Даниела Белчева е българска певица и автор на песни, чието творчество стъпва върху джаз наративи и силно изразена авторска чувствителност. Като дете пее в детски хор „Добри Христов“ във Варна, а по‑късно прекарва близо две десетилетия като пътуващ артист в Скандинавия, преди през 2020 г. да се завърне окончателно в България.
От 2021 г. работи в тясно сътрудничество с джаз музикантите Милен Кукошаров, Михаил Иванов и Димитър Семов, които често нарича свои съавтори. Тази колективна работа оформя характерното й кросоувър звучене между джаз, поп, американски фолк и импровизация. Нейните песни често са описвани като изповедни, поетични и дълбоко лични, превръщащи наблюденията и преживяванията ѝ в музика, която носи едновременно интимност и силно емоционално присъствие.
За четири години Даниела издава три авторски албума — Acoustic Me (2020), Silver Button (2022) и Naive (2024). След албума NAIVE тя продължава творческото си търсене с January Roses – проект, в който джазът, камерната чувствителност и съвременната авторска песен се срещат в интимен и дълбоко личен разказ. На сцената и в студиото работи с Милен Кукошаров, Михаил Иванов и Димитър Семов – музиканти, чието съавторство превръща песните ѝ в жив диалог между различни артистични гласове.
– Какво символизира за Вас „January Roses“?
– Красивото съществува извън нашите очаквания и представи. То е учител, стига да има кой да го види и чуе. Розите в двора на къщата ни цъфтят щедро през януари и оттам идва буквалният смисъл на заглавието. За мен обаче то носи и нещо повече – напомняне, че красотата не се подчинява на календарите и на нашите представи за време. Сякаш нарочно цъфти в най-студения месец, за да опровергае очевидното.
Това бяха и първите ми мисли, когато търсех творческа посока след NAIVE. А освен всичко друго остава и съвсем личният, щастлив спомен от гледката на тези януарски рози.
– Къде се срещат наивността и зрелостта във Вашата музика?
– Винаги съм вярвала, че това, което наричаме наивност, всъщност е любов. Страдам, когато денят ми премине изцяло в необходимостите на ежедневието или когато с близките хора не сме си казали нещо, което да потвърди чудото на живота. Този поглед към света ми носи най-пълнокръвните преживявания и не мога да не му се доверявам.
Разликата между детето и възрастния е в ехото, което следва радостта. Детето се радва и продължава напред. Ние обръщаме монетата и виждаме и другата страна. В песните си винаги се опитвам да оставя това двойно значение.
След това музиката става плод на обща работа. Финалният образ на песента неизбежно придобива повече зрялост – не само заради различния поглед на музикантите до мен, а защото самото общуване променя разказа. А музиката е именно това – общуване.
– Кое води при създаването – дума, мелодия или емоция?
– При мен началото винаги е емоцията. Без нея няма как нещо да премине през сърцето ми. Ако една идея не ме е развълнувала истински, трудно бих я занесла на останалите музиканти и бих я превърнала в песен.
Думите и мелодията обикновено се появяват заедно. Докато изграждам формата, те вървят рамо до рамо и непрекъснато си влияят. Когато текстът, мелодията и хармонията се раждат едновременно, между тях възниква особена връзка. Винаги проверявам това на глас.
– Какво променя писането на английски?
– Пиша на английски, защото години наред съм живяла с такава музика като изпълнител. На този език са много от авторите, които обичам и от които съм се учила. Това не означава, че не харесвам песни на български – напротив.
Доверявам се на естествения ход на нещата. Така се случва, така го оставям. Струва ми се също, че звученето на нашия квартет принадлежи към един много по-голям музикален свят, в който артисти от различни националности пеят на английски. Това е напълно естествен процес в съвременната музика.
– Какво ще бъде различното от звукозаписа в изявата на сцената във Варна?
– Всеки концерт е неповторим, особено когато в музиката има място за импровизация. Това е голямата любов на джаз музикантите – моментът, който се случва само веднъж.
Артистът е човек като всички останали – идва на сцената с различно настроение, различна емоция, различен ден зад гърба си. Публиката усеща това много добре. А след първите десетина минути започва нещо друго – музикантите и хората в залата постепенно се свързват в обща енергия. Взаимна любов е. Взаимно повдигане от Земята е.
В студиото записваме музика. На живо я разказваме наново всеки път. Песента узрява с всяко следващо изпълнение и започва да живее свой собствен живот. Именно това е тръпката.
