Разговор на Елица Матеева с Ангелина Гаврилова за спектакъла „Триптих“
Движението, структурата на тялото в пространството, статиката и динамиката винаги са ме вълнували. Може би именно защото никога не съм била част от света, в който се раждат подобни форми на изразяване, танцът винаги е оставал за мен особено привлекателна територия за изследване. Заедно с музиката той принадлежи към онези изкуства, които въздействат най-пряко върху нашите възприятия.
Докато литературата, театърът или киното често изискват време за осмисляне, анализ и интерпретация, танцът и музиката достигат до зрителя почти мигновено. Тяхното въздействие е непосредствено, интуитивно и именно в това се крие тяхната магия.
Ето защо гостуването на Балет „Арабеск“ във Варна е събитие, което заслужава специално внимание. Подобни срещи с водещата българска трупа за съвременен танц не се случват често – в рамките на програмата „Шоукейс“ на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ публиката ще има възможност да види един от най-значимите спектакли в репертоара на трупата през последните години.
„Триптих“ е определян от самия Балет „Арабеск“ като едно от най-успешните и разпознаваеми заглавия в последните сезони. Спектакълът е отличен с Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата и с наградата „Кристална лира“, превръщайки се в едно от най-награждаваните заглавия в историята на трупата.
За танца, за съвременната хореография, за същността на „Триптих“, разговаряме с Ангелина Гаврилова. Първото произведение в „Триптих“, INFINITY / БЕЗКРАЙНОСТ е резултат на нейната философия за танца. Разговаряме с Ангелина не само като творец и автор на хореография, а и защото тя е и артистичен директор на трупата. С този разговор каним варненската публика на спектакъла на Балет „Арабеск“ – 7 юни, 18:00 ч. – сцена „Филиал“ – МТФ „Варненско лято“.
Когато един танцов спектакъл се показва в рамките на театрален фестивал, променя ли се начинът, по който мислите за публиката?
И да, и не. Независимо къде играем, винаги се стремим изпълнението и представянето на даден спектакъл да са на най-високо ниво във всеки един аспект. От друга страна, фестивалът „Варненско лято“ е едно от най-забележителните театрални събития в България – форум с многогодишна история, който изисква и респектира допълнително. Град Варна има огромни традиции в танцовото изкуство и професионална публика, която очаква винаги най-доброто, и ние нямаме право да не оправдаем очакванията.
„INFINITY“ е Вашата част от „Триптих“ и още в самото заглавие стои идеята за безкрайността — за едно непрекъснато търсене на покой, който сякаш никога не се достига. Замислих се обаче за нещо друго: ако хипотетично човек действително постигне абсолютен покой, какво тогава би се случило с тялото? Не е ли самото движение — физическо и вътрешно — онова, което ни поддържа живи? И не сме ли обречени непрекъснато да се отказваме от покоя, за да продължим да съществуваме?
Интересен въпрос, благодаря за него. За мен, откакто се помня, всичко е движение, енергия и най-вече трептене. Почти съм „виждала“ въздуха и съм абсолютно убедена, че всичко се трансформира и променя, независимо в каква физическа форма, видима за човешките очи, се намира. Дори при абсолютен покой има трептене, но честотата е различна.
Търсеният покой в „Infinity“ е точно това – стремежът към намирането на абсолютния Аз и усещането, че си всичко и нищо едновременно, навсякъде и никъде. Че си безкраят и си намерил своята нирвана.
В „Infinity“ работите с музиката на Max Richter и Philip Glass — композитори, чийто минимализъм носи много силни асоциации у публиката. Какво Ви привлече именно към тяхната музика? И кое според Вас е по-трудното за един хореограф — да работи върху вече съществуваща, завършена музика или да изгражда спектакъл паралелно с композитор, в процес на съвместно създаване?
Харесвам минимализма именно в това уж просто повторение и развитие на дадена тема, без излишна показност, което води до едно натрупване и емоционално въздействие, което много ценя. Съвременният танц си партнира перфектно с такъв тип композиции. И не само. Аз лично обожавам да работя върху барокова музика. Тя изключително много ме инспирира и за мен е океан от възможности за танцов прочит. По-често съм работила с готови композиции, в които съм се „влюбвала“ от първо слушане, или понякога съм търсила дълго, за да избера тази, която най-силно комуникира с моята хореография. При създаването на авторска, нова музика за мой спектакъл съм била в непрекъснат контакт с композитора и това често е било свързано с доста безсънни нощи. Но това е нормално, имайки предвид, че двамата автори работят едновременно по една обща идея. Това е своеобразен творчески диалог, в който музиката и хореографията се раждат и развиват взаимно, влияейки си непрекъснато една на друга. За мен и двата начина на работа са еднакво красиви, ангажиращи и интересни.
