14 август
Да хвърлим боклуците в кошчето
Владимир Гаджев откри втората вечер на 35-ия Международен джаз фестивал „Варненско лято“ с обичайния си кратък исторически разказ – няколко минути, в които настоящето на сцената се оказва свързано с паметта за хората и събитията, изградили фестивала. И този път разказът беше особено на място, защото двата проекта в програмата на 14 август – European Improvisation – Saxophone Quartet и East-West Project – са пряко свързани с артистичния свят на Анатолий Вапиров и с идеята му за фестивала като място, където музикантите не просто се срещат, а създават нови проекти, нови пространства за обмен на идеи и партньорства.
Самата програма на вечерта беше своеобразен диалог между миналото и настоящето. Европейският квартет за импровизация обединява четирима саксофонисти от Италия, България, Германия и Великобритания: Джани Джебия – сопрано саксофон, Владимир Кърпаров – алт саксофон, Варнфрид Алтман – тенор саксофон, и Саймън Роуз – баритон саксофон. Проектът е създаден по идея на Анатолий Вапиров и е изграден върху свободната импровизация – музика без предварително фиксирани граници, в която самото слушане между музикантите се превръща в композиционен принцип.
И именно затова първият сет започна не съвсем там, където обикновено очакваме да започне концертът – на сцената. Музикантите се разположиха в различни точки на пространството, сред публиката, а звуковите им линии постепенно започнаха да се приближават една към друга и към сцената. Така първата композиция се оказа не само музикално, но и пространствено движение: от отделния глас към общия звук, от разпръснатостта към събирането.
В този контекст особено силно прозвуча разказът на Владимир Кърпаров за Анатолий Вапиров. Кърпаров припомни типичната за Вапиров иронична реплика след края на репетиция, казана с характерния му славянски акцент: „Моля, хвърлете си боклуците в кошчето“.
Днес тази фраза звучи като нещо много повече от шега. „Боклуците“ могат да бъдат грешните ноти, неуспешните решения, излишното, онова, което пречи на музиката да продължи. Да го хвърлиш в кошчето означава не просто да си признаеш грешката, а да освободиш място за следващото начало. Тук преосмислям една от най-важните идеи на този фестивал. В него много от героите се срещат отново – за втори, трети или пореден път – но всяка среща може да се окаже първа за нещо ново. Фестивалът не е музей на собствената си история. Той използва паметта, за да създава следващото си приключение.
Вторият проект за вечерта е пример в тази посока – East-West Project, в който се срещнаха музиканти, вече появили се в програмата на фестивала през предишния ден. В състава отново бяха Джани Джебия, Варнфрид Алтман и Золтан Лантош, а сред участниците беше и Васил Хаджигруев, част от българския проект The River от откриващата вечер. В центъра на проекта беше Антони Дончев, този път като диригент-пианист на формация, в която Изтокът и Западът не са географски понятия, а различни музикални традиции, излезли на разходка край брега на морето.
Сред най-любопитните моменти в програмата бяха композициите на Кирил Дончев, представени от неговия син Антони Дончев. В музикалния материал се появи и театърът — естествена територия за композитора, който през десетилетията е създал музика за множество български сценични постановки. Прозвучаха инструментални пиеси, свързани с постановката „Реквием за една монахиня“ на Николай Ламбрев. Това е от онези моменти, в които джазовият фестивал отваря врата към друга художествена памет и показва колко близки всъщност могат да бъдат театърът, киното и импровизационната музика.
Ако първата част на вечерта изискваше от публиката да приеме дисонанса, фрагмента, неочакваното и липсата на предварително зададен разказ, във втората музикалният език постепенно се приближи до по-широката публика. Втората вечер беше и видимо по-посетена от първата. Петъчната вечер вероятно изигра своята роля — тя е началото на почивното безделие цели три вечери. В двора на Археологическия музей постепенно се усещаше не просто присъствие на зрители, а общност от хора, които знаят защо са там. Да се завърнем към началото на вечерта — към онзи кратък разказ на Владимир Гаджев за градската фестивална памет.
По повод празника на Варна в печатна притурка на много популярно национално издание, посветена на културната история на града и на 100-годишнината на Международния музикален фестивал „Варненско лято“, джаз фестивалът не е отразен. Разбира се, в една публикация не може да бъде разказано всичко. Но отсъствието е показателно. Защото Варна не е град с един фестивал и един културен сезон. Августовският му живот е многопластов, а неговата фестивална биография е изграждана от различни поколения, жанрове и художествени общности.Споделям определението на Владимир Гаджев: Варненският джаз фестивал е бутиковият фестивал на България, защото е тясно профилиран, има ясно разпознаваема художествена концепция и през годините е изградил собствена публика и собствен език. За човек, който е наблюдавал фестивала от младостта си до днешната му зрялост, тази посока е трудно да бъде пропусната. За да бъдеш част от магията на този фестивал, трябва да си бил достатъчно дълго във Варна — да си „врял и кипял“ в живота на града поне петнайсет-двайсет години. Тогава започваш да виждаш невидимите връзки между хората, проектите и времето. Започваш да разбираш защо един музикант се появява отново на следващата вечер, защо една идея за музициране може да бъде възкресена десетилетия по-късно и защо една импровизация не е просто музикална техника, а начин да мислиш за света.
