16 август
Магията на мига: когато музиката остава
Последната фестивална вечер на Международния джаз фестивал Varna Summer обобщи всичко, което успяхме да усетим през тези дни, посветени на любовта към джаза.
В първата част формация „Белонога“ показа, че фолклорната традиция е жива – тя може да бъде преосмисляна и интерпретирана през чувствителността на съвремието, без да губи своята първоначална духовна дълбочина. В музиката на „Белонога“ традицията се оказва отворена система, в която паметта разговаря със съвременния звук, с импровизацията и чрез диалогизиране на други музикални култури.
Това беше особено осезаемо чрез гласа на Гергана Димитрова – Белонога – позната като солистка на „Мистерията на българските гласове“ и свързана с редица значими международни музикални проекти. Сред тях е и творческото ѝ сътрудничество с Lisa Gerrard. То отдавна е сред важните мостове между българската вокална традиция и музикалния свят на Dead Can Dance. Варненската публика вече познава тази особена магия и затова препратка към съвместната работа между двете певици имаше чрез изпълнение на композиция от съвместния им албум.
В концертната програма прозвучаха композиции от последния албум на „Белонога“, но един от най-силните моменти беше изпълнението на „Зайде, слънце, зайде“. Гергана Димитрова разказа на публиката за творческата си връзка с Анатолий Вапиров – връзка, надхвърляща конкретното изпълнение, придобила значение като музикален опит и невидимо продължение на една артистична среща. Слънцето в тази песен не бе само образ от народната традиция. То се превърна и в образ на самия фестивален миг – изгряващ, достигащ своята светлина и неизбежно напускащ хоризонта.
„Raynald Colom 3io“ финализираха форума с невероятна програма – испанските гости ни отведоха в съвсем друга звукова територия. Raynald Colom – тромпет, Martin Meléndez – виолончело и Dylan Choisi – перкусии изградиха музика с темперамент, с дъх на фюжън, с отглас от Майлс Дейвис и с отчетливо желание за експеримент.
Особено интересна беше самата инструментална конфигурация. Тук виолончелото изпълнява функцията, която традиционно бихме очаквали от баса, и това веднага променя тембровия баланс и характера на музикалното пространство. Звукът става едновременно по-мек и по-драматичен, по-камерен и същевременно отворен към ритъма. А тромпетът на Colom се движи над тази основа с онази свобода, която позволява на джаза непрекъснато да променя собствените си граници. Присъствието на музикантите на сцената бе въздействащо. Те не просто изпълняваха музиката – сякаш я преживяваха физически. Темпераментът ѝ преминаваше през телата им, през жестовете, през начина, по който се вслушваха един в друг. Именно това е едно от големите достойнства на живия концерт: не можеш да го отделиш от конкретното време, място и хора, които го създават.
В програмата прозвуча и самостоятелна композиция на перкусиониста Dylan Choisi, но един от най-интересните акценти бе интерпретацията на „A Flower Is Not a Flower“ на Рюичи Сакамото. Композицията е свързана със стихотворението на китайския поет Бай Дзюи:
Цветето не е цвете,
мъглата не е мъгла.
Идва в полунощ, отива си на разсъмване.
Идва като пролетен сън — колко ли дълго трае?
Отива си като утринния облак — никъде не можеш да го намериш.
Може би точно в този момент двете концертни части разговаряха по между си.
От едната страна – „Зайде, слънце, зайде“. От другата – „A Flower Is Not a Flower“. Слънцето залязва. Цветето умира. Това, което е било пред очите ни, вече го няма, както се случва и с музиката.Тя е изкуство на мига. Съществува чрез трептенията на въздуха и изчезва в момента, в който последният звук престане да звучи. Поради нейната мимолетност, музиката е вечна. Животът също е такъв – човешкото присъствие тук е кратък трепет в огромното пространство на времето и космоса. Смисълът не е в това да победим мимолетността, а в това да я изпълним с чувства. Изкуството има смисъл именно защото ни връща към онова, което иначе лесно губим – способността да бъдем развълнувани, да бъдем заедно, да почувстваме, че един миг може да има значение. Така последната вечер на Varna Summer не просто завърши фестивала. Тя го превърна в метафора.
Слънцето залязва. Цветето изчезва. Музиката замлъква. Но преживяното остава.
Остава и в паметта на публиката, и в телата на музикантите, и в онова трудно обяснимо усещане, че сме били свидетели на нещо, което няма да се повтори по същия начин.
И може би именно затова фестивалът не бива да бъде възприеман като даденост. Фестивалите, както и човешкият живот, се случват. Те имат нужда от хора, които ги обичат, от институции, които разбират тяхната стойност, и от грижа, която не се изчерпва с формалното присъствие.
През тези фестивални дни неведнъж беше изразявана благодарност към Община Варна, към кмета на Варна Благомир Коцев, към г-жа Светослава Георгиева – ръководител на Дирекция „Култура и духовно развитие“ за подкрепата. Културният живот на един град не се самоподдържа. Зад всяко събитие стоят хора, усилия, финансов ресурс, време и институционална воля. И когато една сцена има история, публика и собствено място в културната биография на града, грижата за нея е не просто административно задължение. Тя е отношение към самия град. Затова и благодарността към подкрепящите институции е и очакване – очакване тази подкрепа да бъде видима, последователна и съзнателна. А последната вечер на Varna Summer ни напомни именно това: че красотата може да бъде мимолетна, но тя не е преходна. Тя изчезва като звук, като слънце, като цвете или утринна мъгла – и въпреки това остава. Като музика в нас.
Елица Матеева
Снимки Елица Матеева
