Само часове преди официалното закриване на Международния филмов фестивал „Любовта е лудост“ една тайна все още остава строго пазена. Журито с председател актьора Владимир Пенев реши да не разкрива на заключителната пресконференция нито носителя на Голямата награда, нито имената на останалите отличени филми.
Варненската публика ще научи всичко тази вечер – там, където трябва да бъдат обявени победителите. Тази година има и промяна в традиционното връчване на наградата на критиката. Поради липсата на необходимия кворум сред акредитираните представители на Гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци, отличието ще бъде връчено от името на целия Съюз на българските филмови дейци. Наградата ще бъде представена от киноведа Людмила Дякова. Наградата на Община Варна по традиция ще бъде връчена от заместник-кмета по култура, образование и младежки дейности София Колева. Очакваме с интерес и нейния аналитичен обзор на избора на отличения филм. И искрено се надяваме този обзор да не бъде съсредоточен единствено в рамките на едно изречение.
А една друга тайна вече можем да издадем предварително.
Филмът изненада за варненската публика тази вечер ще бъде под знака на един от най-легендарните звездни дуети в европейското кино – Роми Шнайдер и Ален Делон. Действието се развива около един басейн и това вероятно е достатъчна следа за всеки киноман, който познава историята на европейското кино.
Фестивал, организиран за месец
Заключителната пресконференция беше и момент за равносметка.
Организаторите не скриха, че подготовката на тазгодишното издание е протекла при изключително сложни условия. На практика фестивалът е бил организиран в рамките на около месец. Допълнителна трудност са създавали и промените в хората и структурите, с които се работи по неговото организационно обезпечаване.
„Любовта е лудост“, както вече знаят варненци, се организира от Националния дворец на културата, който предоставя възможност определена организация да поеме развитието на фестивала за съответен период. В настоящия случай този период е три години.
И въпреки краткото време, организационните трудности и по-ограничените възможности, резултатите са повече от показателни. Всички първи прожекции са разпродадени на 100 процента. Допълнителните прожекции също се радват на изключително висок зрителски интерес – над 80 процента от билетите са закупени. А залите показаха нещо, което вероятно е една от най-важните новини за бъдещето на фестивала – възрастта на неговата публика постепенно се снижава. Ако преди години доминиращата фестивална публика е била около и над 60-годишна възраст, днес все повече зрители са във възрастовата група над 40 години.
Както отбеляза Георги Тошев, би било прекалено рано още сега да очакваме масово присъствие на тийнейджъри и публика под 18 години. Възпитанието на зрителски вкус, усетът към киното и навикът да се гледа качествено кино не се създават за една година. Те се натрупват.
Именно тук според мен се намира един от най-съществените смисли на „Любовта е лудост“.
Фестивалът, който създава публиката с усет към киноизкуството
Мисля за този фестивал не само като кинокритик и човек, който професионално работи в света на киното. Аз съм зрител, който в продължение на повече от три десетилетия е наблюдавал неговия творчески път. И за мен „Любовта е лудост“ е именно фестивалът, който помага на Варна да създаде своя интелигентен зрител – зрител с отношение към киното, с памет и с усет към различните му форми. Това не е малко. Преди година, когато като независим експерт участвах в работата на Фонд „Култура“ към Община Варна, стана ясно, че фестивалът се намира в момент, в който трябва да рестартира своето съществуване. Тогава, по време на обсъждане, свързано с оценяването на културни проекти, повдигнах въпроса, че „Любовта е лудост“ се нуждае от специална стратегия и подкрепа. История на фестивалния киноживот във Варна. Тогава чух и аргумента, че това са частни инициативи, които не би трябвало да се нуждаят от кой знае каква публична подкрепа. Но тук възниква един много важен въпрос.
Когато гледаме произведение на изкуството, ние не го оценяваме според това дали е създадено от държавна или частна институция. Не питаме какъв е организационният му статут, преди да преживеем неговата художествена стойност. По същата логика трябва ли филмите, които не са реализирани с подкрепата на Националния филмов център, да бъдат възприемани като нещо по-малко значимо за националното кино? Разбира се, че не. Изкуството не се дели на частно и държавно. Киното не обслужва институциите. То обслужва обществото. А фестивалите – независимо от своята организационна форма – обслужват преди всичко зрителите.
Достатъчно е да си припомним откриването на тазгодишното издание, когато Зала 1 беше пълна. По същия начин е разпродадена и залата за финалната церемония.
Това е най-ясният отговор на въпроса дали един подобен фестивал има нужда от съществуване.
