Днес е 23.09.2021

Вера Стойкова: Варна е град, който е построен като сцена – отпред е морето, отзад е сцената с кулисите. Градът е отворен към целия свят.

30.08.2021

Поредица интервюта на ArtVarna.net с личности, които създават творческото лице на морската столица.

Нина Локмаджиева разговаря с Вера Стойкова, любима актриса, режисьор и директор на Държавен куклен театър – Варна.

Вера Стойкова
Вера Стойкова

В кой момент осъзнахте, че сте варненка?

Не мога да кажа, че има точно определен момент. Това стана постепенно, с моето израстване. По-скоро става така, че усещаш принадлежност тогава, когато усетиш, че си необходим. Както с любовта, така и с града привличането трябва да е в двете посоки. Когато усещаш, че и градът те приема и ти приемаш него и по някакъв начин влизате във връзка един с друг и с годините тази връзка става все повече и повече. Аз не съм родена във Варна, но целият ми съзнателен живот е минал тук, подчертавам съзнателен, защото всичко, което съм правила в този град, е било напълно съзнателно – и обучението ми, и хората, с които съм се срещала, и работата ми, и мечтите ми. Така че Варна е най-прекрасният град, в който човек може да има шанс да живее, дори и да не сме родени тук.

Първият дом, който помните и Вашата улица?

Нямах улица, защото само тези, които са родени тук, имаха улица, аз живеех в квартал. Защото ние сме от новите, които идваха и аз дойдох от Търново. И първото нещо, което ми направи впечатление е, че този град е толкова голям, че в него не трябва да поздравяваш всички и не трябва да общуваш с хората по улиците, защото някои от тях могат да бъдат неприятели. Всяко дете го учат на това, когато отиде на някое място по-голямо и коренно различно от това, на което е свикнало. Изведнъж тази промяна ми се видя много съществена. Първото нещо, което направих в града, беше да се загубя. И слава на бога, бяха ми оставили едно листче с адреса в джоба и вече по тъмно и абсолютно разревана добри хора ме упътиха към къщи. Моите родители бяха полудели, тогава още нямаше и телефони каквито има сега. Но се загубих само тогава. Никога повече не се загубих в този прекрасен град и какво да кажа – първото ми впечатление беше, че е много голям и до ден днешен не ме напуска това чувство. А съм била в милионни градове и не са ме впечатлявали с маща би си, а са ми били по-потискащи. Докато Варна е достатъчно просторна, за да можеш свободно да работиш и достатъчно малка, за да не те потиска. Варна е градът, в който можеш да се разхождаш, много малко градове могат да се похвалят с това. Варна е градът, който е достъпен за всичко, което пожелаеш да правиш, за всяко място, което пожелаеш да ходиш. Все още не е град с прегради, огради и с “тук не може” и “не бива”. Варна е град за творчество за всякаква друга работа. Той не е за всеки и не приема всеки, щастлива съм, че мен ме е приел. Аз познавам много хора, много мои приятели, които напуснаха града, не се разбраха с него и той не се разбра с тях, но лично мен той винаги ме е обичал и аз съм го обичала и се гордея с него. И каквото и да се случва в този град, и каквито и проблеми да имаме като хора…, защото и аз съм човек като всички останали, и аз се дразня на много неща, но и много се радвам на хубавите неща. Нещо, което забравяме да правим. Трябва да кажа, че погледнато от височината на времето, това са никакви работи. Най-важното е, че този град има въздух, в този град няма провинциализъм. Мога да го кажа най-откровено, защото в този град никой не познава никого, в провинциалния град всички се познават. Аз като ходя някъде, с удоволствие разбирам колко хора не познавам и те не познават мен, което е чудесно. Значи има все повече къде да се работи и хората да научават за теб, това изключва провинциализма. Е, ако има провинциалисти, съжалявам, но това е манталитет, но ако ти не си провинциалист, няма как да го усетиш. Това всеки си го носи със себе си. Варна е град, който е построен като сцена – отпред е морето, отзад е сцената с кулисите. Градът е отворен към целия свят. И първото нещо, което виждаш, е този прекрасен залив и ти е толкова хубаво вечер, макар и да не е като Сан Франциско или Ел Ей, но си блести много хубаво по нашите географски ширини, повече не ни трябва. Аз съм еколог и съм против излишните светлини.

Спомняте ли си първия спектакъл или артистично събитие, които сте посетили във Варна?