Много се радвам и че Димитър Дачев засне документални кадри от работата ни в студиото. Подготвяме кратък филмов разказ, който ще бъде прожектиран преди концерта.
– Как създавате интимност в концертна среда?
– С музика. С концентрация. И вероятно с това, че когато пея тези песни, съм много близо до себе си.
– Какво Ви дава работата с тези изключителни музиканти?
– Огромно вдъхновение. И много уроци.
За мен е истинска привилегия да работя с Милен Кукошаров, Михаил Иванов и Димитър Семов. Срещала съм много прекрасни музиканти през годините, но никога не бях работила така върху собствени идеи.
Този квартет непрекъснато ни кара да търсим общия център – мястото, където музиката може да прозвучи най-добре чрез срещата на различните ни естетики и критерии. Това е безценен опит.
– Как всеки от тях пречупва Вашата музика?
– Представям песните си с готовността да ги чуя по напълно нов начин. Всъщност именно това търся.
Получава се музика, в която всеки среща естетиката на другия. Понякога Димитър Семов повежда посоката, друг път Милен Кукошаров или Михаил Иванов. Добрата идея се разпознава бързо и всички тръгват след нея.
И тримата са музиканти със собствен почерк и огромен опит. За мен този начин на работа е много човешки. Той е възможен именно в малка формация, където диалогът е постоянен.
– Как се появи „How Many Sorrows“?
– Това беше първата песен, която написах след като заглавието January Roses вече беше намерило мястото си.
Любопитното е, че този път първо дойде идеята за албума, а едва след това започнаха да се появяват отделните песни. И до днес не съм сигурна дали песните се създават или просто се появяват в съзнанието ни.
„How Many Sorrows“ сякаш съществуваше наполовина и аз оставих времето да покаже какво още е възможно за нея. Получи се много по-добре, отколкото съм си представяла. Записахме я в дует с Росен Кукошаров, който допълни текста и внесе своята чувствителност в песента. Освен това срещнах един слънчев и много талантлив човек. За мен това също е част от наградата, която тази песен ми донесе.
– Какво се случва в един дует между два гласа?
– С една дума – спявка. Това е много особено състояние и не се случва с всеки. Изисква съобразяване, слушане, доверие. Всеки запазва своята индивидуалност, но едновременно с това трябва да намери общото дишане и общата фраза.
Мисля, че когато двама певци споделят близък мироглед и душите им откликват една на друга, всичко става по-лесно и по-радостно. Така беше и при нас с Росен. Не се познавахме преди това, а накрая останах с огромно уважение към таланта му.
– Уязвимостта – сила или риск е за артиста? А носталгичността?
– И двете. Ако артистът е честен и показва крехкостта си, това винаги носи риск. Не само днес – така е било винаги. Но за да създаваш изкуство, е нужна и устойчивост, иначе трудно би понесъл тази откритост.
Що се отнася до носталгията, тя ми е близка. Харесвам музика, която разказва за нея, и хора, които се движат по подобна орбита. Леката тъга, според мен, е по-богатото и по-нормалното за човека чувство от веселото изтъркулване на деня.
– Къде се позиционирате в българската сцена днес?
– Трудно бих позиционирала себе си. Но ми е хубаво да мисля, че музиката, която създаваме, и концертите, които правим, са част от съвременната българска музикална история.
На сцената има много различни артисти, всеки със своя път. Това е богатство.
– Какво искате публиката да отнесе със себе си?
– Животът е достатъчно бърз и често трудно обясним.
Наскоро един приятел ми каза: „Не търси смисъл, проверил съм ги всичките.“ Усмихнах се, но все пак вярвам, че остават неща, които ни носят светлина – едно преживяване, един спомен, една среща, една песен. Ние споделяме тази музика от сърце. Надявам се хората да си тръгват с усещането, че са преживели нещо красиво и че им е било хубаво.
Разговаря Нина Локмаджиева
28 юни 2026 г. | 19:00 ч. | Концертно студио на Радио Варна
Проектът се реализира с подкрепата на Община Варна.
Билети на касата на ФКЦ или онлайн: https://fccvarna.bg/%D1%81%D1%8A%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B5/january-roses-%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B5%D1%82-%D0%B8-%D1%80%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%BD-%D0%BA%D1%83%D0%BA%D0%BE%D1%88%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2
![Галерията за графично изкуство – Варна представя „Графични [ре]сурси“](https://artvarna.net/wp-content/uploads/2026/07/Ovidiu-Croitoru-Meninas-акварел-alith-resize-600x400.jpeg)