Бутиково издание, важни срещи
Тазгодишното издание може би беше по-бутиково – и като мащаб, и като възможности за присъствието на големи международни гости. Но именно в тази по-камерна форма фестивалът успя да създаде нещо изключително ценно – истински срещи между филмите, техните автори и публиката. След прожекциите имаше разговори, дискусии, въпроси, които продължаваха и след края на филмите. Такъв беше например варненският премиерен показ на „Аврора“ – филмът, който предстои да бъде видян и на фестивала „Златна роза“. Българо-италианската копродукция привлече вниманието и със силното присъствие на млади актьори, свързани с Варна. В централната роля е младата актриса Константина Георгиева – варненка, чиито първи стъпки към сценичното изкуство са свързани именно с Общинския детски комплекс. Но „Аврора“ задава и много по-големи въпроси. Филмът разказва за същността на тоталитарния режим в пространството на една романтична история, като същевременно разгръща теми, свързани със свободата и изкуството. Защото истински свободните хора са именно онези, които създават и обичат! И там няма граница между „частно“ и „държавно“. Там човек просто следва своя творчески порив. Филмът на творческия тандем Георги Стоев – Джеки и Никола Бошнаков предлага едновременно добродушен и философски поглед към миналото. Типичен за творческия свят на Георги Стоев – Джеки, той събира различни тоналности, но в крайна сметка достига до нещо много по-важно – до хуманен поглед към човека и историята.
50-те години на миналия век се появяват като време на окови, страх и преследване на различието и инакомислието. „Аврора“ напълни зала „Европа“. А след финала зрителите останаха да разговарят. И точно това е един от смислите на фестивала – филмът да не приключва с финалните надписи. Със сигурност „Аврора“ ще предизвика още разговори и на предстоящото издание на „Златна роза“.
Документалното кино и живата памет
С особено внимание бяха посрещнати и документалните заглавия в програмата на „Любовта е лудост“.
Сред тях беше „Епохата L’Europeo“ на творческия тандем Лъчезар Аврамов и Димитър Стоянович. Това не е просто филм, който разказва за екипа, създал българското издание. Неговият поглед излиза извън националните граници и достига до историята на хората и творческите процеси, свързани с Италия. С голям интерес премина и филмът, посветен на Катя Паскалева и нейната любовна история – разказ, който отвежда зрителя в бохемската атмосфера и културната памет на Пловдив. Допълнителната прожекция е още едно доказателство, че когато програмата предлага филми, които докосват зрителите, публиката ги намира.
Какво оставяме след фестивала?
На заключителната пресконференция беше припомнено, че „Любовта е лудост“ през годините винаги е била повече от място за прожекции. Тук са се случвали срещи. Тук са започвали любови. Тук са се раждали идеи за бъдещи филми. Но може би по-важният въпрос е друг:
Какво оставяме след края на фестивала? Какво ще остане до следващата година?
Организаторите вече имат своята визия за тригодишния период, който им предстои. Те знаят какво трябва да бъде подобрено, как може да бъде развита програмата и как, при по-добри финансови възможности, фестивалът би могъл да привлече повече международни гости.
И сега въпросът вече не е само към организаторите. Въпросът е към нас – към Варна.
Защо толкова трудно съхраняваме качествените културни традиции, които вече сме създали?
Защо при всяка промяна на управлението се оказва, че трябва отново да доказваме стойността на нещо, което вече е доказало своето значение? Как се създава културна стратегия, която не зависи от моментната политическа конюнктура? За щастие фестивалът не последва съдбата на други големи варненски културни традиции, които не успяха да бъдат съхранени. Експерти с желание да помогнат успяха да намерят формула за неговото продължение. И най-важното – новият организационен модел не отрича историята на фестивала. Напротив, той оставя възможност за сътрудничество с неговите създатели, сред които проф. Александър Грозев.
Но същевременно новият екип налага и свой стил. По-модерен. По-гъвкав. По-близък до европейските модели на културно мислене. И тук идва следващият голям въпрос.
Ще има ли Варна подобно модерно мислене за своята култура?
Защото независимите културни оператори вече го правят. Те развиват своите проекти с вяра, с професионализъм и с усещане за съвременните тенденции. Но къде е голямата стратегия? Ако я има – защо не я виждаме? Разбира се, фестивалът има и своите бъдещи мечти.
При по-добри финансови възможности Варна би могла да посрещне още големи имена на европейското кино. Аз като зрител с удоволствие бих видяла във Варна например Орнела Мути – особено след присъствието на Франко Неро, което преди две години показа колко силна може да бъде непосредствената среща на варненската публика с една жива легенда на европейското кино. Апропо, Орнела Мути беше предвидена за миналогодишното издание на фестивала, но тогава субсидията, отпусната от Фонд „Култура“, беше изключително малка и тази възможност не можа да бъде реализирана. Това отново връща разговора към въпроса за културната политика. Защото присъствието на големи имена не е само въпрос на престиж.
То създава памет. Създава преживявания за публиката.
А фестивал като „Любовта е лудост“ има нужда именно от възможността да мисли не само за своето оцеляване, а и за своето развитие. Тазгодишното издание показа, че фестивалът има публика, има памет и има бъдеще, защото публиката наистина го обича.
Елица Матеева
Снимки Елица Матеева
Официален сайт на фестивала: loveisfolly.eu
