ПЕТ ВЪПРОСА КЪМ ИСКРА ПРОДАНОВА
За Moving Body Festival и новото пространство PUNKT 9
От Елица Матеева
УВОД
От 30 октомври до 8 ноември 2026 г. Варна отново ще бъде домакин на Moving Body Festival — фестивал за съвременен танц, пърформанс и кино за танц, който продължава да се случва в града ВЪПРЕКИ обстоятелствата, но и заради публиката, която търси различния поглед към съвремието ни. Единадесетото издание събира селекция от танцови филми, сценични произведения и срещи с артисти. Програмата започва на 30 октомври в пространството PUNKT 9, а събитията продължават през първата седмица на ноември и следващия уикенд — до 8 ноември.
По този повод разговаряме с Искра Проданова — хореограф и артист от независимата варненска сцена, артистичен директор на фестивала и човекът зад новото пространство PUNKT 9. Разговорът е посветен както на тазгодишния Moving Body Festival, така и на възможностите, които новото пространство отваря за срещи между артисти, различни изкуства и публика.
1. Какво е твоето движещо се тяло днес?
Какво те мотивира да продължаваш да организираш във Варна фестивал, посветен на съвременните танцови форми и киното за танц? Ако се върнем години назад, ще си спомним фестивала Vertigo, както и „Танцови маршрути“ на Карина Илиева и Силвия Христова — инициативи, които създаваха среда за среща между съвременния танц, движението, перформативните практики и видеоденса. С времето тези платформи изчезнаха или прекратиха дейността си във Варна, а Moving Body Festival продължава да съществува и вече има свое пространство — PUNKT 9. Какво те движи днес като артист и организатор? Защо смяташ, че Варна има нужда от подобна независима платформа?
И.П. Moving Body Festival е създаден през 2016 г. Първоначалната идея беше да бъде образователна платформа, тъй като фестивалът Vertigo вече съществуваше. Искахме да допринесем за изграждането на среда за съвременно сценично изкуство във Варна. След като Vertigo прекрати дейността си, ние поехме щафетата и още през 2017 г. започнахме да представяме спектакли. Тогава отворихме и първата си покана за танц за екран – поле, в чието развитие в България смятаме, че имаме пионерска роля.
Като артист ме движи необходимостта във Варна да има контекст, в който един артист може да съществува, а не само да гостува за кратко. Необходими са публика и общност, любопитни да преосмислят танца и хореографията. В България все още има доста консервативна представа за танца и продължава да ме занимава въпросът: „Какво може да бъде танц?“
Като културен оператор осъзнавам и по-голямата отговорност. За тези десет години успяхме да свържем Варна с национални и международни мрежи – чрез филмовата програма, участието ни в Tanzmesse, една от най-значимите световни платформи за танц, и присъствието ни в Aerowaves, водеща европейска мрежа за съвременен танц.
Фестивалът има значение не само като място за показване на произведения. Той разпространява културно съдържание, изгражда професионални мрежи, развива публики и настоява за по-смислени културни политики. Съвременното сценично изкуство обаче остава в периферията на Варна. Липсват места, които да го представят регулярно, а без постоянство трудно се изгражда публика.
Тазгодишната програма много точно формулира тези въпроси. На 5 ноември представяме „Взето от интернет или кратко ръководство за употребата на танца“ на Марион Дърова – спектакъл за влиянието на социалните мрежи върху артистите, за непрекъснатото самопредставяне онлайн и за начина, по който се променя съвременният танц в епохата на ръководствата, бързите резултати и рециклираните образи.
2. Изминаха повече от десет години от началото на Moving Body Festival. Какво означава днес да създаваш култура на проектен принцип?
Постоянно кандидатстваш по различни програми и конкурси, търсиш подкрепа от Варненския фонд „Култура“, Национален фонд „Култура“ и други източници, за да можеш да развиваш фестивала и да поддържаш общност около него. Питам те и от позицията на човек, който също пише проекти и се опитва да отстоява мястото на изкуството в несигурна икономическа среда. Какво ти дава сили да продължаваш? Доколко проектният принцип позволява на независимите артисти не просто да оцеляват от събитие до събитие, а да развиват последователно идеите си?
И.П. Да създаваш култура на проектен принцип означава непрекъснато да превеждаш художествените си идеи на езика на срокове, бюджети, индикатори и отчетност. Всяка година започваш почти отначало – кандидатстваш, чакаш резултати, пренареждаш програмата според наличното финансиране и поемаш риска нещо, което си развивал дълго, изобщо да не се случи. Зад видимите фестивални дни стои огромен обем невидим труд, който рядко е адекватно заплатен: писане, планиране, комуникация, търсене на партньори и постоянно измисляне как да направиш повече с по-малко.