Да, спомням си, майка ми и баща ми ме заведоха, все пак това са хора, които идват от един много културен град, какъвто е Търново. Те ходеха много на театър там и едно от първите неща, които направиха във Варна, беше да отидем на театър и да ме вземат със себе си, защото аз вече бях голяма. И си спомням тогава, мисля че гледахме един спектакъл, който се казваше „Варшавска мелодия“. Била съм на 7-8 години и дано да не греша заглавието, но толкова се бях впечатлила. Играеха големи актьори, аз ги попивах, това беше един от първите пъти, в които се докоснах до живото изкуство и любовта си остана завинаги. Просто толкова беше тихо, всички бяха заедно, за първи път бях на театър и нищо не разбрах от самата пиеса, защото бях твърде малка, но аз гледах другите неща. На мен ми остана в съзнанието как всички хора в залата са затаили дъх и следят тези актьори, които свещенодействат на сцената. Защото те правеха точно това. И за мен си остана вечна любов. По-късно като по-голяма вече абсолютно съзнателно отидох на „Честна мускетарска“ и тогава вече разбрах, че нямам никаква друга възможност, освен да се занимавам с театър. Това беше един страхотен период за Драматичния театър, в който имаше много млади хора, страхотен състав, енергия бликаше от сцената от всички и това беше много заразно. Това беше най-хубавата зараза, която може да се случи на някой.

Не съм ходила на куклен театър, защото ме бяха записали веднъж и аз имах забележка, защото си бях забравила „цивичките“, както беше написала учителката по физическо и следваше много строга забележка и забрана да отида на театър. И тъй като го свързвах със забрана, аз повече не отидох на куклен театър. Може би съм си пазела силите за по-късно. Животът ми целият е пълен със странности и Варна е един град, който може да ги понесе всичките и който е в основата на много от тях.

Какъв аромат има Варна?

Има един аромат особен във Варна наесен, не мога да го сравня с нищо друго. Той дори не е на неща, които да са печени по балкони или нещо подобно. Той се усеща много бързо, с първия вятър, като че ли изведнъж замирисва на есен и летните аромати вече не са същите. Не конкретен аромат, но бризът започва да е по-осезателно солен, отколкото е през лятото и точно това време е моята голяма любов. Туристите почват да си отиват и ние си връщаме владението. Улиците се успокояват, дърветата се успокояват и една невероятна, уникална, неописуема, сладка градска тишина настъпва, което е прекрасно. Лятото е кресливо, то е шумно, то е многолюдно, но някак есента въздиша и се приготвя да си отдъхне, много е красиво. Аз съм пешеходец и обожавам улиците на града – и малките, и големите, познавам града на пръсти. Ходя сама и понякога ми се струва, че ще ме сметнат за луда, ако ме проследят, но без крака ще остане преследвачът, защото обичам да ходя с километри.

А как общувате с града – какво се промени с годините в това общуване?

Не знам, още повече го обичам, аз съм имала възможност и предложения в колко държави, на колко места да остана, сама или с моите колеги да създавам неща – много сериозни предложения, но нито за миг не съм ги приемала като възможност. Защото аз съм това, което съм, защото съм от тук, много е лошо да не знаеш откъде си и никога няма да си напусна мястото, което обожавам. Защото то ме зарежда. Представяла съм си как свършва някакъв форум, всички си тръгват и аз оставам сама след това, за да поемам нов житейски път. Казвам си, това няма как да стане. Където и да се преместиш, в момента, в който това стане за постоянно, всичките проблеми житейски, които са ти тук на главата, започват да ти идват и там с леки разминавки. Много е хубаво да пътуваш, но най-хубаво е, когато има къде да се върнеш. Връщането е велика сила.

Как общувате през годините с морето? Ходите ли често край морето? Плувате ли? Какво Ви дават морето и брегът?

Не плувам, защото като малка имах синузит и тогава такива бяха разпоредбите – който има синузит, няма право да стои в морето. Мен ме пускаха за по 2-3 минути и съм се пекла по всички възможни варианти, в които едно дете може да бъде инквизирано – с отворена уста, без отворен уста, с какво ли не… И толкова много игри съм си намерила на пясъка, за да мога да преодолея печенето, но така или иначе не успях да плувам, мога да плувам сега, но не успях да се почувствам в морето така, както би трябвало да се почувства един плувец. Отнеха ми тази възможност в детските години. и сега ако тръгна да се давя, ще се задържа 3-4 минути отгоре, но въпросът е, че не станах плувеца, който би трябвало, но плувам в други води, в своите си води плувам перфектно. Мисля, че не може всеки да прави всичко, нали? Ако трябва да избирам между плуване и пиано, бих предпочела пиано.

Без кои места и събития не можете да си представите Варна?

