“Аз съм вятърът” от Юн Фосе, постановка на Габор Томпа, на Международния черноморски театрален фестивал във Варна.
Познавам Юн Фосе като автор още преди да спечели Нобеловата награда за литература, защото независимо че по света малцина бяха чували за него, в родната си Норвегия отдавна беше със статут на жива легенда. Стилът му на писане е особен, наподобяващ скандинавските саги, а това, че е един от малкото писатели, ползващ другата официална версия на норвежкия – nynorsk, му придава допълнителна екзотика. И въпреки че съм чела голям брой от творбите му – “Трилогия”, “Утро и вечер”, “Меланхолия” и монументалния труд “Септология”, за първи път се срещнах с негов драматургичен текст.
“Аз съм вятърът” е пиеса, написана през 2007 г., а имах възможността да я видя под режисурата на Габор Томпа. Представлението е на Националния унгарски театър в Клуж-Напока (Румъния) и беше част от програмата на Международния черноморски театрален фестивал във Варна.
Пиесата е за два персонажа – Единият (Жолт Гедьо) и Другият (Лоран Фаркаш), писана в типичния за Фосе репетитивен маниер и издържана в най-добрите традиции на Бекетовия абсурд. Лична драма на режисьора го кара да надгради трите основни мотива в текста – море, вятър и пристанище. И за да засили темата за избавлението, той пренася действието в болница, като по стените наблюдаваме стенописи от изоставена църква в село, намиращо се на границата между Румъния и Унгария. А хорът, изпълняващ църковна музика, е допълнителен герой, отдалечаващ ни от това текстът да се превърне в северна версия на Годо.
Постановката умело изгражда напрежение на границата между земното и отвъдното, където образите на участниците се колебаят между отчаяние и надежда.
Повече за работния процес, мотивите на режисьора и предизвикателствата пред актьорите, публиката успя да научи по време на вълнуващата дискусия с модератор театроведа Елица Матеева.
Габор Томпа (режисьор): “Направих тази пиеса, защото съпругата ми почина, в много тежка борба с “любимата” ни болест. Исках да поставя Фосе преди, но не знаех как. И за съжаление тя ми помогна. Но Фосе ме интересува, защото вярвам, че няма по-драматичен автор след Бекет, който да пише за спасението. Мисля, че за него моментът да се моли е емоционален. И той се опитва да намери тишината и паузите чрез думите. Най-доброто, което можем да направим за човечеството, е да се молим за него. И изглежда сякаш участвам в „Кралят умира“. Хората си мислят, че това е политическа игра, схеми, президенти, министър-председатели и не знам какво още.
Видях други снимки от постановки на пиесата – винаги го правят на кораб с двама моряци. И дори когато обсъждахме в първия разговор пространството, си казахме: „О, може би трябва малко вода, можем да имаме платформа на водата, която се движи“, но аз казах: „Не, това е задънена улица.“ Всички го правят така и това е само първият слой.
И за съжаление, след случилото се, осъзнах, че това е една молитва. Може би и заради опита, който имах в много от тези остарели болници в Румъния, където жена ми претърпя шест операции за четири месеца. Опитахме се да възпроизведем нещо от това пространство с онези отоплителни панели от 50-те години, с пода, бълничното легло.
Но също така посетих една стогодишна гръкокатолическа църква, много близо до границата между Унгария и Румъния. Селото има само 48 жители и тази църква е изоставена, но има оцелели стенописи. Отляво е Свети Йоан Кръстител и Мария с Младенеца Исус. Имахме и прекрасен композитор, който вече пишеше дипломната си работа по църковна музика и беше много щастлив, защото го помолих да композира църковни песни.
Последното нещо, което искам да кажа – има и един велик унгарски поет, който е много труден за превод – Янош Пилински. Когато го попитали каква е надеждата му днес, на този свят, той казва, че се надява да успее да умре, защото досега всички са успявали.”
Лоран Фаркаш (актьор): “Преди всичко бих искал да благодаря на фестивала за поканата. Пожелавам ви всичко най-хубаво в този красив град с морето и всичко останало. Когато прочетохме текста, за мен беше очевидно, че става въпрос за спасението и за смъртта като цяло. Проблемът беше, че в западната ни цивилизация смъртта е донякъде табу, не говорим достатъчно за нея и проблемът беше, че не знаех как да започна разработването на героя си. Поради това, защото е странно чувство, играта със смъртта не е толкова лесна. Затова трябваше да намерим начин да продължаваме всеки път, когато се чувствахме малко потиснати. А когато имахме лош сън или лошо предчувствие, това беше много трудно. Не излязохме наяве с емоциите, които бяха в нас. Така че тези репетиции и представленията се оказаха една много добра групова терапия за нас.”
Зорница Кънчева
Снимки фестивален архив
