По повод 90-годишнината на Стефан Цанев – негови мисли, споделени по време на срещата с читатели във Варна в дните на фестивала „Море от книги“.
Препълнена зала, много въпроси и дълъг разговор за поезията, свободата, старостта, приятелството, младите хора и смисъла да продължаваш да пишеш. Дни преди своя 90-и рожден ден, Стефан Цанев представи във Варна новата си поетична книга „Носете си новите дрехи, момчета!“. Предлагаме на читателите най-ярките мисли на поета, записани по време на разговора.
За книгата
„Избирах колкото се може по-малко. Защото българският читател чете трудно поезия и ако го затрупаш с много стихове, мисля, че ще загубиш. (…) Аз съм готов всеки ден, всяко разсъмване да се окаже без моето присъствие, така че хладнокръвно гледам на тези неща. Може би ще е последната книга със стихове, която издавам, и държах пред себе си отговорността читателят, който я има, да има най-доброто, което съм написал през тези много дълги години.“
За дълголетието
„Има една научна теория и тя вярва, че целият организъм на човека работи за мозъка и ако мозъкът престане да работи – организмът губи своята мотивация да съществува и започва да се разпада. (…) Аз съм привърженик на това, че мозъкът не бива да се оставя на спокойствие нито миг, нито ден. Така че, съветвам ви и вас – с всички средства провокирайте мозъка си да работи! (…) Може би на това дължа и това дълголетие, освен на гена си.“
За свободния стих
Книгата започва с текст за защитата на свободния стих, който влиза във всичките стихосбирки на автора. Стефан Цанев сподели: „Аз много се гордея с този манифест. Константин Павлов, Любомир Левчев и аз – всички стояхме зад този манифест, това беше „ние“. Аз мисля, че провокацията беше в самата дума „свободен“. (…) Цялата прокламация вътре, че няма да се подчиняваме на никакви правила, ще разрушим всичко в името на свободата да се изразяваш така, както ти диктува сърцето и мозъка — мисля, че това беше причината. (…) Но трябва да ви кажа, че аз се гордея, че заедно с Константин Павлов и Любомир Левчев от онези години, ние променихме стила на българската поезия.“
За Евгений Евтушенко
„Аз, понеже съм учил в Съветския съюз кинодраматургия, имах случайността 63-та година да се запозная с Евтушенко, и то не къде да е, ами чак в Братск. (…) И там по едно време настъпи суматоха, защото пристига Евтушенко. Значи, вие нямате представа какво значи в Русия поетът, големият — Евтушенко. Но той беше тогава на върха на славата си. (…) Той беше като Господ! (…) Той със страхотна ирония пита: „Вие пишете верлибър, нали?“. И по едно време той каза: „Тук има един български поет. Каня го да излезе на сцената тука!“. И аз излязох. Бях посрещнат от публиката с голямо любопитство, защото те такава поезия не са чували. (…) А те взеха да викат: „Четете още! Превеждайте експромт, ние всичко разбираме!“. Цялата работа завърши с това — Евтушенко ме прегърна и вика: „Вие сте гений!“. (…) Той много се мъчеше да характеризира на какво се дължи силата дори пред руснаците на моя стих. Руснакът е свикнал с обичайния и правилен. класически стих. Той вика: „Всичко се дължи на това, че твоят стих е зареден с неистовост“. Те много се впечатляват от нарушаването на правилата. И на това може би се дължи успехът на нашата тройка (Константин Павлов, Любомир Левчев, Стефан Цанев), която аз ценя много. (…) Ставали сме неприятели, но никой от нас не си позволи да каже лоша дума за другия, въпреки политическите разногласия, и това трябва да се цени много. Не бива политиката да се намесва в човешките отношения никога – иначе нещастието е неизбежно.“
За младите
„Жестока самота е старостта. Атанас Далчев навремето … винаги привечер – дойде все към нас, хване ни под ръка и ни говори тихичко. По-късно видях, че той пише „Аз нарочно общувах с младите, за да разбера бъдещето“. Сега аз имам поука от Далчев и общувам с младите“.
За съдбата на българския поет
„България не е страната на вечно убитите поети чрез разстрел и бесило, както е било навремето, а сме страната на поетите, осъдени на смърт чрез мълчание. ( …) Това е жестока съдба на младите литератори в момента. Ние бяхме щастливи в кавички или в не, с това че бяхме под зоркото внимание на партията и правителството. (…) Така че не можем да се оплачем от липса на внимание.“
За смисъла на живота
„Човек се обрича на нещо още като млад и е хубаво човек да има някаква цел – има ли цел – може да издържи всичко. Не дай боже целта да е да забогатееш. Има една древногръцка фраза, на която съм поклонник: „Богат е не онзи, който има много, богат е този, който има достатъчно“. И това е много вярно, защото богатият човек е роб на парите си. (…) Ако имаш достатъчно, това е най-прекрасното състояние – да мислиш за духовни неща, за изкуство, за близките си, за любов дори.“
Срещата завърши с прочит на няколко стихотворения, сред които „Истинската смърт“, „Дивашки сън“ и „Носете си новите дрехи, момчета!“, последван от дълга среща с читателите и автографи.
НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА!
Падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…
Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки падаме,
сънувайки мрем.
Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!
Стефан Цанев
Записа Ралица Ганева
