Елегия на три сбогувания с живота – (не)видимите нишки на любовта в творчеството на Изабел Коишет
Поводът за този текст е филмът на Изабел Коишет „Три сбогувания“, селектиран в конкурсната програма на предстоящото издание на МФФ „Любовта е лудост“.
Режисьорката Изабел Коишет твърдо заявява своето творческо кредо на автор с повече от три десетилетия присъствие в киното. Родена в Барселона през 1960 г., Коишет отдавна е надхвърлила границите на испанското кино. За разлика от режисьори, чиято идентичност е неразривно свързана с националната им култура, език и територия, Коишет сякаш от самото начало търси своята територия не толкова на картата, колкото в човека. Нейните истории могат да се случват в Барселона, Ню Йорк, Токио, Бенидорм или Рим, да бъдат на английски, испански, френски, японски или италиански, но въпросите остават удивително близки: какво означава да обичаш, какво правим, когато любовта си отива, как се преживява отсъствието и какво остава от човека, когато най-важното вече е изгубено. Особено в игралното кино Коишет често пресътворява истории, които е прочела. И тук нейната филмография се намесва в стария спор дали киното не е длъжник на литературата – дали филмът не е просто една от възможните интерпретации на вече написаното. Коишет е добър пример, че може да бъде точно обратното. Литературата е изходната точка, но значимото кино започва там, където режисьорът престава да илюстрира текста и започва да го превежда на своя собствен език.
„Животът ми без мен“ (My Life Without Me, 2003) е вдъхновен от книгата на Нанси Кинкейд Pretending the Bed Is a Raft; „Елегия“ (Elegy, 2008) е по романа The Dying Animal на Филип Рот; „Книжарницата“ (The Bookshop, 2017) е адаптация на романа на Пенелъпи Фицджералд. А „Три сбогувания“ (Tre ciotole / Three Goodbyes, 2025) се ражда от срещата на Коишет с едно от последните произведения на Микела Мургия.
С „Три сбогувания“ се завръщаме назад към няколко от най-важните филми на Коишет в проследяването нишката, която преминава през значителна част от творчеството ѝ: любовта, раздялата, отсъствието, смъртта и онова, което остава след тях.
„Три сбогувания“
Микела Мургия умира от рак през 2023 г. „Три сбогувания“ е създаден по едноименната ѝ книга „ Три купи: Ритуали за една година на криза“ (2023), публикувана посмъртно. Коишет не крие, че първоначално е изпитвала колебание да се заеме с този материал именно заради опасността да повтори нещо, което вече е казала в „Животът ми без мен“. И това колебание е напълно разбираемо: и в двата филма женският персонаж се изправя пред смъртта, а болестта постепенно променя начина, по който героинята възприема живота.Но „Три сбогувания“ и „Животът ми без мен“ кореспондират не толкова на равнището на сюжета, колкото в онази пресечна точка, в която животът и смъртта се срещат. И от тази точка не непременно следва финал. При Коишет следващото стъпало е създаване на нова сетивност и ново усещане за живота.
В „Три сбогувания“ Марта, в изпълнение на Алба Рорвахер, е учителка по физическо възпитание. След привидно обикновена раздяла с Антонио – собственик на ресторант, тя се затваря в себе си. Губи апетита си и първоначално всичко изглежда като естествена реакция на любовната загуба. Но постепенно се оказва, че тялото ѝ говори за нещо много по-сериозно. Загубата на апетит е симптом на тежко заболяване. И тогава филмът променя своята посока. Марта вече не може да отлага живота. Тя започва да се грижи за себе си, да преоткрива вкусовете, ароматите, музиката, желанието. Храната, която дотогава е била просто част от ежедневието, придобива друго значение. Припомня си рецепти, които е научила от Антонио, опитва се да възстанови вкуса на определен сос, да усети отново онова, което някога е било общо между тях. Във филма като спасителен пояс се появява философията на Лудвиг Фойербах – неговата знаменита формула за човека като това, което яде, се превръща в своеобразен ключ към новото усещане за света. Храната вече не е просто храна. Тя е памет. Тя е чувство. Тя е любов.
Коишет не оставя Марта да потъне в мрачната предопределеност на диагнозата. Напротив – около нея започват да се появяват странни, смешни, абсурдни и почти сюрреалистични жестове. Сред тях е картонената фигура на K-pop звездата Джирко, която Марта намира до контейнер за смет и превръща в своеобразен мъжки събеседник. На него може да каже онова, което не успява да подреди в реалния си живот. А когато границата между въображаемото и реалното започва да се размива, Коишет отново ни връща към един от най-силните инструменти на киното – въображението. Точно така и в „Животът ми без мен“ болната Ан, в изпълнение на Сара Поли, си представя как хората в супермаркета изведнъж започват да танцуват. Въображението не е бягство от смъртта. То е начин животът да бъде усетен по-интензивно.
