Когато прочетох за първи път историята “Приключенията на госпожа Пандишпан и още много неща” в главата ми прозвуча “Как сте, госпожа, в тия трудни времена?” от една емблематична песен на група “Клас”. Подобна тиха меланхолия носят и приказките на Елица Матеева, които ни разказват за самотата, въображението, страха, грижата и спасението, което понякога идва чрез детския поглед към света.
Героите са госпожа Пандишпан, учителка по кино, която постепенно губи паметта си, и малката Матилда, на финала се появява и котка, но повече няма да издавам. В момента книгата оживява и като аудио проект с гласовете на актрисите Милена Кънева и Сияна Начева, с помощта на тонрежисьора Юлия Милева, Нина Груева и композиторът Цветан Момчилов.
С Елица Матеева си говорим за детето в нас, за хората, които умеят да слушат и съпреживяват, за тези, които остават до финала и за живота като приключение.
– Как се роди историята за госпожа Пандишпан?
– Историята се роди по необходимост. Вече съм на 52 г. и осъзнавам, че пропуснах възможността да направя нещо съществено в своя живот. Можех да бъда прекрасен драматург в театъра на града, където съм родена. Не се случи, няма да се случи, поради политическата ми несигурност и неустойчивост – т.е. хора със собствено мнение в соца, в който сме натикани не са удобни за държавни, па и било културни институции във Варна, а със сигурност и другаде. От две години в качеството ми на учител не попадам на онова дете, което да прилича на мен в детските ми години – да иска да знае и да му е любопитно да учи. Слава Богу, имах деца като Радина, Божана, Росен, Айрин, Георги – отдадени на киното и затова те са в съответните учебни заведения по екранни изкуства и скоро ще снимат истинското кино. Аз и до ден днешен уча, посещавам всякакви курсове, които са ми полезни за личностното развитие. Парадоксът е, че работя в институция: Център за личностно развитие, но родители, деца, не осъзнаваме какво означава това – да дадеш душата си, за да промениш един свят. Можех и да поставям, но и за това се искат не само умения, но и много нерви, лицемерна дипломация, аз моите си ги изчерпах, когато преди 20-на години забих шамар на един директор на театър – затова сега поставям този мъничък свят, в който се учим на любов, добро и на отношението, че всяко начало има и своя финал. Да, аз мога да бъда добър университетски преподавател, но няма да стана доцент, професор, не защото нямам качества за наука, а защото не играя индиански игри – от подобна избягах и добре, че се усетих, преди два месеца, иначе и до ден днешен щях да си губя 12 часа от живота из прашни междуградски автобусни линии. Миналото лято срещнах едно дете, което бе като че ли самотно със своите мисли и реши да ми ги подари, заиграхме се, говорихме си, снимахме филмче, разказвахме си истории и така се роди този камерен свят на Г-жа Пандишпан – учителката по кино, и на малката Матилда. Матилда е реално дете, което лети със самолети повече от мен, има си село и къща – цяло някогашно училище, има си и свое местенце в София. Има кученце и котенца, има си родители, озарени от много изкуства. Може би понякога мислите в главата на тази вече 9-годишна Матилда й тежат, защото светът и хората се променят по неочакван начин. Другата част от историята си е и малко автобиографична – аз съм преживяла смърт на родител, страдащ от деменция – трудно се гледахме, бяхме две жени в споделена обща самота, всичко това е спомен отпреди десетина години. Майка ми напусна този свят тихо, с онази деликатност, на която само тя бе способна, изгубена в превода светла душа. Мисля, че този период, в който аз я гледах – такава е съдбата на дъщерите в моето семейство – да остават до финала, в отличие от мъжете, които изчезват при първия акорд на сътресенията, та исках да разкажа по един мой начин за нуждата до човека, който остане сам при подобни обстоятелства – това е нужда да има човешко същество, което да обгрижва, да държи ръката ти, докато настъпва смъртта. Аз например нямам подобно същество до себе си и това предизвиква често паник атаки в битието ми. Наскоро разбрах, че съществува подобна фигура не точно като професия, но вече се практикува, нарича се death doula – помагач – асистент по пътя към финала – човек, който стои до теб, когато смъртта е ясна и той иска да преминеш възможно по-безболезнено към другото. Осигурява ти комфорт на чувствата, доколкото е възможно. Т.е. в тази история, а и в пиесата, защото ни предстои разговор за аудиотеатър от приказки, а пиесата, която се принудих да напиша от инат заради хора, които нито имат чувства, нито са наясно какво работят, е нещо по-различно като интерпретация, Матилда е опората, която стои до Пандишпан, в условията на ясен финал. Но това не е приказка за смъртта, а за живота, защото в нея доказвам по възможно най-чистата логика, че животът може да бъде невероятно приключение, ако си го позволиш, ако се откажеш от обществените уговорки и се пуснеш по течението. Дете и възрастен си измислят приказки, заедно създават свят, може би утопичен, но по-истински от това, което живеем в момента. Не съм правила този проект заради субсидии и фондове, а заради себе си, но когато има субсидии и конкурси, трябва да се опита, вместо държавните пари да попадат в чужди джобове, е по-добре те да се насочат в нещо смислено.