Не мога да си представя Варна без мястото, където работя, без театъра, без всички културни места, на които човек може да отиде за едно определено време и да избяга от ежедневието. Не мога да си я представя без цветята по улиците, без зеленината, без дърветата, без новите неща, които се случват в града. Много ми се иска да продължават да се случват нови неща, въпреки всичко, въпреки усилията или противоречията за едно или за друго, защото градът трябва да расте. Той расте в момента много, всички забелязват, че много се строи, сигурно, защото много хора вече избират да живеят тук, градът ще се промени, но ще се промени към нещо друго. Времето се мени, ние се меним, защо градът да остава същия? Само градовете, които са обречени, остават така, всички, които имат бъдеще, се променят. Така че се радвам, че ние сме на кръстопътя на миналото и бъдещето – и двете са еднакво силни. Град с история, но и град с бъдеще. Хората правят бъдещето на града, всички, които знаят колко е прекрасен този град. Има хора, които казват “във Варна няма култура”, това е най-греховната лъжа, която може да се изрече. Това е много страшно, Варна има от 100 години драматичен театър и от 70 години куклен. Да не говорим за всички останали културни събития, които са се случвали в този град – и балетен конкурс, и “Варненско лято”, и какво ли не. Единствени сме в света с тях. В спектакъла „Глаус кабаре“, който направихме сега, исках да влязат всички неща, които са първи. И продължаваме да сме първи, но трябва да си дадем шанс.

Ако трябва да покажете на гост от чужбина само три места от Варна, къде бихте го завели?

Първо го водя в малките улички, няма чужденец, който да не съм водила в малките улички. Там ги водя и те се влюбват. После ги водя на Морска гара, водя ги на плажа, няма нужда да казвам за централните улици, защото те така или иначе си ходят по тях. Но винаги им правя нощна обиколка на града, вземам една кола и си ги водя на нощна обиколка – и това е само „ах!” и „ох!“, и всички се влюбват в този град. А когато доведох една китайска делегация с много културни хора, когато те отидоха на брега, само се наведоха, огледаха се, взеха шепа пясък и погледнаха към мен и казаха „gold!“. Искам да кажа на хейтърите, че е излишно да мразиш нещо, което няма как да се мрази, или да кажеш, че е грозно красивото. Ние винаги гледаме какво нямаме, а не какво имаме и това е национална черта, но пък аз мисля, че всичко, което дори и негативно като национална черта, е изключително ценно, защото това сме ние. И някои от тези неща ни спасяват в друг момент. Всичко е баланс, ние сме такива, каквито сме и колкото повече се познаваме, толкова повече се обичаме.

Какво варненци не знаят за своя град, какво бихте искали да им кажете да научат за него?

Не знаят колко хора преди това са се борили да изглежда такъв какъвто е. Колко хора са минавали през иглени уши, за да се случат някои неща, които днес приемаме за даденост. Аз това го разбрах, докато работих по новия спектакъл, но съм го знаела винаги, защото съм любопитна и обичам да чета. Не знаеха, че имаме един Музей за нова история на Варна, в който искам да ги поканя, защото там има прекрасни неща и ако седнат да се зачетат в документите, ще си тръгнат много горди от Варна. Плюс това толкова сърцати хора работят в този музей, че аз вече съм им много тежък фен; Там е събрана новата история на този прекрасен град. За старата си имаме друг музей. В момента, в който аз завърших гимназия там, стана музей и сигурно има връзка с мен.

Варна е фестивален град, кои са любимите Ви фестивали, какво не бихте пропуснали?

„Златният делфин“ е уникален фестивал и ненапразно аз в тези ковидни времена съзнателно го пропуснах и го отдалечих, защото той никога не е бил половинчат и никога няма да бъде, трябва да бъде с блясъка, който заслужава. Но след като той навършва 50 години, представете си колко навършват другите. Всичко си има вече културна традиция – Балетният конкурс за мен е един от любимите ми, който не пропускам никога, защото аз съм страстен почитател на изяществото. Едни от най-добрите млади хора са се подготвяли през целия си съзнателен живот, за да покажат най-доброто за три минути на сцената. И смятам, че този фестивал е уникален. Относно фестивалите ще кажа, че има много малко фестивали в света, които имат конкурсен характер – Балетният конкурс е един от тях, „Златният делфин“ е другият. В много от страните конкурсният характер вече е вън от програмата. Много се комерсиализираха фестивалите, но конкурсът е за това да се явиш с най-доброто. Кинофестивалите смятам, че са изключителни и много се радвам, че са във Варна. „Варненско лято“, театралният фестивал също. Аз се безпокоя да не изтърва някой в бързината, но за мен това са фестивалите с изключителна стойност и не трябва да се губят.