„Животът без мен“
„Животът ми без мен“ (2003) е един от онези филми, с които Коишет пробива убедително на международната сцена. Сара Поли играе Ан – 23-годишна жена с две дъщери, съпруг и живот, който изглежда съвсем обикновен, докато една медицинска диагноза не го разцепва на „преди“ и „след“. Филмът е особено важен и заради участието на El Deseo – продуцентската компания на Педро и Агустин Алмодовар. Педро и Агустин са изпълнителни продуценти на филма. Ан решава да не казва на близките си, че умира. Вместо това започва да подрежда живота след себе си. Прави списъци. Записва послания за дъщерите си. Пише писма. Отива при баща си в затвора. Опитва се да намери друга жена, която някой ден би могла да заеме нейното място до съпруга ѝ. Изживява любовта по нов начин – намира си любовник.
Това е една от най-болезнените и същевременно най-нежни форми на любовта – да мислиш за бъдещето на другия, когато твоето собствено бъдеще вече се е свило до пределно кратко настояще. Коишет трансформира смъртта в радикално връщане към живота. Ан започва да вижда онова, което преди не е забелязвала. „Животът ми без мен“ се среща с „Три сбогувания“. Само че в първия филм героинята подрежда бъдещето на другите. Във втория Марта преоткрива собственото си настояще.
Ако разгледаме цялата филмография на Изабел Коишет, диаграмата на успеха й е променлива. Тя е снимала филми с жанрово различни решения, които не достигат същата дълбочина и емоционална точност. Когато работи в полето на мелодрамата, тя прави наистина забележителни неща.
„Животът ми без мен“ (2003), „Елегия“ (2008), „Да се научиш да шофираш“ (Learning to Drive, 2014), „Книжарницата“ (The Bookshop, 2017) – това са филми, в които Коишет сякаш се намира в своята естествена територия. Коишет е майстор на мелодрамата.
Но не на онази мелодрама, която те оставя да излееш сълзите си и след това да излезеш от залата освободен от тях. Истинската мелодрама не свършва със сълзите. След тях трябва да остане нещо. При Коишет това „нещо“ е светлината.
Нейните филми, дори когато са пропити от болка, раздяла и смърт, оставят зрителя с усещането, че в този изключителен хаос, в който живее човекът, любовта все пак е възможна – отсъствието на необходимия човек ни позволява да разберем собствените си възможности да обичаме.
В „Елегия“ (2008), адаптация по Филип Рот, Коишет събира Бен Кингсли и Пенелопе Крус в история за любовта, желанието, остаряването и смъртта.
Консуела, героинята на Крус, се връща при своя бивш професор Дейвид Кепеш, с когото е имала връзка, след като научава, че има рак. Болестта променя перспективата към всичко – към тялото, към възрастта, към желанието, към времето, което човек си е представял като безкрайно. Тук двама души се опитват да се задържат един за друг пред лицето на смъртта. В „Животът ми без мен“ обаче Ан се опитва да подготви другите за собственото си отсъствие. А в „Три сбогувания“ Марта постепенно прави нещо трето – тя превръща самото отсъствие в последна форма на присъствие. И тогава идва примерът с „Да се научиш да шофираш“ (2014).
Патриша Кларксън е Уенди – литературна критичка и писателка, чийто брак се разпада. В момент, когато животът ѝ сякаш излиза от релси, тя започва да взема уроци по шофиране от Дарван, в изпълнение на Бен Кингсли. Филмът е вдъхновен от статията на Ката Полит Learning to Drive at Fifty-Two. Тук метафората е очевидна, за да бъде пропусната: когато загубиш посоката, трябва отново да хванеш волана на живота си, независимо от страха от неизвестността. Уенди трябва да се справи с раздялата, с промяната на живота си, с необходимостта да се премести и да започне отначало. Шофирането не е просто техническо умение. То е възвръщане на автономността.
И тук се появява още една от невидимите нишки в киното на Коишет – повтарящите се лица. Бен Кингсли и Патриша Кларксън се срещат в „Елегия“, а след това отново в „Да се научиш да шофираш“. В последния филм участва и Сарита Чудхури – като Джаслийн, жената, за която Дарван трябва да се ожени по силата на уговорен брак.
По-късно Чудхури отново работи с Коишет, а вече се появява и в „Три сбогувания“ – този път като д-р Бенати.Така актьорите в нейната филмография започват да функционират не просто като лица на отделни истории, а като своеобразни носители на памет между различните ѝ филмови светове.
