Има нещо особено в това да срещнеш Швейк на театрална сцена днес. Има нещо още по-странно и щуро в това кой сяда да пише за него.
Във Варна все пак живеят хора, които реално се занимават с театрална критика – хора с опит, знания и отношение към сцената. И аз съвсем естествено очаквах, че за един премиерен спектакъл на Варненския куклен театър ще пишат именно онези, които продължават професионално да следят театралните събития в града. Веднага мога да ви изброя поне три имена – на знаещи и можещи варненки, които реално работят за театралното дело – изучили в НАТФИЗ тънкостите на театрознанието. Само че животът, както добре знаем от Швейк, има собствено чувство за хумор. И така, на мен – персоната, която някога е учила театрознание, после по стечение на обстоятелствата е избягала от театъра – или театърът е избягал от нея, въпрос на гледна точка – и се прехранва с артефактите на седмата муза – се пада честта да забърша с парцалче този малък критическо-театроведски пропуск. Не претендирам да спасявам варненската театрална критика. Това би било прекалено швейковско дори за Швейк. Но ми се иска поне да извадя един спектакъл от стереотипното писане, което следва премиерите във Варна. Писането за театър е неблагодарно занимание. Изисква много време, гледане, мислене, четене и после още време, за да превърнеш всичко това в няколко смислени страници. А оперативната критика у нас отдавна не е най-проспериращата професия. Така че – ето ме. Човекът от киното, който се връща за малко в театъра. Положението ми е почти карнавално още преди да започна да пиша за спектакъла.
Премиерата на „Приключенията на добрия войник Швейк“ на младия режисьор Денис Симеонов се състоя през юни 2026 г. в рамките на 34-тия Международен театрален фестивал „Варненско лято“. Обещавам, няма да влизам в дълбокото на спектакъла. Ще разчепкам само пуха на възглавничката му.
Хашек не ни предлага висок официален тон и сериозни интелектуални разговори. Никой не философства за империята, Бога, честта, войната, държавата. Всички тези велики понятия са свалени на земята – там, където има бира, глад, жажда, умора, пот, кучета, жени, кръчми и безкрайни анекдоти. Точно там, ниско долу, се оказва скрито важно нещо. Разумът!
Ярослав Хашек (1883–1923) е не по-малко необикновен от своя герой. Бохем, хуморист, журналист, политически авантюрист, човек, преминал през Първата световна война, руски плен и революционните сътресения, той самият трудно би се побрал в която и да било официална биография. „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“ започва да излиза през 1921 г., а Хашек умира през 1923 г., едва на 39 години, преди да успее да завърши романа. Мисля си, че точно този неспокоен човек е трябвало да създаде Швейк. Хашек не просто се смее на войната. Той се смее на начина, по който системата превръща човека във функция. А Швейк намира най-простия начин да оцелее в абсурда: влиза в системата и изпълнява нейните изисквания буквално.
Швейк не се бунтува шумно. Не произнася речи. Не прави революции. Подчинява се. И именно това подчинение постепенно се превръща в саботаж. Ако една система изисква нещо абсурдно, Швейк го прави точно така, както е написано. И тогава системата започва сама да разкрива собствените си слаби места. Той не я напада отвън. Влиза вътре в нея, опознава механизма ѝ и го оставя да работи до самоунищожение. Това е една от големите тайни на Швейк. Всяка система, която се взема прекалено насериозно, рано или късно започва да произвежда собствената си карикатура. Хашек и Кафка са автори на Прага. Но за разлика от Кафка, Хашек владее света на смеха. При Кафка човекът е затворен в лабиринта. При Хашек човекът влиза в лабиринта, оглежда се и започва да разказва вицове. Това не е малка разлика. Тя е разликата между отчаянието и оцеляването.