В този случай за мен репликата на Вапиров придобива още един смисъл: да хвърлим боклуците в кошчето и да започнем на чисто. В живота на града е по-трудно. Там, независимо от новата система, новия режим или новите лица, грешките на растежа понякога се оказват удивително същите.
15 август
От космоса към земята и обратно
В деня на Варна и на Успение Богородично третата фестивална вечер на Международния джаз фестивал „Варненско лято“ се оказа някак по-специална. Тя беше своеобразен пристан, но и кръстопът – място, в което различни представи за джаза не просто се срещнаха, а за кратко заживяха една до друга.
Именно присъствието на експерименталното българско трио Clavexperience очерта първата посока. Тяхната музика синтезира електроника, бийтбокс и вокални техники, които понякога сякаш се раждаха в самия момент на изпълнението. В паузите между отделните композиции Павел Терзийски сподели, че повечето от тях са от последния албум на триото. Това уточнение беше важно, защото зад усещането за спонтанност и импровизация стои и вече създаден, композиционно осмислен материал. Но дори в него оставаше онова усещане за непосредственост – за музика, която се случва тук и сега.
На пръв прочит това е музика, в която по-младата публика, свикнала с електронния саунд, лесно би могла да се разпознае. Но само на пръв прочит. Защото зад електронната среда, бийтбокса и експерименталната вокална техника се появява нещо, което е много съществено за джаза – неговата способност да бъде не само радост и ритъм, но и споделена крехкост, чувствителност, понякога дори ранимост.
Павел Терзийски превърна гласа в инструмент с необичайно широк диапазон от възможности. Гласът му ту се приближаваше до мелодията, ту я разпадаше, превръщайки я в звук, дъх, ритъм, импулс. Имаше моменти, в които сякаш не слушахме предварително зададена вокална линия, а самото раждане на звука.
Димитър Горчаков – пианист, който свободно преминава между джаз, фолклор, електроника и свободна импровизация – изгради своеобразния хармоничен и звуков терен, върху който се развиваше изпълнението. А бийтбоксът на Александър Деянов – SkilleR – надскочи идеята за глас-перкусия. Той се превърна в бас, ритъм, пулсация – всичко едновременно в постоянен диалог с електронната среда.
Тъкмо затова намигването на Владимир Гаджев, че тази музика сякаш идва „от космоса“, се оказа особено точно. Не само заради електронното звучене. То сякаш обозначи и усещането за друга звукова територия – територия, в която границите между човешкия глас, инструмента, машината и импровизацията вече не са толкова ясно очертани.
Настъпи времето за втория проект – Stage Europe Project България – Белгия – и посоката сякаш се промени.
Антони Дончев – пиано, Димитър Карамфилов –- контрабас, Димитър Семов – барабани и белгийският вокалист Дейвид Линкс ни върнаха „на земята“. Така поне го определи Владимир Гаджев. И това беше палав намек към програмата на вечерта.
Между Антони Дончев и Дейвид Линкс вече съществува история на музикално сътрудничество и познанство, свързано и с предишни общи проекти и участия. Тук тази среща отново се оказа естествена – не като демонстрация на международно партньорство, а като среща между музиканти, които имат общ език.
Защото след звуковия космос на Clavexperience се появи джазът, който разпознаваме по-лесно – мелодията, акустичният инструмент, ритмическата структура, човешкият глас със своите истории. Дейвид Линкс не просто изпяваше песните. Те бяха съкровен разказ. За живота му, за хората, за близките му. В тези разкази музиката придобиваше друга интимност. Тя не беше само композиция, а преживяване на лична история.
И някак символично, на фона на този разговор между космоса и земята, празникът на Варна също се намеси със своя звуков знак – фойерверките. Те започнаха около десет минути по-рано от предварително обявения час и продължиха изненадващо кратко. На всичкото отгоре това беше звук, който, както отбеляза Дейвид Линкс, може да бъде особено неприятен за домашните любимци.
Но на фона на музиката, която вече беше изпълнила пространството, фойерверките почти не успяха да се намесят в преживяването. Появиха се, отзвучаха и изчезнаха. Почти като призрачно видение…
И може би точно това беше най-хубавото в тази вечер: тя наистина носеше гласове и от космоса, и от земята – двата проекта бяха различни, но именно чрез различието показаха колко широк може да бъде хоризонтът на един джазов фестивал.
Ето защо думите на Владимир Гаджев придобиват особена тежест: ако сме втренчени единствено в миналото, няма как да бъдем подготвени за бъдещето. Но ако сме втренчени само в бъдещето, рискуваме да пропуснем ползите от мащабното наследство, върху което това бъдеще се изгражда. Между двете се отваря пропаст.
Джазът живее чрез преодоляването на тази пропаст. В способността да пази паметта, без да се превръща в музей; да търси бъдещето, без да забравя откъде идва.
Третата фестивална вечер показа, че традицията и експериментът не е необходимо да воюват помежду си. Едното може да бъде паметта за другото и негово продължение.
От космоса към земята и обратно. От електронния звук към акустичния инструмент, от експеримента към паметта, от паметта отново към експеримента. От звука, който сякаш идва от непозната галактика към човешкия глас, който разказва за живота – и обратно към онова непознато пространство, в което музиката отново може да бъде всичко. В джаза всичко е възможно, защото той е: свободна зона за свободни хора.
Елица Матеева
Снимки Елица Матеева