Между Каталония и света
Тъкмо тук се откроява и друга важна особеност на Коишет. Тя е каталонска режисьорка, но не е режисьорка, затворена в каталонската или испанската културна територия. Работи с американски и европейски актьори, снима на различни езици, прави международни копродукции и сякаш използва това многоезичие не като препятствие, а като художествен ресурс. „Животът ми без мен“ (2003) е на английски и е копродукция между Испания и Канада. „Елегия“ (2008) отново работи с американски и европейски актьори. „Да се научиш да шофираш“ (2014) е американска история. „Книжарницата“ (2017) е британска история с международен актьорски състав.
Но Коишет не е Педро Алмодовар и това е съвсем естествено, защото при Алмодовар испанският език и испанската културна среда остават основата, от която той излиза. При Коишет международната продукция постепенно се превръща в собствена художествена територия. Тя сякаш доказва, че може да напуснеш родния език, без да напуснеш собствения си режисьорски глас. Коишет работи с Жулиет Бинош в „Никой не иска нощта“ (Nobody Wants the Night, 2015) – международна продукция, снимана и в България. Филмът открива Берлинале през 2015 г. и участва в конкурсната програма. Последният през 2016 г. е в конкурсната програма на МФФ „Любовта е лудост“. Тази продукция е сред примерите за амбициозните международни проекти на Коишет, които не винаги постигат същата емоционална сила като нейните мелодрами. Филмографията ѝ наистина прилича на променлива диаграма. Но върховете са достатъчно високи.
В „Три сбогувания“ особено внимание заслужава операторската работа на Гуидо Микелоти. Камерата много деликатно влиза в интимния свят на Марта, а оттам и в света на Антонио – в неговото виждане за любовта, раздялата и паметта. Тя е като четка на импресионист. Не настоява да видим всичко. Замъглява ненужните територии, оставяйки важните детайли да изплуват. Фокусира се върху жеста, погледа, тялото, храната, ръката, движението. И в това отношение камерата на „Три сбогувания“ е напълно в синхрон с неговата тема.Защото паметта също не пази всичко. Паметта избира. Тя оставя едни неща да избледнеят и други да останат удивително ясни.
Музиката на Алфонсо де Вилялонга – дългогодишен творчески партньор на Коишет – също продължава тази линия. И тук музиката не просто илюстрира болката, страха от неизвестното, раздялата и самотата. Тя ги превръща в състояния, които могат да бъдат споделени. А центърът на всичко това е актрисата Алба Рорвахер като Марта.
Тя не е случаен избор. Актриса с изключително специфично присъствие, тя е една от онези италиански актриси, които не живеят заради звездния прах, а заради самия акт на създаването на плътни героини. Рорвахер е сред открояващите се лица на съвременното италианско авторско кино – играла е във филмите на сестра си Аличе Рорвахер, включително „Щастливият Лазар“ и „Химера“, работила е с Паоло Дженовезе, Нани Морети, Пабло Лараин и други значими режисьори. Затова в „Три сбогувания“ тя успява да направи нещо особено трудно. Да изиграе човек, чийто финал е предварително известен, без нито за миг да превърне героя в жертва на собствената му диагноза. Марта не е „болна жена“. Тя е жена, която изведнъж започва да живее с необичайна интензивност. Филмът се разтваря около нея като матрьошка – от една история излизат втора, трета, четвърта; от едно сбогуване – друго; от една загуба – възможността за ново усещане. И макар финалът да е ясен, това не е филм за финала. Това е филм за всичко, което успява да се случи преди него.
Ако трябва да обединим филмите, в които Изабел Коишет разсъждава върху загубите, разделите, финалите, разлъките и смъртта, обединяващото отвъд любовта е една дума: сбогуване. Коишет много добре владее принципите на мелодрамата, без да се подчинява на сантименталното. Знае как да говори за любовта, без да превръща любовта в клише. Знае как да говори за смъртта, без да превръща смъртта в окончателност. Предстои ни среща с филм, в който отсъствието се превръща в присъствие, а сбогуването – в последна форма на любов.
Без да изземвам функциите на Мойра, бих предположила, че „Три сбогувания“ ще бъде сред филмите, които могат да дадат сериозен аргумент за награда за женска роля. Алба Рорвахер за пореден път показва, че е една от най-интересните и талантливи съвременни италиански актриси. А може би най-важното е друго.
След „Три сбогувания“ въпросът е: какво правим с живота си, докато сме живи?
Очаквайте „Три сбогувания“ – МФФ „Любовта е лудост“ 2026 – 27 август, 18:30 ч. зала 6.
Елица Матеева