Кое прави духа на един град?

Хората го правят. Смятам, че духът на Варна е от хора, които не носят раници на гърба си. Предприемчивите хора на Варна се чувстват свободни, те идват във Варна, защото тук е проветриво, хубаво място, не може да хване мухъл, само на определени места в новото строителство. Много хора идват и си отиват, не си скован в някакви тежки традиции и мрежи, не носят тежка история на гърба си, както в други градове. Варна също има древна история, но се развива като модерен град.

Вера Стойкова с цветя
Вера Стойкова

Какво е за вас Варна? С какво Ви докосва?

Свободна съм, с това ме докосва – да тръгвам, да се връщам. Не мога да го обясня на хора, които не са изпитвали това чувство, но тези, които са го изпитвали, ще ме разберат. Този дух е точно предприемачески дух, аз постоянно се чудя какво ново да измисля. И хората, които живеят тук, ценят това. И другото, което ми харесва е, че Варна е лъскав град и нямам предвид буквалния смисъл, а това, че хората са придирчиви какво гледат. И към заведенията, в които сядат и към местата, които посещават, придирчиви са към всичко, което освен вътрешен, има и външен вид. И това също е част от просперитета на града. Дори хората са облечени винаги по улиците интересно, не можеш да видиш посурнати, небрежни към вида си. Градът си го изисква и на мен това ми харесва. Варна е градът, който обичам, моето място, моя истински и професионален дом и съм щастлива, че са на едно и също място и не трябва да пътувам, за да ги виждам. Тук са ми родителите, семейството, приятелите, театъра, работата, тук са ми мечтите. Съжалявам всички, които са разкъсани в това отношение, защото знам колко им е тежко. Но Варна не е град, който си длъжен да напуснеш, защото искаш да се доразвиваш. Има места, които един млад човек трябва да напусне, за да има по-добро бъдеще, ако чувства нужда от такова, но тук не е нужно.

Кога осъзнахте, че ще посветите живота си на изкуството?

Бях абсолютно сигурна – в кино „Асен Златаров“ даваха „Ромео и Жулиета“, първият филм, който дойде. След този филм, аз се прибрах, нямах дневник, защото бях правила опит и ми го прочетоха, но взех една тетрадка и написах “Непременно трябва да стана актриса”. Това си го спомням като ден днешен. За да не забравя, си го записах в тетрадката. Изживявах се във всички роли във филма – и в Жулиета, и в Ромео, Меркуцио, дойката. Доказателство, че съм разбрала какво съм гледала.

Кой Ви насърчи, без кои личности Вие нямаше да сте творецът, когото познаваме?

В семейството се случват тези неща и на първо време това е майка ми, която е артистична личност и която на 89-годишна възраст написа първата си книга и тя е божествена. Човек със страхотен дух и беше видно, че ще направи всичко възможно да уча в София, защото бяха трудни времена, а имаха двама студенти. Майка ми е била личността, от която съм попивала и облекло, и поведение, и присъствие, защото за да бъдеш актьор трябва да имаш присъствие. А следващата личност, която изигра огромно значение, е моята класна в Математическата гимназия – другарката Стоичкова, която беше учителка по руски и ме запозна с цялата руска литература, с целия руски театър. Тя направи първия театрален състав в гимназията. И аз добих увереността, че наистина мога да се занимавам с това, тя ми даде това творческо самочувствие. След това вече моят професор Николина Георгиева, във ВИТИЗ, тя вече не е между живите, но това е кралицата на световния куклен театър. Защото тя е създала и школата в Япония, и в други части на света… В Япония е богиня, там е на пиедестал. Като чуят, че съм нейна ученичка, ми се покланят.

Кои са знаците по пътя на Вашето артистично израстване – значимите неща, които остават, когато обърнете поглед назад?

Знаците бяха такива, че бяха неоспорими. Готвех се да кандидатствам актьорско майсторство за драматичен театър. Бях си взела билет за влак по-рано и си подадох документите, след което попаднах на куклен театър – децата тъкмо влизаха и аз влязох с тях. Това ми промени живота, върнах се и си смених документите – подадох за куклен театър. Това е такава случайност, щях да поема друг път, различен и може би по-успешен, но нямаше да е този. Аз обожавам изкуството, с което се занимавам. Когато направих аз първата си постановка като режисьор, имаше опашка за билети. Не искам да го казвам с такова самочувствие и да се бия в гърдите, а го приемам като знак, че трябва и с това да се занимавам. Беше една коледна постановка. Йордан Тодоров и Злати Златев – предишните директори, имат огромно значение за мен. Тласкали са ме в посока, в която мога да се развивам и аз им благодаря от цялата си душа. Йордан Тодоров ми даде коледна пиеса, за да се пробвам, но първата ми сериозна постановка беше „Палечка“ и тя замина за Шанхай след два месеца и взе награда за изключителен спектакъл. Другото ми представление – „Пещерата и сенките“, веднага взе награда на фестивал за възрастни. Такива неща са ми давали самочувствие, потвърждение, че съм в правилната посока. За мен има една голяма професия в театъра и това е актьорството, всичко останало служи на нея.

