността, свободата и момента, в който човек трябва да реши дали да остане верен на себе си, или да се превърне в някой друг, за да оцелее.
С режисьора разговаряме за първата му среща с романа на Рене Карабаш, за трудностите при превръщането на силен литературен текст в кино, за избора на младите актриси Алтеа Лазай и Дениза Павлова за ролите на главните героини, за снимките в Албания и за това как се променя отношението към една история, когато нейният литературен първоизточник внезапно получи световно внимание.
Първата прожекция на „Остайница“ ще бъде в рамките на конкурсната програма на фестивала „Златна роза“ на 19 септември от 20:15 ч. в зала 1 на ФКЦ – Варна.
– Как се срещнахте с Рене Карабаш? И какво си казахте, когато за първи път прочетохте романа „Остайница“?
– Всичко се случи около премиерата на последния ми филм „Далеч от брега“. Беше преди седем години. Тогава Рене ми написа много мил отзив за филма и решихме да се срещнем. „Остайница“ беше наскоро излязла и аз я изгълтах за една вечер. А после, на срещата, имах усещането, че се знаем от сто години. Не бих казал, че решението да работим заедно се зароди още тогава, но започнахме да се виждаме често. И след няколко месеца вече подготвяхме сценария. Историята на Бекиа съдържа в себе си всички елементи на античната трагедия. Нещо, което рядко се среща в съвременната белетристика. Бекиа е изправена от обстоятелствата до стената, няма полезен ход и, за да спаси собственото си „аз“, решава да промени идентичността си – да се превърне в нещо друго – Не-Бекиа, да разруши из основи семейството си и да се самоосъди цял живот да живее в чужда кожа, с мъжкото име Матя. Така ние започнахме да слепваме отделните епизоди, превръщайки историята ѝ в страшна приказка, като приказките на братя Грим в съвременен вариант.
– Днес книгата се чете през призмата на номинацията за „Букър“. Променя ли това начина, по който гледате на собствения си филм?
– Номинацията за „Букър“ дойде, когато филмът вече беше заснет. Ако партитурата на филма, т. нар. работна книга, е внимателно обмислена и в снимачния период си реализирал над 80% от идеите, съдържащи се в нея, при монтажа няма много опции за драстични трансформации. Пък и аз нямах нужда от подобно нещо. Но на Рене ѝ се отвори път до двайсетина дестинации, където трябваше да представя романа си на различна публика. Най-ценното за мен бяха реакциите на тази публика, които тя ми предаваше регулярно. Те ни вдъхнаха увереност, че сме на прав път.
– Какво трябваше да запазите на всяка цена и от какво трябваше да се откажете, за да стане романът кино?
– От самото начало знаех, че трябва да запазим духа и емоцията на романа. Неговата всмукваща енергия. И тук става дума за модерна проза, без препинателни знаци и без диалози. Истината е, че диалозите в романа са маркирани или преразказани, с други думи, те са изтъкани от субективност. Мисля, че диалозите във филма заедно с кинематографичната структура на повествованието са главният ни успех.
– „Подгряване на вчерашния обед“, „Потъването на Созопол“, „Далеч от брега“ също са снимани по книги. Защо за Вас е важна литературната основа на сценария?
– Мое убеждение е, че синтетичността на киното като изкуство го предполага. Съвременната българска проза е модерна. Много произведения са кинематографични. Да превърнеш повествованието в действие е занимание, което винаги ме е вълнувало. Освен това филмът е напълно самостоятелно произведение. Той се еманципира от първоизточника – с гледна точка, която режисьорът сам си избира. То е като да поставиш пиеса – Ибсен по един начин се поставя от Тимофей Кулябин, по друг начин от Йерней Лоренци.
– Познавахте ли тази албанска традиция преди това?
– Албанската традиция като такава е само фон. Иначе филмът би се превърнал в екзотика. Не традицията определя импулсите, които движат персонажите към неминуемата катастрофа. Важна е дотолкова, доколкото да ни даде възможност да изградим среда, на която зрителят да повярва. За да може да следи действието и да отвори съзнанието си за емоциите.
– Лесно ли намерихте актрисата за ролята на Бекиа? Познато лице ли е в Албания или това е дебют за нея?
– Харесах Алтеа Лазай от мига, в който я видях. Тя беше толкова различна на кастинга, при това ѝ се наложи да си партнира с няколко актьори, които пробвахме за Мураш. Практически тя нямаше конкуренция. Силно съм респектиран от албанската актьорска школа. Кастингът продължи близо три месеца, през които аз сновях между София и Тирана. Но съм щастлив, че си открих моите актьори. Това е първият филм за Алтеа Лазай, както и за българската актриса, която играе другата главна роля – Дениза Павлова.
– Как избрахте българските актьори? Виждам, че Снежина Петрова отново присъства в каста?