Когато започвате работа върху една нова хореография, кое се оказва по-силният импулс за Вас — статиката или движението? Покоят или трепетът? Питам Ви, защото понякога именно онова, което изглежда неподвижно, носи огромно вътрешно напрежение. А друг път тъкмо непрекъснатото движение сякаш се превръща в двигател на самото въображение. Как при Вас се ражда една хореографска идея?
Идеята ми за хореография се ражда от вътрешния импулс да кажа нещо, да споделя, да усетя. Виждам и картини, ситуации. Започвайки самата работа в залата, вече започва да се оформя правилното времетраене на движенията и паузите, когато гледаш „на живо“ телата на танцьорите и тяхната експресия. Самото „парче“ заживява свой живот и те повежда нанякъде. Понякога дори променя посоката си в движение и се взимат различни решения спрямо първоначалната идея. Наистина има едно усещане кога нещо „работи“ и кога не. При мен се появява един „звън“, когато стане точно така, както трябва да бъде, когато е „идеално“. Може да се използва и така нашумялата напоследък дума – „клик“. 🙂
„Какво сънуват хореографите? Музика, тела, безкрайно движение… или абсолютна тишина?
Аз винаги сънувам – непрекъснато и по няколко пъти в една нощ. И преди да стана хореограф, и сега. Помня идеално почти всеки сън на сутринта. Никога в живота ми не е имало пълна тишина и мрак, а понякога си мечтая за тях.
Сънувала съм как танцувам, както и много хореографии. Винаги е цветно, със звуци, миризми и музика. Преди 25 години ме оперираха от апандисит и под пълна упойка „видях“ един мъжки, изключително силов дует на техно музика. 🙂 С такива поддръжки и летене, които няма как да се случат в реалността. 🙂
Освен хореограф, Вие сте и директор на Балет „Арабеск“, и то във време, в което разговорът за културата почти неизбежно минава през думите „бюджет“, „оцеляване“, „липса на средства“. Ако трябва чрез танц да изразите състоянието на културата днес — какъв би бил този танц? Хаотичен, изтощен, гневен, абсурден… или въпреки всичко устойчив?
Състоянието на културата е водовъртеж, центрофугиращ с посока надолу, но състоящ се от устойчиви тела, неподатливи на засмукване и унищожение. Танцът е всичко – хаотичен, гневен, изтощен, най-вече абсурден, но също така крещящ от несправедливост и искрящ като непробиваем диамант.
„Триптих“ е изграден от три миниатюри — първо само мъже, после само жени, а накрая всички заедно на сцената. В тази структура сякаш има опит да се видят различните състояния на човешкото присъствие, почти като нюанси на битието.
Ако си представим хореографа като своеобразен галактически стопаджия, който пътува през различни тела и енергии, и ако всяко движение е форма на автостоп към непознатото — къде според Вас е пределът на танца? Кога движението спира да бъде търсене и започва да бъде край?
Хореографът не само пътува на автостоп през различни тела и енергии, той направо ги консумира и се захранва с тях, и то абсолютно съзнателно и с ясен избор. Взимайки назаем тези личности, индивидуалности и физики, творецът ги поставя в нова, негова лична и субективна среда, която променя тях, но и самия автор заради обмена на съзнание и енергия. Достигането на даден предел е моментно и е само временен край на едно пътуване, след което се отваря ново пространство и ново търсене. Движението никога не свършва напълно, може да застине за момент и да чака своя наблюдател, за да се провокира отново и да стане танц. „Триптих“ обединява в себе си мъжката и женската енергия не толкова като физическа проява, а като общочовешко усещане за Ин и Ян, за противоположност и допълване, което се структурира и натрупва постепенно през цялата вечер.
Разговаря Елица Матеева
Снимката на Ангелина Гаврилова е на Ивона Машова
ГАЛЕРИЯ от „Триптих“
Фотографии: Костадин Чернев, Светослав Николов
![Галерията за графично изкуство – Варна представя „Графични [ре]сурси“](https://artvarna.net/wp-content/uploads/2026/07/Ovidiu-Croitoru-Meninas-акварел-alith-resize-600x400.jpeg)