Вера Стойкова на преден план с актьорите от Държавен куклен театър Варна Стоян Стоянов, Диана Цолевска и Галин Гинев по време на турне в Азия
Вера Стойкова на преден план с актьорите от Държавен куклен театър Варна Стоян Стоянов, Диана Цолевска и Галин Гинев по време на турне в Азия

Темите, които разработвате през годините и сега?

Мен ме занимава през годините това как театърът да бъде достойна алтернатива на всички визуални атаки, които съвременните технологии създават. Аз съм интелигентен човек и не ги изключвам, защото като отречеш нещо, не значи, че то ще изчезне. Напротив, те са част от нашия живот, винаги искам да има провокация и провокирам самата себе си. Може ли театърът да остане съвременен, провокативен и да остане достойна алтернатива на всичко екранно. За да бъдеш в крак с тях, а не против тях. Те не се изключват взаимно.

Великите образци, които Ви вдъхновяват? А обикновените хора?

Аз обожавам киното и великите филми ме вдъхновяват винаги. Ненапразно, когато работя в театъра, правя такива сцени, че да бъдат като във филм. Много хора, които ги гледат, го казват. Един от филмите, които обожавам, е „Великата красота“, другият филм, който е вечен, е „Рим“. На мен такива филми ми дават погледа, че невидимите неща могат да бъдат толкова стойностни, колкото и видимите. И че тъгата може да бъде красива. Всички, които си вършат работата с любов, ме вдъхновяват, независимо къде се намират. Дали ще е шофьор на такси, някой от улицата, някой си режисьор, дали ще е певец – няма никакво значение. Лекар, санитарка ли? Аз бях вдъхновена преди време от една санитарка – не знам дали аз съм способна на такова нещо. Най-обикновена женица, но тя с такава любов си вършеше работата, че беше за хората най-значимият човек, най-довереният човек. А тия хора имат нужда от толкова много надежди. Може да говорим за лекари – той те лекува още докато ти каже „здравей“, „седнете“, „няма проблем“, „сега ще те видим“. Това са тези хора, които ме вдъхновяват. И аз, когато правя нещо, търся такива образи, защото те са важните. Обичам да показвам любов. Обич обичам да показвам. Обикновените човешки неща, малките сладки грехове на нашето ежедневие.

детелини

Щастлив човек ли сте?

Много, много. Постоянно намирам четирилистни детелини и ги подарявам на другите. Не ги търся, просто ги намирам. Макар че в по-голямата част от времето съм тъжна и много често изгубила почва, но това нищо не значи. Това са само временни състояния. Сигурно презареждам батерии в такива моменти. Понякога се чувствам просто изразходена, но това е за кратко, защото аз наистина съм щастлив човек. И благодаря на Господ всеки ден за това щастие. Защото съм щастлива с всичко, което имам. Никога не страдам за това, което нямам. То никога не ме занимава, защото каквото трябва, го имам. Ако имам повече, ще си го направя да ми е повече. Но аз не съм и алчен човек. По принцип обичам удоволствието, обичам комфорта, но душевният комфорт е преди всичко. Ако си продадеш душата веднъж, после сметката е много страшна. Никога не съм си продавала душата и никога не съм правила нещо, което не искам да правя. И това, може би, е рецептата да бъда щастлива. Имам прекрасно семейство, прекрасни приятели, много добри, много верни. И това ме прави щастлива. Живея в един уникален град. Аз съм довела до около 7-8 чужденеца, които са си купили апартаменти вече тук. Казвам им: това е мястото. И то е самата истина. И си купуват тук апартаменти, и остават тук. И сега моят син продължава традицията, защото той е общителен. Само който не го осъзнава, не го разбира.

Най-новата Ви постановка?

„Гларус ретро кабаре“ е постановката, която ми е най на сърце, защото тя е за нашия град. Тя е свързана с нашия град и тя трябваше да бъде моята лична благодарност към човека, който стои в основата на създаването й, моята лична благодарност към този град. Бях страшно възхитена от колегите си. Те със същата неподправена обич дадоха всичко от себе си и направиха всичко, за да стане този спектакъл такъв, какъвто е.

