Поводът за интервюто ми с Касиел Ноа Ашер е премиерата на eдна специална книга, която би трябвало да стои върху нощното шкафче на всеки български артист, професионално обвързан с театъра. За съжаление забравихме за същността на изкуството, което предизвиква шок и поради тази причина все по-често ще гледаме безотговорно стъкмени спектакли, а въпросът на Хамлет за връзката между битието, съзнанието и изборите може би днес няма смисъл, та нали изкуственият интелект може да анализира вместо нас.
Премиерата на “Избитите обитатели. Из тетрадките на един закъснял модернист“ от Иван Станев ще се състои в Малка зала за театър – Клуб „Щурче“ във Варна, на 29.10.2025 от 19:00 ч. Текстове от книгата ще представят актрисата Касиел Ноа Ашер и уважаваният варненски интелектуалец и издател Петър Желев.
Касиел, да започнем с традиционния въпрос: какво наложи издаването на книгата “Избитите обитатели. из тетрадките на един закъснял модернист“ от Иван Станев. С какво тя би обогатила читателите днес, когато доста поколения сякаш са забравили за Иван? Мисля си, че в историята на българския театър на 20. век, особено за новите почитатели на театралното изкуство, неговият театър е като неизвестна планета. Преди 20 години, фестивалът в Ловеч, който като част от екипа на театъра тогава възобновихме, бе именно съсредоточен в онази революция, която появата му предизвика в България и в едно представление, режисирано от него, за което днес се носят митове и легенди.
За да ти отговоря на този въпрос, трябва да ти разкажа моя първи сблъсък с Иван. Бих казала съдбовен, идентичностен, определящ личността и етично-моралния ми компас, сблъсък. И то не само в отношението ми към изкуството, а към свободата, истинската демокрация, смисъла на съществуването изобщо. През далечната 1984 г., все още бях невръстно, сърдито момиче, моите родители – режисьор и актриса, ме заведоха да гледам “Любовта към трите портокала“ – спектакъл, режисиран от Иван Станев. Спомням си, как не само аз, но и целият претъпкан до задушаване салон изпадна в шок… Да! Такъв стил театър, такъв тип актьорска игра – тоталитарна България все още не познаваше. Оказа се възможно леката, сатирична комедия дел`арте да се превърне в мощен проводник за изказване на скандални теми, които само се шушукаха беззвучно по килерите в онези мрачни времена. Година по-късно успях да гледам следващия спектакъл на този опасен млад режисьор – “Алхимия на Скръбта“ – колаж по текстове на Чехов, Витгенщайн и Йонеско. Докато влизахме и излизахме от наблъсканата като “консерва със сардели“ „Зала 49“ в Театър София, успях да забележа два черни автомобила със затъмнени стъкла. Държавна сигурност не спеше и спектакълът немедлено беше цензуриран и свален от афиша на Ловешкия театър. Започнаха да ме човъркат странни мисли, предизвикани от видяното в тези представления. Мисли за незначителността на личността, липсата на права и свобода на мисълта, масираното, насилствено унифициране на тълпата… През 1989 г. влязох във ВИТИЗ с името на Иван Станев на уста. По драстичен начин видяното беше изпепелило в мен всякакви сантиментални надежди за мястото ми в света, но и беше посяло семенцето на съмнението. И още по важно: на Съпротивата. Съпротива срещу клишета, лесни отговори, удобни позиции. Осъзнах, че ако искам да съм сериозен Артист, то ще боравя с огромна манифестна, прокламаторска власт в името на истината, колкото и неудобна и страшна да е тя. Това “преимущество“ често е непосилно за носене… Но беше късно. Бях “заразена“ с инстинкт за свобода. Иван Станев беше емигрирал в Германия, Желязната стена падна. В България Комунизмът се прегримира във Фасадна демокрация. През 1996 след работа със знаменити режисьори като Крикор Азарян, Александър Морфов, Стоян Камбарев, Красимир Спасов, Иван Добчев… най-накрая се срещнах на сцената със завърналия се от “изгнание“ Иван Станев. Осъществихме заедно провокативния спектакъл “Дон Жуан в Ада“ по “История на окото“ от Жорж Батай. И… О! Изненада! Година по-късно, въпреки изкупените билети за месеци напред – спектакълът беше свален от афиша на Театър София. Без обяснение. Жълтите издания печатаха мръсни клюки: “Главната актриса гола се съвокуплява със скелет и пикае на сцената“. Тези твърдения не бяха верни, но това е част от цената за дързостта да се противопоставиш на фалшивия морал, беззъбия комформизъм, стадния дух не само в обществото, но и в правенето на Театър/ Изкуство/Живот. “Моралът е като боа заспала“ – казва Иван Станев. Пък и кой се интересува от истината? Или морала? Тогава? И сега… Когато Иван почина на 1 декември 2023, бях съкрушена от мисълта, че завинаги забележителната му фигура ще остане в “Забрава… Изгнание“. И от това непоносимо чувство дойде идеята да се боря и за спектакъла “Представление и Наказание“ и за преиздаването на “Избитите обитатели“ и за още важни събития, свързани с творчеството и личността на Иван, които предстоят в близко бъдеще…