Благодарение на проектното финансиране Moving Body съществува повече от десет години. Подкрепата на фонд „Култура“ на Община Варна, Министерството на културата, Национален фонд „Култура“ и партньорите ни даде възможност да представяме артисти, да развиваме международни контакти и да създаваме публика. Проблемът е, че този модел много по-лесно финансира отделни прояви, отколкото дългосрочното развитие на една организация, нейния екип и натрупаното знание.
Независимите артисти не се нуждаят само от средства за следващото събитие. Нужни са им време за изследване, пространство за работа, право на грешка и условия, в които една идея може да се развива отвъд рамката на конкретния проект. Когато всяка дейност трябва предварително да обещае измерим резултат, има опасност изкуството да започне да обслужва логиката на финансирането, вместо финансирането да подкрепя художествения процес.
Сили ми дават хората, които се връщат, артистите, чиито работи проследяваме през годините, и срещите, които продължават след края на представлението. Не продължавам, защото несигурността става по-лесна, а защото виждам, че натрупването има смисъл. Но устойчивостта не бива да означава способността на артистите безкрайно да издържат на несигурност. Тя изисква културна политика, която подкрепя не само събития, а и хора, организации, пространства и дългосрочни художествени процеси.
3. Фестивалът започва с филмова селекция, а програмата среща публиката с автори и различни сценични практики. Как определи нейното лице?
Как би обединила филмите в тазгодишната колекция? Какво е общото между тях отвъд темите за движението, танца и перформанса? Сред акцентите са срещите с Мартина Апостолова и Марион Дърова, както и с Галина Борисова — артист, който продължава да изследва възможностите на независимото тяло и не приема възрастта като основание за оттегляне от сцената. Интересно е и присъствието на театрални актьори, които работят и в полето танцовия театър. Какво те привлича в срещите между различни артистични езици и поколения? И каква роля имат брънчовете като възможност за разговор между артисти и публика?
И.П. Международната конкурсна програма за танц за екран събира артисти, които разпознават работата си във въпросите, през които всяка година курирам платформата: Какво ни задвижва? Накъде се движим? Как се движим по време на катастрофа? Как преминаваме от индивидуално към колективно тяло? Същите въпроси преминават и през програмата на живо.
Бих обединила тазгодишните филми чрез начина, по който тялото се появява като носител на памет, идентичност и съпротива. Те споделят чувствителност към човека в процес на промяна – към отношенията му с времето, средата, другите и самия себе си. Интересуват ме произведения, в които тялото не е просто обект пред камерата, а мислещо присъствие, което задава въпроси и съхранява опит.
Това е свързано и със собствения ми път. Макар да съм хореограф, работата ми е в полето на интердисциплинарните практики. Първата ми творба беше видеоарт; впоследствие съм създавала танцови пърформанси и инсталации, работила съм в публична среда, а мои произведения са представяни и в изложбен контекст. Наскоро бях резидент в Pickle Bar на Slavs and Tatars – международен художествен колектив, който работи чрез изложби, книги и лекции-пърформанси. Този опит естествено ме привлича към произведения, които не пазят строго границите между дисциплините.
В живата програма Мартина Апостолова, Марион Дърова и Галина Борисова представят различни пътища към сцената. Особено важен е примерът на Галина – артист, който продължава да изследва свободата на независимото тяло и не приема възрастта като основание за оттегляне. Това поставя въпроса кой има право да бъде видим на сцената и защо толкова често свързваме артистичното присъствие с младостта.
Интересно ми е и какво се случва, когато актьор, танцьор и музикант внесат в общ процес различното си отношение към текста, движението, времето, ритъма и слушането. Тогава езиците не просто се допълват, а взаимно се разместват. Същото важи и за срещата между поколенията: тя показва не само какво се е променило, но и кои въпроси продължават да се връщат.
Брънчовете са част от тази кураторска логика. Искахме да избегнем формалната ситуация, в която артистът говори, а публиката единствено слуша. Около една маса дистанцията намалява, разговорът може да се отклони, а въпросите се появяват без предварителна подготовка. Така зрителското преживяване може да бъде споделено, оспорено и продължено.
4. Какво стои зад името PUNKT 9 и как си представяш бъдещето на това пространство?
Благодаря ти за поканата — имах възможност да видя пространството и ми се струва, че то може да се превърне в място за много различни творчески срещи. Защо PUNKT 9? Какво се е случило между пункт 1 и пункт 9? Как си представяш развитието му и сътрудничеството с варненски автори от различни области? Бих се радвала да организираме там срещи, посветени на историята на киното — от черно-белите филми до различните национални кинематографии, от Айзенщайн и италианския неореализъм до Фелини, Антониони, Пазолини, Висконти и френската нова вълна. Като преподавател и изследовател по теория и история на киното виждам колко малко познания за тези основополагащи периоди имат днешните млади хора. Бих си представила и творческа лаборатория за писане на пиеси — текстове, които да могат да имат именно в PUNKT 9 първата си среща с публиката. Какви от тези идеи съвпадат с твоите намерения и какви други форми на сътрудничество би искала да развиеш?
