Илюзиите на любовта според Галин Стоев и Вирипаев

Преди повече от десет години гледах „Илюзии“ на Иван Вирипаев в постановката на Младен Алексиев в “Сфумато”. Тогава си зададох въпроса какво ли би се случило с този текст, ако попадне в ръцете на Галин Стоев – откривателят на Вирипаев за българската публика и безспорно един от най-фините интерпретатори на неговата драматургия. Оказва се, че понякога (не) трябва да внимаваме какво си пожелаваме. В рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ това желание се сбъдна.

И както нищо в живота не е случайно, именно Варна се оказа мястото на първото представяне на „Илюзии“ на новосъздадената френска компания на Галин Стоев „Спунк“. А връзката между фестивала, режисьора и автора има далеч по-дълбоки корени. През 2002 година Иван Вирипаев, тогава все още изгряваща звезда в родната си Русия (днес той е полски гражданин), гостува на фестивала, където заедно с Галин Стоев направиха неговия текст „Археология на сънуването“. От онова гостуване пазя и един куриозен спомен. По време на среща с журналисти Вирипаев спомена, че театралната му кариера е започнала в Магадан. Залата избухна в смях, а той видимо не разбираше причината и откъде можеше да знае за нескопосните шеги на един бивш телевизионен водещ и политик.

Любопитно е и друго съвпадение. „Илюзии“ започва с цитат от „Илюзията“ на Пиер Корней – текст, който стои в основата на дебютния спектакъл на Галин Стоев в Сливенския театър, което сякаш става сборен пункт на различните етапи от неговата творческа биография. Според него пиесата на Вирипаев носи потенциала на едно пътуване в себе си, което всеки зрител е свободен да осъществи, докато гледа представлението, което е всъщност мисията на един спектакъл – участващите в него герои, изпълнители и зрители да поемат своята роля на създатели на илюзорна действителност, която обаче се оказва единственото ни средство за автентично преживяване.

Особеното в случая е, че спомените на две възрастни семейни двойки са разказани, изиграни и непрекъснато преосмисляни от съвсем млади актьори. Пиесата (ако мога да я нарека така), се състои от няколко мини истории, всяка от които се оказва парче от пъзела на живота на четирима стари приятели. Две семейни двойки (Денис и Сандра, Албер и Маргарет), споделяли съществуването си повече от 50 години, един ден се озовават пред неизбежното – прага на смъртта. И както често се случва, идва времето за равносметка и ненужни изповеди. Оказва се, че Сандра цял живот е обичала Албер, той – нея, а Денис и Маргарет са били любовници.

На пръв поглед всичко изглежда просто като в банална мелодрама. Едно след друго обаче започват да се редят откровения, всяко от които опровергава предходното и историята се превръща в странна и леко перверзна игра на любов и смърт. Измислените изневери, фалшивите признания на несъществуващи чувства размиват тънката граница между фантазия и реалност и обезсмислят напълно 50-те години щастлив живот на героите, които всъщност са си били верни.

Всичко това Вирипаев е представил с огромна лекота и премерена доза ирония, дори самоопределя творбата си като комедия. Той е обгърнал персонажите си с такава нежност, че в крайна сметка успява да ни убеди, че в постъпките им няма преднамерена жестокост и желание да наранят любимите си хора. За него Маргарет е всъщност “жена с отлично чувство за хумор”, а Албер е прекрасен човек, който лъже с най-добри намерения.

В постановката на Младен Алексиев, която помня отпреди години, четиримата актьори, въпреки разказването в трето лице, изграждаха по-скоро поредица от самостоятелни монолози. При Галин Стоев изпълнителите са седем и това решение създава съвсем различна сценична динамика. Разказът постоянно сменя своя носител, фразите преминават от един актьор към друг, гледните точки се преливат и преплитат. Получава се своеобразна партитура на паметта, в която никой не притежава историята докрай и всеки участва в нейното непрекъснато създаване и пренаписване.

“Илюзии” е текст за относителността на връзките ни с другите и поставя на изпитание доверието към човека до нас. Да, в пиесата всичко се оказва безсърдечна и на пръв поглед безсмислена лъжа, но не живеем ли всички в сапунен мехур, който се пръска само след една неволно изпусната дума. Или както казваше някой – в любовта “завинаги” е най-непостижимото нещо.

*В спектакъла участват актьорите Марин Дешелет, Матийо Фернандес, Елиз Фриа, Марин Гез, Алис Жалю, Тома Рибиер, Жюлиен Салиньон

Зорница Кънчева

Снимки: Елица Матеева и Maри Либиг