Какви трудности и предизвикателства преодоля по пътя от идеята за книгата към осъществяването й, така че днес тя да бъде факт? Иска ми се да очертаеш всички проблеми, защото много хора лаици си мислят, че писането на Иван е между другото и не е нещо, което си заслужава специално внимание и в този контекст бих искала заедно дебело да подчертаем, че малко са експертите и хората, които самоотвержено биха застанали зад подобен проект в търсене на средства за издаването на творбите на Иван, а ти с твоя екип по издаването на книгата го постигна.
Трудностите по пътя, особено когато целта е “съживяването“ на Иван Станев, са много, но нито са ми интересни, нито са непреодолими, когато целта е толкова кристално ясна, едва ли не с магична сила в мен подобно “Иване (Лазаре) стани!“ И слава богу по този път срещам подкрепата на немалко съмишленици. Първият, който застана зад тези едва ли не налудничеви фиксации за рестартиране на Иван, беше нашият общ син Зуи Ицхак. И оттам нататък и спектакълът, и преиздаването на нов вариант на култовата книга “Избитите обитатели…“ се превърнаха в задача на живот и смърт за мен. Противно на очакванията ми, страшно много млади хора, сред тях и ученици от гимназиалните класове, се оказаха запознати и силно привлечени от творчеството на Иван Станев. Оттам нататък нямаше връщане назад – само скок в дълбокото. Слава богу Министерство на културата, Варненска община и много частни меценати повярваха на желанието ми. Новото издание съдържа Поеми, Пиеси, Философски есета, Едноминутни новели и богата колекция от снимки, доста от които се публикуват за първи път. И ето, че “Смърт няма!“
Иван Живее и ще продължи да живее! Трудности винаги ще има, защото Иван продължава да е опасен, ооо!, изключително опасен – директна, радикална заплаха за посредствеността, апатията, анти културата, окупирали България… А за нас остава само да се съпротивляваме с всичко възможно и невъзможно дори.
С какво представлението, в което играеш и режисираш “Представление и Наказание“ се доближава до темите, идеите, търсенията, които вълнуваха Иван или то е може би твой, различен отговор на кризата в душите ни?
В “Представление и Наказание“ нашият екип си постави за цел да изследва и постави за ПЪРВИ ПЪТ на българска сцена оригинална пиеса на Иван Станев. Тази задача продължава да е висока класа предизвикателство за творческо ни въображение и гъвкавост. А и огромна отговорност към безаналогичната в световен мащаб личност на Иван Станев. Втурнахме се в дълга лабораторна работа. Репетиции – импровизации. Текстът на Иван Станев предразполага към еклектика и съчетаване на пръв поглед гранично противоположни сценични техники, като започнем от Антонен Арто, минем през Брехт и достигнем до принципите на Китайската опера… И Иван Станевска методология съвсем непозната, но работеща крайно ефективно с психофизиката на актьора. Създадохме Спектакъл – Игра буквално сред публиката. Без да копираме стила на Иван. Създадохме нещо мощно и свое, но силно вдъхновено от Станев. Предизвикателство към зрителя да партнира активно, докато тотално се зарази с “чумата“ на “Представлението“ (Артистът престава да бъде безволев изпълнител, поемайки функцията на провокатор, критик, шут… а може би Месия?) и “Престъплението“, което чрез сюжетната препратка към романа на Достоевски се взира в “чумавата“ реалност на болния свят, потънал в самодоволна “етикеция“ и безчестие, с които сме се примирили да живеем. Както казва Иван Станев в пиесата: “Господ от отвращение света ще духне. Писта. Обемиста. Идва Антихриста“… Осъзнаването на Артиста като двигател за генерални обществени промени е от съществено значение. Ние вярваме, че Изкуството е дарено с вълшебното превъзходство да предизвиква безкръвни революции от сцената, за да предотврати кървави такива в реалността. Целият екип актьори, композитор, сценограф се справиха не само сърцато, но и безкрайно храбро в това екстремно театрално приключение. Всеки от тях притежава независим, откривателски дух, мощна асоциативна настройка, специфичен вкус към смисления експеримент и не на последно място силна гражданска позиция. Както писа театралната критичка Анита Ангелова “Сцената метафорично и съвсем буквално гори…“ А това е задължително, защото пиесата на Иван в крайна сметка е и политическа сатира. “Представление и Наказание“ е забележителен спектакъл, който през нова, неочаквана призма задава съдбовни въпроси за битието ни.
