Разговор на Нина Локмаджиева с признатия варненски живописец Пламен Монев за флората като вдъхновение, за средиземноморския вкус към радостта от живота и за дзен притихването пред величието на природата. Тези дни в галерия “Папийон” в морския град е експонирана неговата изложба “Флора”.
Маестро, бих искала да започнем това интервю с една Ваша работа, с която аз Ви открих като артист преди много години. Тя беше почит към една икона във фотографията – Карл Блосфелд, с негова велика ботаническа серия, която Вие бяхте интерпретирали великолепно. За мен Вашата серия „Флора“ тръгва оттам. Може ли да проследим пътя Ви от онзи трън до сегашната Ви изложба във варненската галерия “Папийон”?
Това е моя любима тема – флора и фауна. И първият ми замисъл беше за една голяма изложба. Но когато подхванах темата, реших, че е безкрайна. И постепенно се оформи решението да разделя тази изложба на две части – „Флора“ и „Фауна“, като, разбира се, не говоря за някаква съвсем рязка граница. Т.е. в картините с растения, цветя, дървета, треви, има и животински свят, тук-там се мярка и някой човек. А пък в предстоящата, все още незапочната „Фауна“, разбира се, ще има и растения. Безкрайна тема, както казах. Природата – моя любов от детството ми, още от първите ми рисунки. И мисля, че няма художник, който да не е бил изкушен да нарисува растения или животни.
Това е точно така. Но въпросът е как ги рисува. Въпросът е как. Някой от Вашите учители насочи ли Ви към този елегантен начин на рисуване?
Това е моят начин. Разбира се, всеки художник се стреми да си има свой маниер, свой почерк, с който да го отличават от другите, тъй като това е неговият поглед към света. Иначе е безинтересно, защото всеки вижда красотата по своему и това е богатството на изкуството.
А за това колко отдавна при мен тръгва всичко – аз от мъничък съм любопитен към околния свят. Баща ми, още като бях детенце, ми е разказвал и обяснявал, и показвал и птички, и растения, предполагам като всеки баща. А пък след това първите ми любими книги бяха тези, които са посветени на животни – “Книга за джунглата”, разкази за саваните и прериите, „Околосветско пътешествие с кораба „Бигъл“ – великолепният дневник на Чарлз Дарвин, който съм чел като приключенски роман. Просто ми е било толкова интересно, особено се опивах да разглеждам прекрасните, но толкова некачествено отпечатани – сега си давам сметка за това – гравюри в тая книга. В Аквариума, съвсем като детенце разглеждах и онези пана, които бяха закачени на стените и можеше да ги разгръщаш като книга. Забравил съм, за съжаление, името на литографа, който ги е нарисувал , но все още мисля, че са чудесни. Винаги ми е било интересно. Винаги не просто съм обичал животните и растенията, а съм обичал и да ги рисувам.
Така че тая изложба, можем да кажем, че е доброто съчетание между две мои любови, между две мои страсти – към природата и към рисуването. И това е изложба, която няма за цел да демонстрира някаква концепция, някакви дълбоки изследвания, да изпраща някакви претенциозни послания. Просто е една радост, едно удоволствие да споделя със зрителя впечатленията си от живия свят около нас. Това е всичко.
Радост за зрителя, бих казала аз, наистина излъчва една спокойна радост от живота.
От години се стремя картините ми да компенсират липсата на много радост, на добро настроение, на положителни чувства, защото знаем, че сме обградени от лоши новини, от неща, които не ни радват. Делникът е достатъчно сив, за да търсим това и в картините.
Точно за тази радост от живота и общото излъчване на Вашите картини, живопис особено, остава впечатлението за един средиземноморски човек, който разбира изкуството на живота, не само на рисуването. Така ли се усещате и Вие?
Не бих се определил само като средиземноморски тип, защото на мен ми е еднакво радостно, еднакво любопитно да съм къде ли не въобще по света. Но да кажем морето, не само Средиземно море, почти винаги присъства в картините ми, защото дава простор, който не може да бъде заменен с друга визия. По съвсем различен начин човек се чувства сред планините, по напълно различен начин се чувства в широките поля. А морето е това, което за мен е началото на живота. И много обичам да го изобразявам, поне парченце от него гледам да има във всяка моя картина. Харесвам средиземноморския стил на живот, защото преди всичко носи много слънце, много здрави, простички удоволствия от света около нас. И някак човек винаги го свързва с радост, детство, спокойствие, несложно устроен живот. Нещо, което на мен все повече ми липсва в ежедневието и търся бягство, търся сила в това да се върна към тези свои чувства, да ги подаря и на други хора.
А кои са земните елементи във Вашите произведения?
Много обичам да рисувам камъни. Няма как да го скрия. Като малък много се впечатлих от една старогръцка легенда – за Девкалион и Пира, избрани от боговете да възстановят живота на земята след потопа – и в древногръцките митове има такъв. Двамата оцелели били посъветвани от боговете да вървят и хвърлят зад гърба си «костите на земята» Те съобразили, че костите на земята са камъните и от всеки хвърлен камък се раждал човек. В тая прекрасна приказка така възниква новата раса хора, които населяват земята. Някак ми е останало дълбоко в съзнанието. И в камъните виждам не мъртва природа, а застинала природа. Много са ми интересни, много са ми богати, много са ми наситени с емоция, колкото и чудно да звучи на някои хора. И ги рисувам. Рисувам ги с удоволствие. И в тези картини, може би ще се повторя, това, което ме е водило, е да покажа истинска радост от това, че светът около нас съществува, расте, променя се, развива се, че всичко тече по неговия си ред и път. И колкото по-малка е човешката намеса, толкова по-добре и за природата, и за самите нас.