– Пандишпанът е нещо познато от нашето детство, днешните деца знаят ли какво е?
– Въобще не ме интересува какво сме консумирали в детството, по-интересно е какво вече няма да консумираме в тези дни, в които цените на стоките летят като стрелите на Робин Худ, но в нашия живот вместо стрелите да се забиват в телата на експлоататорите, единственото, което усещам е гърч и рев на портфейла ми – дали децата знаят или не що е то ПАНДИШПАН е проблем на техните възпитатели у дома. Ако родителите искат да им приготвят пандишпан у дома, ще разберат.
– Коя е любимата рецепта за торта на г-жа Пандишпан?
– Торти не правя, правя запеканки от тиквички с елда.
– А коя е Матилда? И има ли нещо общо с героинята на Роалд Дал?
– Щом ми задавате този въпрос, явно сте пропуснали едно изречение от приказките ми – там изрично е казано, че тя не е Матилда от филма и книгата, а повече Пипи и Емил от Льонеберя и че харесва комиксите с муминтролите на Туве Янсон. Матилда е дете с изключително усещане за света, в някои отношения този приказно-истински герой може би е по-човек от нас. Естествено тя е и като всички нас – може да е хремава, да кашля, да се инати и цупи, да си прави, каквото си иска и да не слуша, но винаги в очичките й има някакво пламъче, любопитство, отдаване, страст, нещо извънземно и същевременно толкова нормално. Липсва ни онова „толкова нормално“ в общуването, което тя притежава, защото вече не сме деца, а трябва да сме!
– Защо избрахте именно дете да бъде “пазителят на спомените” на възрастната дама?
– Защото възрастните отдавна така сме изкукали, че нищо не можем да пазим. Възрастните употребяваме думи като: честност, истина, добро, мир, обич, справедливост, промяна, когато има избори за нов парламент или за местната власт, но напоследък си мисля, че не сме наясно какво е тяхното съдържание. Възрастните в моя професионален сектор много си говорим и за бюджет за културата, за образованието. Но нищо няма да се промени, защото ние вече сме заразени – в нас тече вирусът на инерцията, на умората и мимикрията. Едно дете може да промени света и е добре, че в политиката се появиха млади хора, по-млади от мен, от вас, та дано малко да ни светне пред очите. Младите винаги са по-добри пазители, защото не носят следи от нашата свръх ангажирана памет с омраза – подобна памет предизвиква и обществения Алцхаймер, в който стоим над 30 години след Падането на Берлинската стена.
– Има ли правилен начин да говорим на децата за остаряването и загубата на паметта.
– Няма, всеки избира своя език за това. Докато не се преживее, няма как да го откриеш и познаеш, аз намерих своя в този проект – чрез измисляне на приказки, дори на несъществуващи думи: светлофейка, обувел, турбокантор. С приказките забравата и паметта се срещат на едно ново тайно място, където времето, семантиката и хората не са зависими от политика, финанси, корупционни практики, тук всичко започва отначало и сякаш се случва за първи път.
– Как постигнахте баланс между тъгата и надеждата?