– Във филма има три български актриси – Дениза Павлова, Снежина Петрова и малката Валерия Георгиева. Като времетраене ролята на Снежина Петрова е малка, но изключително важна за развитието на един от персонажите – брата на Бекиа – Сале. Ние с нея се разбираме от половин дума. Често, когато съм натясно, опирам до нея. Дениза премина през дълъг и изнурителен кастинг. Когато ѝ казах, че е одобрена, осъзнах, че тя физически е пълна противоположност на моята първоначална представа за Дана – момичето, в което Бекиа ще се влюби до живот. И се оказа, че не съм сбъркал. А за малката Валерия първият снимачен ден беше шок. Един ден, по време на снимките, нещо малко в организацията на терена не беше както трябва. Някакъв дребен реквизит. И трябваше да заменим един епизод с друг. Валерия тъкмо беше дошла в Албания и трябваше да снима на следващия ден. Всичко за нейния епизод беше налице и аз, малко лекомислено, реших, че ще снимаме с нея. След първия дубъл трябваше да прекъснем снимките за около час. Двамата с Валерия обикаляхме селото, където снимахме, а аз говорех за всичко друго, само не за ролята. Накрая изядохме по един сладолед, тя се успокои, върнахме се и Валерия се справи повече от чудесно.
– Филмът е сниман в Албания. Как подбрахте локациите и кои бяха основните трудности при работата?
– Сценарият спечели конкурса през 2021 г. И трябваше да чака четири години, за да получи финансиране. През тези години с Рене не спряхме да работим върху сценария. А аз с часове стоях пред компютъра и с Google Maps се взирах в картата на Албания. Натрупах несметно количество снимки от различни места. И си харесах три локации – две малки изоставени селца в Южна Албания – Чепаро и Химара, и едно място близо до Пърмет – малка река с турски мост, до която имаше минерален извор и няколко пещери над реката. Когато започнахме да събираме екип в Албания, аз се срещнах с копродуцента Дионис Пападимитри и художника Стиви Рапо. И им показах снимките. С уговорката, че ако те ми покажат по-добри локации, аз ще приема тяхното предложение. Направихме една неколкодневна обиколка на посочените от мен места. Те не ги знаеха. И ми казаха: „Няма да намериш по-хубави места.“ Та така – избрах си локациите през Гугъл. Те бяха компактни, не изискваха премествания на екипа по време на снимачния процес и това беше техен допълнителен плюс.
– При адаптацията кое се оказа по-трудно – да пресъздадете света на романа или да намерите визуален образ на вътрешния свят на героинята?
– Да се пресъздаде светът на романа беше задължително. То не подлежеше на коментар. А второто е неотменна част от всяка адаптация. Без него всички наши усилия биха били напразни. По тази причина във филма вие ще видите епизоди, които ги няма в романа, но те са неотменна част от визуализирането на вътрешния свят на Бекиа. Един читател може да прочете романа, без да се замисля за куп детайли. Те просто не са нужни на повествованието. Но за нас с Рене Карабаш при писането на сценария тези детайли бяха важни. Без тях действието просто не се придвижваше напред. Какво работи баща ѝ? Как изхранва семейството си? Къде ще бъде погребан Мураш – в селското гробище или някъде навън, под маслиновите дървета? В романа децата играят в бункер. Такива съм виждал при първото ми ходене в Албания, преди 25 години. Днес няма следа от тях. И когато операторът ме попита: „Как си представяш снимането на епизод в бункер – къде ще разположим децата, къде камерата и къде осветлението?“, решението дойде светкавично. Имахме на разположение пещерите край река Лангарица. И заснехме епизодите там.
– За какво е тази история – за жестокостта на една патриархална традиция, за идентичността или просто за любовта?
– Балканите и днес си остават един мъжки свят. А законите на племето са по-важни от писаните днес закони. Да се спазват тези племенни закони е висша добродетел. И човешкият живот е евтин. Как би оцеляла една любов, която разрушава устоите на общността? Тази безлика общност е по-силна от импулсите на едно младо момиче. И не ѝ оставя друга възможност, освен да използва пролука в племенните предписания и в крайна сметка да промени идентичността си. Поради обстоятелствата, а не по вътрешна потребност. Решението на Бекиа е разрушително. За нея самата, но и за цялото семейство. Но това е цената, която тя е готова да заплати, за да не измени на любовта си.
– Какъв ще е пътят на „Остайница“ след участието на „Златна роза“?
– Вече има интерес от няколко фестивала в Европа и Щатите. Въпрос на време е филмът да излезе по света и да заживее свой собствен живот.
Костадин Бонев е роден на 9 януари 1951 г. в Трявна. През 1980 г. завършва театрознание във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, а десет години по-късно специализира кино и телевизионна режисура.
Сред най-популярните му заглавия са документалните филми – „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“, „Гео Милев в лабиринта на времето“, „Оловният войник“, както и игралните – „Подгряване на вчерашния обед“, „Военен кореспондент“, „Потъването на Созопол“, „Далеч от брега“.
Разговаря Зорница Кънчева