„Гларус ретро кабаре“ си беше едно усмихнато обяснение в любов на Варна.

Така е. Така мисля и аз. Така съм го мислила да стане, защото Варна е град, създаден за обичане. Той не става за мразене. Във Варна няма нищо тъжно, напротив – всичко е прекрасно. Можеш да мечтаеш в този град. Ако ти е тъжно – отиваш при морето и се изчистваш, и се прибираш. И така – не ти е вече никак тъжно.

Все пак има и нещо неизиграно, нещо ненаправено. За какво мечтаете – творческа мечта?

Аз непрекъснато имам такива въжделения.

Но и непрекъснато ги реализирате.

Да съм жива и здрава. Просто искам да направя – след „Красавицата и звяра“ – една много вълшебна приказка и съм напът да я направя за деца. И това вероятно ще бъде „Спящата красавица“, защото в нея има много мъдрост, а никой не приема тази приказка откъм мъдрата й страна. И някак си ще ми е хубаво да покажа мъдрата й страна. А за възрастни искам да направя едно велико – велико казвам аз, нали съм емоционална и се изхвърлям – но искам да бъде грандиозно куклено представление за възрастни, с което да отбележим 70-годишнината на театъра. То ще бъде свързано и с хората, и с куклите – това, с което най-много се гордея, това е трупата на театъра. Това са колегите, с които работя. Това е хъсът, с който работим, но и хубавите, приятелски отношения между нас, мъжеството, с което преглъщаме трудностите постоянно – в един или друг смисъл. И може би това е един от малкото случаи, в които наблюдаваме хор от солисти. Всеки един от тях е със силата на солист, но когато работим заедно, можем да бъдем хор. Така много хора правят нещо цяло. Това много рядко може да се види и да се чуе. Те са един свят. Така че аз смятам, че това е едно от най-съвършените неща, в които имам пръст. Но не съм само аз, а и директорите преди мен директорите, аз просто не го пропилях, а го доразвих. Кукленият театър е за мен е едно от нещата, които ще останат и съм много щастлива от това. Но зад този проект има и много други хора, които помогнаха това да се случи. Целият театър стои зад всичко, така че, когато казвам аз, трябва да се мисли за всички останали зад мен.

Каква е задачата на успешния театрален мениджър?

Задачата е да пази хората. Никой от хората не трябва да се чувства потиснат, унизен, забравен, недоразвит, неоценен. И когато правим нещо, ние си говорим открито, казваме всичко. Казвам накъде отиваме, какво да направим. И засега не съм излъгала нито един път и може би затова ми имат доверие, но аз също им имам страхотно доверие. Просто ние наистина сме екип. И това е много ценно. Зад това стои успеха на този театър, зад взаимното разбиране, зад доверието.

Кой е добрият, прекият път към сърцата на децата?

Истината и честността. Децата не търпят лъжа. В момента, в който почнеш да ги лъжеш или да говориш изкуствено, те спират да те слушат. За разлика от възрастните, които ще изгледат всичко, ще ръкопляскат и после ще кажат „голяма простотия беше“. А децата са честни и веднага реагират.

Варненският куклен театър по традиция има силни куклени представления за възрастни. Как актьорите променят модуса си? Как работите с режисьори като Теди Москов, Боян Иванов?

Работим с абсолютна всеотдайност, екипност и страхотно доверие, никога не подлагаме нищо на съмнение. Теди Москов е човек, който създава неща, които трябва да се правят от екип. Той е калейдоскоп от ситуации, от думи, много трябва да си умен, за да участваш в негово представление. Той е и голямо изпитание. Той подбира хората, актьорите много внимателно. Мога да кажа, че са взаимни чувствата ни. Всеки път режисьорите, с които работим, разкриват нови черти, нови възможности у нашите актьори. Така че затова спектаклите за възрастни дорисуват картината и то по най-хубавия начин. И затова нито едно детско представление не звучи инфантилно, защото актьори, които работят сериозна работа – когато работят за деца работят също толкова сериозно – и никога представленията не са инфантилни, глупави или неглижирани.

Не подценяват децата?

Да. Ти си възрастен човек, не може да работиш само за деца, защото имаш нужда и нещо друго да кажеш. Но не може да го кажеш в детско представление. Можеш да го кажеш на възрастните. А за деца – като за деца – казал го е Екзюпери – за деца е същото като за възрастни, но е по-трудно.