– Мисля, че никога не съм постигала баланс между тъгата и надеждата. Обстоятелствата, от които се роди този проект „Приключенията на госпожа Пандишпан и още много неща“, подсказва, че аз все повече изпадам в състояние на тъга, въпреки че много рядко си позволявам да бъда тъжна пред хората. А надеждата ми – тя е в следващите поколения – децата на моите приятели и техните деца, които са останали да живеят във Варна – Варна има своята светлина, и слава богу, и дано следващите поколения направят нещо смислено за този град, аз се провалих. Ние се провалихме в промяната за Варна. Много ми се иска децата на нашите деца да живеят в един по-добър и красив град, в който хората си вършат добре работата, а не устройват пресконференции, в които показват, че работят. Много ми се иска в областта, в която се трудя, всички колеги от Варна, защото тук има свестни хора- артисти, музиканти, художници, театрали, хора на киното, хореографи, писатели, книгоиздатели да се обединим, да си общуваме и когато виждаме, че има проблеми между институциите, които определят финансовите регламенти за култура, определят смисъла и статуквото на културните институции, да можем да кажем своето твърдо „не“ или „да“ и наистина да ни чуват. За мен е голям проблем, че между културните оператори, създаващи култура, изкуство, духовно наследство, и властовите фактори, които определят регламентите за работа като Фонд „Култура“ в Община Варна, не се случва онази връзка на истинско общуване – честно и с достойнство. Аз съм била и от двете страни на барикадата – автор на проекти и независим експерт-оценител на проекти и осъзнавам същността на проблема. Сега в момента статуквото ми е малко по-специфично. Имам изключително минимален, но поне сигурен доход, с който мога да си платя сметките. Да не дава Господ да се разболявам от нещо, защото виж, и тогава няма да имам на кого да разчитам – няма около мен Матилда. И може би заради това си измислих тази Матилда – приказната. Да, имам една фантазна, вълшебна надежда, скоро ще я слушаме на аудиозапис, и тук работим с актрисите Милена Кънева и Сияна Начева, подкрепени от композитора Цветан Момчилов, от Нина Груева и Юлия Милева, които невероятно ни обгрижват в звукозаписното студио – надявам се скоро всеки да чуе тези приключения, да ги пусне на своето дете или да си ги пусне, когато е тъжен – достъпът ще е свободен. С този бутиков проект се опитвам да постигна своеобразен личен баланс, може би странен, но специален. Дано поне с един приказен свят и за 30 минути да се почувстваме хора. И да усетим необходимостта, че си заслужава да бъдем щастливи. Искрено се надявам, че към втората половина на юни ще сме готови ВЪПРЕКИ всички пречки и проблеми.
– Всъщност това история за малки, големи, или още по-големи деца е?
– Тази история е за всеки, който иска да бъде човек! Човек е детето, „човек“ могат да бъдат и възрастните, ако главите не им бяха пълни с толкова много глупости.
– Ако г-жа Пандишпан можеше да запази само един спомен завинаги, какъв щеше да бъде?
От 20 години не ми е било толкова хубаво – случи ми се срещата с Милена и Сияна. Макар и кратка, актрисите ми подариха надеждата, всъщност, може би чрез тяхната работа, това, което оставиха с гласовете си по време на записа, то преобрази, вдъхна живот на думите. Ето един спомен, който човек си заслужава да съхрани – как две актриси заедно създават нещо и живеят с него! Бих искала да забравя от този период – поредните неуредици, които ни поднесоха от Фонд „Култура“ – резултатите от първа сесия, чрез която се класирахме и записваме бяха публикувани на 23 април от съответната дирекция, но до този момент, когато правим това интервю, а именно 27 май, нито имаме подписан договор, нито субсидия. Това е практика и се отнася не само за нашия проект, а за всички, които са спечелили. Практика, която е характерна не само за Варна, т.е. държавата не спазва регламента. И не искам да се цупят разни директорки на дирекции, когато казвам, че културата тук винаги върви „въпреки“. Ако не беше „въпреки“, на 24 май щяхме да поздравим хората на културата и изкуството, които по традиция имат своята трибуна. Тази година на манифестацията във Варна нямаше трибуна за хората на културата, образованието, изкуствата. Апропо, трибуна имаше за политиците и те подобно на социалистически вождове ни махаха снизходително. Ето това искам да изтрия като спомен и си пожелавам – да настъпи онзи вълшебен момент, когато имаме ресурсите, но и имаме и управниците, загрижени за хората, създаващи стойности! Не е невъзможно, трябва да се борим за това – всички, заедно! Заради децата ни!
*Елица Матеева е театрален режисьор, драматург, филмов критик, автор на книгите „Между киното и театъра“, „Целият свят е…кино!“ и „Европейско кино за нетрадиционалисти“, “Манифестът „Догма 95″. Рефлексии към най-новото българско кино”, както и на редица статии в списанието на СБФД „Кино“, сп. „Култура“, Портал Култура и сайта kinoto.bg. През 2022 г. е организирана и първата ѝ фотографска изложба „Backstage като на кино“. През 2024 г. защитава успешно своята докторска теза в НБУ. Ръководител и създател на киношкола „Братя Люмиер“ към ОДК – Варна.
Разговаря Зорница Кънчева
Снимки: Елица Матеева и личен архив