И.П.Името PUNKT 9 носи идеята за точка, но не и за крайна точка. По-скоро е място, в което различни траектории могат да се пресекат, да спрат за известно време и след това да продължат в нова посока. Ако търсим какво се е случило между пункт 1 и пункт 9, там са годините на Moving Body – временните пространства, фестивалните издания, срещите с артисти и публика, реализираните и нереализираните идеи, опитите и грешките. След повече от десет години движение PUNKT 9 е възможност част от това натрупване най-после да получи адрес.
Деветката има и съвсем конкретен произход – намираме се в офис 9 на бизнес сграда „Роял“ на ул. Братя Шкорпил 26. Впоследствие разбрахме, че сградата заема мястото на бившето кино „Роял“. Харесва ми това почти случайно наслагване: ново пространство за движение, кино и сценични изкуства се появява върху място, което вече носи паметта на киносалон. Не сме измислили тази връзка предварително, но тя добави още един пласт към името – сякаш мястото само ни подсказа част от своята история.
Идеите ти за историята на киното много точно съвпадат с намеренията ни. Имаме амбицията не само да показваме филми, а да създававаме контекст около тях. Разговорът за Айзенщайн, италианския неореализъм, Фелини, Антониони, Пазолини, Висконти или френската нова вълна не е просто връщане към историята – той ни помага да разбираме по-добре образите, които гледаме и създаваме днес. Особено ценно би било тези срещи да бъдат достъпни за млади хора и да съчетават прожекция, лекция и свободен разговор.
Близка ми е и идеята за лаборатория за писане на пиеси. Интересува ме моментът преди готовото произведение – времето, в което текстът, движението или образът още търсят своята форма. PUNKT 9 може да предоставя условия за писане, четене, експериментиране и първа среща с публика, без натиска всичко веднага да се превръща в завършен спектакъл.
Бих искала да работим с автори от киното, литературата, театъра, танца, музиката, визуалните изкуства и хуманитаристиката. Не просто да подреждаме отделни събития в календар, а да създаваме връзки между тях: един филм да породи разговор, разговорът – лаборатория, а лабораторията – нов текст, образ или представление. И поредица за историята на киното, и лаборатория за драматургични текстове могат да намерят свое естествено място тук.
Не искам още в началото да заключваме PUNKT 9 в твърда формула. Пространството има своя художествена позиция, но трябва да остане отворено към хора и идеи, които могат да разширят представата ни за него. Бъдещето му ще се изгражда постепенно – чрез процесите, които намират място тук, и чрез сътрудничествата, които успяваме да задържим във времето.
5. Какво би искала да кажеш на варненската публика, за да я насърчиш да прекрачи прага на PUNKT 9?
Независимите пространства имат нужда не само от артисти и финансиране, но и от зрители, готови да се срещнат с непознати форми и да участват в културния живот на своя град. Какво би казала на хората, които все още не познават съвременния танц, пърформанса или киното за танц? Какво очакваш от брънчовете и от неформалните разговори между артисти и публика? Могат ли те да създадат по-трайна връзка между произведението и зрителя, между независимите артисти и града? И как си представяш бъдещето на Moving Body Festival и PUNKT 9 като място за споделяне, експеримент и нови творчески съюзи?
И.П. Бих им казала: не е необходимо предварително да разбирате съвременния танц, пърформанса или киното за танц. Не е нужно да знаете какво „трябва“ да видите и не е задължително всичко да ви хареса. Достатъчно е да влезете с любопитство и да си позволите среща с нещо, което може да няма готов и еднозначен отговор.
Непознатите артистични форми понякога създават усещането, че са предназначени за тесен кръг хора. Искам PUNKT 9 да намалява тази дистанция – не като опростява произведенията, а като дава възможност на публиката да се приближи до тях по свой начин: чрез гледане, въпрос, разговор или несъгласие. Зрителят не е длъжен да бъде експерт. Личният му опит също е част от срещата.
Трайна връзка между независимите артисти и града не се създава с една голяма проява годишно. Тя изисква повторение, доверие и възможност хората да се срещат отново. Публиката не е последната част от процеса, която влиза в залата, когато всичко вече е готово. Тя може да присъства и по време на изследването, да проследява развитието на една идея и да бъде свидетел на риска, съмнението и промяната.
Представям си Moving Body като платформа, която продължава да свързва Варна с местни и международни артистични процеси, а PUNKT 9 – като мястото, което прави тази връзка видима през цялата година. Надявам се хората да прекрачат прага не само когато разпознават име или жанр, а и когато просто искат да участват в културния живот на града. Едно независимо пространство се превръща в истинско място едва когато започне да бъде обитавано – от артисти, публика, въпроси, различия и нови творчески съюзи.
ЕЛИЦА МАТЕЕВА