А кога разбираш, че си станал майстор в едно сценично изкуство?

Не знам. Не знам дали е самочувствие, но титлата „майстор“ може да се казва само за последното нещо, което си направил. Защото винаги един майстор може да се оплеска в нещо следващо. Така че тя е като преходно знаме. За да я задържиш, трябва много да се бориш. Знай, че си майстор, за да не изтърваш нещата.

Понеже го казахте с усмивка – винаги имате специално отношение към комичното.

Комичното е най-висшата степен на нашето отношение към живота. Иронията те спасява от сълзливост. Иронията те спасява от това нещата да стават твърде важни – както успеха, така и неуспеха. Както ние обичаме да казваме – с тебе е свършено. Смяташ ли, че си върхъта на айсберга, с теб е свършено. Защото под върха е основната маса от лед. Трябва да сме несериозни и скокливи – като ронещи се камъни, трябва винаги да обръщаме следващата си страна, за да не хванем мъх. Никога не трябва да си едно и също.

Разговаря Нина Локмаджиева

Снимки личен архив

Вера Стойкова

Родена през 1958 г. Завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Николина Георгиева през 1982 г. През същата година постъпва на работа в Държавен куклен театър – Варна. Директор на Държавен куклен театър – Варна от месец юли 2006 г.

Автор и режисьор е на спектаклите: “В коледната нощ”, “Малка коледна приказка”, “Приказка за Витлеемската звезда”, “Коледна елха”, “Фолклорни фантазии” /съавтор/, “Коледна звезда”, “Житената питка”, “Палечка”, “Пролетни лудории”, “Снежната царица”, “Пещерата и сенките”, “Някои особености на…кукления театър”, “На гости на Баба Марта”, “Красавицата и Звяра”, “Коледна магия”, “Коледни звезди”, „Островът на песните“, „Гъбарко“ , „Малки вълшебници“, „Коледен карнавал“, „Кривото патенце’, “Коледна къщичка” , „Зеленчуци който не яде“, „Приказна Коледа”, „Коледни лудории”, „Случка непозната с ябълка в гората”, „Приказна полянка“, „Коледна пързалка“, „Трите Феи”, „Коледни желания“, „Карнавал в гората“, „Зимна приказка“, „Коледен подарък”, „Чудният подарък”, „Баба Марта е дошла“, „Приказка за теб! “, „Дядовото дворче”, „Сладката Мими и чудните витамини“, „Коледни приключения в приказната гора“, „На зелената полянка“, „Аз съм българче“, „Трите прасенца“, „Гларус ретро кабаре“ и др.

Сред множеството й роли в спектакли на театъра са: “Бубу” – Бубу, “Бяла приказка” – Мачо, “Светлосиният Петър” – Светлосиният Петър, “Малкият принц” – Малкият принц, “Бурята” – Антонио и Стефано, “Алиса” – Белият цар, “Третото ухо” – Триухият, “Палечка” – Жабата и Мишката, “Лудото хвърчило” – Лиси, “Фолклорни фантазии” – Мома, “Патенцето” – Жълтурчо, “Пролетни лудории” – Мечката, ”Косе Босе” – Косето, “Меко казано” – Костенурката, „Красотата спи”, „Алегро Виваче“, „Възгледите на един пън“, “Боливуд”, „Девет и нещо“, “Лека походка и други опити” , „Професия Лъжец“, „Мълчаливи предания“, “Пурпурният остров”,„Спящата красавица“, „Чудните готвачи”, „Мечо Пух“, „Влюбеният Моцарт“, „Уестърн”, „Зайко на море“, „Три диоптъра щастие“, „Лисугерът”, „Ако Фройд беше индиец“, „Сладката Мими и чудните витамини“ и др.

Награди:

– Отличие за спектакъла “Тошко Африкански” в Дни на комедийния спектакъл в Габрово /1983/- Голямата награда “Златната маска” за “Игра на светлини и сенки” и “Жълтурчо” от Пети международен фестивал на куклените театри в Техеран, Иран /1994/;- Награда за най-ярки и необичайни изразни средства в спектакъла “Птиците” от Фестивал “Бурборак” – Смолян/1994/;- Носител на награда “Куклар” за актьорско майсторство за “Лудото хвърчило” /1997/;- Награда за актьорско майсторство за “Косе Босе” от ХІ МКФ “Златният делфин”/1999/- Награда “Варна” 2002 за реализацията на спектакъла “Фолклорни фантазии”;- Специална награда за спектакъла “Херкулес”от ХІІ Международен куклен фестивал „Златният делфин“/2002/, Варна- Награда на публиката за “Фолклорни фантазии” от Куклен фестивал – Толоса, Испания /2003/;- Приз за най-добър спектакъл за “Фолклорни фантазии” от V азиатски международен куклен фестивал – Тайпе, Тайван /2004/;- Приз за най-добър спектакъл за “Палечка” от VІ азиатски международен куклен фестивал – Тайпе, Тайван /2005/;- Голямата награда за спектакъла “Палечка” от Международния фестивал на куклените театри в Шанхай, Китай /2005/;- Награда на чуждестранното жури за най-добра визия на детско представление за „Палечка” от ХV Международен куклено-театрален фестивал „Двама са малко – трима са много“ в Пловдив /2006/;- Награда за актьорски ансамбъл за спектакъла „Фолклорни фантазии“ от VІІІ Международен фестивал на спектакли за деца „Вълшебната завеса“, Търговище /2007/;- Награда за „Експериментални и нови форми“ за „Пещерата и сенките“ от V Международен куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“, Стара Загора /2007/;- Награда „Варна” 2007 – колективна, за творческия колектив, осъществил спектакъла „Пещерата и сенките“;- Награда за развитие на сценичния език на спектакъла „Пещерата и сенките“ от ХІV Международен куклен фестивал „Златният делфин“ , Варна /2008/;- Голямата награда „Златният делфин“ за цялостен спектакъл(в раздел спектакли за възрастни) за „Възгледите на един пън“ и Награда за актьорско майсторство(в раздел спектакли за възрастни) на актьорския ансамбъл на спектакъла „Възгледите на един пън” от XV Международен куклен фестивал „Златният делфин“, Варна/2011/;- Награда „Варна“2012 за спектакъла „Възгледите на един пън“;- Награда „ИКАР“ 2014 за Най-добър спектакъл за „Професия Лъжец“;- Трета награда за „Малки вълшебници“ от Фондация „Източноевропейски проекти” Дордрехт, Холандия от ХХІ Международен куклено-театрален фестивал „Двама са малко – трима са много“, Пловдив /2014/;- Награда за режисура на Вера Стойкова за спектакъла „Малки вълшебници” от XVI Международен куклен фестивал „Златният делфин“, Варна/2014/- „ИКАР“ 2015 – специално отличие за ярка и въздействаща образност за спектакъла „Мълчаливи предания“;- Награда „Варна“ 2015 за екипа на Държавен куклен театър, реализирал спектакъла „Мълчаливи предания“;- Голямата награда за спектакъла „Малки вълшебници“ от XIX Национален куклено-театрален фестивал „Михаил Лъкатник“, Ямбол/2015/;- Като мениджър – ИКАР 2010 и 2013 за най-добър мениджмънт, маркетинг и финансовите показатели на театъра- Номинация АСКЕЕР 2016 за водеща женска роля: Вера Стойкова за ролята на Генадий Панфилович, директор на театър в „Пурпурният остров” от Михаил Булгаков, постановка Стефан Москов, Държавен куклен театър – Варна- Награда „Варна“ 2017 за екипа на ДКТ – Варна, осъществил спектакъла „Мечо Пух“ по А.Милн, режисьор Бисерка Колевска- Награда за женска роля на ВЕРА СТОЙКОВА – за ролята на Мечо Пух в спектакъла „Мечо Пух” на Държавен куклен театър – Варна, режисьор Бисерка Колевска на ХVІI МКФ “Златният делфин”, Варна, 2017- Голямата награда “Златният делфин” на Държавен куклен театър – Варна за визуалния спектакъл по мотиви от древната митология „Орфей”. Режисьор – Боян Иванов, сценография и костюми – Свила Величкова, хореография – Татяна Соколова, музика – Христо Намлиев и видеомапинг – Тодор Тодоров на ХVІI МКФ “Златният делфин”, Варна, 2017- Нaгpaдa зa eĸипнa paбoтa пpи cъздaвaнe нa oбpaзитe чpeз cpeдcтвaтa нa импpoвизaциятa и зa cтимyлиpaнe нa въoбpaжeниeтo нa мaлĸитe зpитeли за “Чудните готвачи”от XIX Международен фестивал на спектакли за деца „Вълшебната завеса“, Търговище- Наградата за постижение в хумора и сатирата в българския театър „Златен Кукерикон-2021” за спектакъла „Ако Фройд беше индиец“

Проектът “Лицата на артистична Варна” се реализира с финансовата подкрепа на фонд “Култура” на Община Варна.

Проектът “Лицата на артистична Варна” се реализира с финансовата подкрепа на фонд “Култура” на Община Варна.

Други