Докато гледах спектакъла „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Държавен куклен театър – Варна, достигнах до идеята, че Швейк е някак по-висока летва от Санчо Панса. И двамата са „малкият човек“ до големия герой. И двамата са телесни, земни, практични, свързани с непосредствения живот. Но Санчо Панса върви след един човек, който се опитва да промени действителността чрез въображението си. Дон Кихот вижда света такъв, какъвто му се иска да бъде. Швейк вижда света такъв, какъвто е – и се прави, че не разбира колко е луд. Това е неговият рационализъм. Той не поправя света. Той го оставя сам да се изложи. Поради тази причина Швейк ми напомня и на малкия човек от киното на Чаплин – няма власт, няма пари, няма особени възможности, но притежава нещо, което системата не може да му отнеме: способността да остане човек. Понякога в Швейк на Даниел Добрев се съдържа частица и от героя на Роберто Бенини от „Животът е прекрасен“ (1997). Не защото двамата герои са еднакви, а защото и при двамата смехът се превръща в начин да бъде запазено човешкото в свят, който постепенно ни унищожава. У Швейк има и нещо хамлетовско. Той е човекът, когото всички смятат за луд. Само че Швейк има едно огромно предимство пред Хамлет. Хамлет умира. Швейк остава жив. И това е най-голямата му победа.
Във варненския спектакъл режисьорът Денис Симеонов не се опитва да ни натовари с големи и велики поуки. Предизвикателството и без това е страховито – литературната основа е мащабна, а сценичният вариант трябва да избере онези епизоди, които запазват главната линия и носят театралността. Тук има едно решение, което ми се струва особено сполучливо: Швейк тръгва от своя автор, Хашек, към собствения си живот. Красимир Добрев е Хашек. В известен смисъл това е среща между създателя и създанието. Почти като татко Карло и неговия Буратино. Само че Буратино тръгва по света, за да бъде изкушен от Котарака и Лисицата, да получи магарешки уши и да търси своя път към човешкото. Швейк тръгва по своя път с една удивителна невъзмутимост. Той вече знае нещо. Знае, че светът е абсурден. И няма защо да се ядосва.
Димитър Димитров и Петя Димитрова са автори на сценографията и куклите, а музиката е на Милен Апостолов. Балена Ланджева преминава през множество образи, сред които особено сладка е госпожа Мюлерова – мечтаното, влюбено сърце на Швейк. Боян Стоянов, Теодор Христов, Мария Томова и Иван Шумаров могат да бъдат всичко – поручици, капитани, надзиратели, войници, свещеници, любовници, певици в кръчми – безкрайна човешка въртележка, която всяка глупава система сътворява.
Куклите постепенно се превръщат в човешки същества. И обратно. Хората започват да приличат на кукли, когато са безименни войници – еднакви лица в еднакви униформи, части от една машина, управлявана от луди „величия“. Куклата задава един неудобен въпрос: кой кого управлява? В традицията на Рабле и Бахтин Швейк връща света към стомаха, секса и смеха. Чрез ниското сваля високото от пиедестала. Империята става смешна. Властта става смешна. Военната чест, бюрокрацията… А когато нещо е смешно, няма защо да се страхуваме от него. Швейк защитава живота срещу всички идеологии. Затова след Швейк толкова естествено могат да се появят Оруел, Хелър и „Параграф 22“. И ако трябва да кажем за какво е спектакълът на варненската куклена трупа, аз бих го описала така: един човек, обявен за идиот, който успява да надживее хората, които са обявили себе си за разумни. Официалният идиот вижда реалността по-добре от официално разумните. И това е неговата голяма тайна. Швейк е мъдрец-глупак. Той е един прекрасен, закръглен добър бърборко, който разбира душата на живота по най-простия възможен начин: трябва да останеш човек. Поради това заключение считам, че спектакълът трябва да пътува, за да се види от различни зрители! Не само в България, а и навън. Прага е естествена посока – градът на Хашек – градът, в който този смях има собствена история. Този спектакъл има право да напусне Варна. А и според мен това е и ЗАДЪЛЖЕНИЕ. Да мине през различни градове, за да посрещне хората с успокоителния чай – „уважаеми зрители, нормалността е възможна, но се искат едно-две усилия“.
Швейк принадлежи на всички времена, в които някой много сериозно обяснява на другите как трябва да се живее, и ние тихичко изпълняваме заповедта и чакаме системата сама да се спъне в собствените си крачоли. След подобен спектакъл-приключение е време за почерпка: с чаша пиво в ръка и реещ се поглед отвъд хоризонта, където чайките са кацнали върху сладоледени клечки, а дамите в късен час разхождат на централния площад своите четириноги любимци и разсичат жегата с червените си ветрила. Лято е и това е повече от една добра новина.
Следващото представление е на 𝟐𝟕 август от 𝟏𝟗.𝟎𝟎 ч.
Елица Матеева
Снимки Красимир Коев