До каква степен имаме памет за Иван чрез спектаклите му, тяхната история. В тази посока ми се струва, че може би е добре да се направи книжно изследване или филм за актьорите, които са работили с него и биха разказали много истории за методологията на Иван Станев в театъра. Има ли някакъв видео архив от спектакли, които биха били достъпни за любопитния зрител, за ценителя и изследователя на театралните пътеки, които очерта в историята на съвременния ни театър Иван Станев?
За да има памет, трябва да има някой, който помни и желае да помни. И действа, за да припомни на другите. Аз помня и няма да забравя. И не само аз. Надявам се в близко бъдеще да се колаборираме с актрисата Жанет Спасова, която беше най-близкия приятел и сподвижник на Иван и заедно да възстановим личният му сайт с всички негови текстове, експериментални филми, видео варианти на спектакли. Заедно да учредим фондация на негово име, подкрепяща смели, даровити творци. Цялото творческо наследство на Иван с автентизма, актуалността, безаналогичния си стил стои като високо, недостижимо копие във времето. Културно съкровище с безценна стойност. Иван Станев заслужава своето безсмъртие. И ще го получи, вярвам.
Коя е онази фраза на Иван или спомен за Иван, които си запечатала в съзнанието си и показват неговата отдаденост в работата. Имам чувството, че той сякаш изгоря от своята идея за перфекционизъм.
Една негова реплика, която, мисля ме определи в професията и живота е: “Нищо не може да се разкаже без огромно безсрамие.“ Това е ключът към действителна, активна, способна да промени живота на зрителя, връзка. Нужно е да си докрай откровен, искрен, следващ неотклонно своя индивидуален почерк без примеси и шлака. Такова оголване може да предизвика в публиката шок, агресия, отричане дори, но винаги удря дълбоко, разтърсва съзнанието на гледащия и не го оставя на мира дълго, дълго време. Иван беше перфекционистично краен във възгледите и идеята си за творене. Бих казала той премина отвъд всякаква приемлива “нормалност“ за културното и обществено статукво. Личности като него, за които “достатъчното за други никога не е достатъчно“ изгарят в копнежа по този абсолют. Приживе той понесе изключително много неразбиране, противодействие, изличаване дори…, защото беше истински прогресивен, истински съзидателен, истински свободен…
Как си представяш премиерата на книгата във Варна, какво ще предложиш на ценителите и почитателите на творчеството на Иван Станев?
Представям си премиерата във Варна като леко дишане. Като спасителна глътка въздух за всички нас, събрали се да говорим, четем, материализираме Иван в пространството. Знам, че той ще бъде в залата. Впрочем винаги, когато играем “Представление и Наказание“ , колкото и да е претъпкан салонът – винаги едно крайно място на последния ред остава свободно, не нарочно, просто никой зрител не избира да седне там, настаняват се по стълби, стоят прави дори, но винаги странно заобикалят това място. И сега на премиерата на “Избитите обитатели…“ очаквам подобно мистично случване…
Коя днес е Касиел Ноа Ашер?
Човек. Жена. Майка. Актриса. Същество, което се опитва да мисли, вижда, чува, чувства, живее с упование и надежда. И завинаги скромен последовател на Иван Станев. Той за мен е учител, подстрекател и баща на сина ми. Явно е съдбовно.
Разговаря Елица Матеева
Снимки личен архив