Без да Ви подозирам в източни пристрастия, бих казала, че Вашите акварели с изобразени камък и дърво имат изразено дзен излъчване. Търсено ли е то?
Да, това е другата ми голяма любов. Аз обичам да рисувам с акварел от много години. От известно време показвам повече от тези свои работи на широката публика. Провокира ме навремето поканата за участие в първото триенале на акварела, което тръгна от Варна през 2016 г. Така видях, че има не по-малък интерес към акварелните ми работи, отколкото към другите. Години наред в България, без да правя крайни изводи, публиката сякаш по-скоро предпочиташе маслените и акрилни картини. А акварела не бих го нарекъл подценяван, но някак по-камерно се възприемаше – ценителите се интересуваха и от акварелни работи по-скоро в ателието на твореца, отколкото в галерии. Оказва се обаче, че тази техника преживява световен бум, а пък, според мен, тя има фин език и е равностойна на маслената живопис. И това, че обикновено децата започват да рисуват акварел, не я прави нито по-лесна от другите начини на живописване, нито по-простичка. Причината е изключително прозаична – просто е много по-лесно майката да изпере дрешките, нацапани с акварел, отколкото с маслени бои. Много хора не се замислят за това и решават, че това е по-лесното, с което се почва. Не е така. Акварелът е достатъчно сложна и взискателна техника. Като добавим и това, че там нямаш как да сбъркаш, т.е. имаш как да сбъркаш, но не можеш да се поправиш, нещата стават още по-сложни. За мен е голямо удоволствие тази техника, защото аз в нея наблягам повече на рисунъка. Някои хора правят разликата между рисунка и рисунък. Затова моите акварели често са монохромни и водеща е формата, рисунъкът. Така ми е интересно, така го виждам. Относно източното излъчване на тези акварели, причината не е само, че има тема бонзай сред тях.
Аз нямам предвид акварелите с бонзай. Другите – тези с пейзажи, скали и дървета.
Причината по-скоро е това, че също от малък съм се впечатлявал от този маниер на работа, да го наречем най-общо източния тип рисуване, който много се различава като философия, като подход от това, което е традиционното рисуване векове наред в Европа. Как да кажа? Може да е основно това, че източните художници са приели, че те са по-скоро посредници между тази велика природа и зрителя и не толкова личният им стил е важното в едно изображение, а по-скоро да предадат величието и мощта на живота, на живия свят около нас. Може би и заради това са ми особено близки. Не претендирам за дълбоко познаване на тези култури, но интересът ми към източната поезия и проза, и към други техни изкуства е голям. Аз, един мирен човек, се възхищавам включително и на оръжията на самураите, не защото с тях се убива, а защото са красиви.
Сега е моментът да ми кажете едно Ваше любимо хайку, нали?
Колко е малък човекът!
Съвсем не се вижда
през зелените листа.
Бусон
Между Изтока и Средиземноморието остава ли Ви напоследък време и за някои спасени моменти от Варна – такава, каквато бихме искали да я виждаме?
На мен ми се ще Варна да е по-спокойно и по-красиво място. А може би напоследък…, ох, не е критика, но напоследък всички виждаме, че не е така. Моят начин да помогна, моят начин да покажа какво мисля – оръжието на художника – това са рисуването и картините. Смятам, че ако всеки е отговорен към себе си и към това, което прави, така както художникът е отговорен в своята работа, целият свят би бил малко по-друг, малко по-човечен и красив за хората.
Накрая не мога да не попитам в ателието Ви какво има сега и напред накъде гледате.
Когато рисувам за една конкретна изложба, а това означава, че трябва да имам 20-25 готови картини в края на един период, аз обикновено почвам поне два пъти по толкова. Така че съм ограден в момента от незавършени неща, просто съм продължил да рисувам тези, които са ми намигнали, че вървят по-добре, по-лесно, по-пълноценно. Тъй като колегите ми знаят, и аз го знам, как картината, като стигне един момент, някакъв етап на работа, тя на свой ред почва да ти показва какво иска, какво ѝ липсва, какво е в повече. Има нужда понякога човек да спре, дори да я обърне към стената, да я “позабрави”, за да я види с нови очи след някое време и да продължи по по-добрия начин да изгражда тая картина. Така че около мен е пълно с такива започнати картини, някои от тях може би ще завърша след две години, някои много по-скоро. Това, което ми предстои в по-близко време, е една изложба в Пловдив, и след това една изложба в София. Но, както казах, все още отдъхвам от току-що откритата изложба. Тя ми беше голямото събитие за тази година, така че следва мъничко почивка. Но следващото ми намерение – това е тази втора част на изложбата, „Фауна“. Все още нищо конкретно не си представям, не мисля за Ноевия ковчег, но гледам към голямото разнообразие на света около нас. Всичко ми е интересно, всичко продължавам да харесвам и обичам, слава Богу, и мисля, че това ще бъдат едни жизнени и цветни следващи картини.
Разговаря Нина Локмаджиева
Репродукции личен архив
Пламен Монев
Роден на 21.12.1961 г. в град Белослав, Варненска област. Завършва Националната гимназия по пластични изкуства и дизайн „Акад. Дечко Узунов“ в Казанлък и Националната художествена академия в София при проф. Петър Михайлов със специалност живопис.
Пламен Монев работи в областта на живописта, графиката, илюстрацията. По негов проект е мозаечната икона на патрона на града Св. Николай Чудотворец на фара в пристанище Варна. Участва в много национални изложби, биеналета и пленери в Канада, САЩ, Великобритания, Холандия, Франция, Полша, Югославия, Швейцария, Словения, Беларус и разбира се, в България – София, Габрово и Варна.
През 1993 г. е удостоен с Наградата на фондация “Свят” на VII Международно биенале на графиката – Варна.
През 2016 г. печели награда на „Шминке“ на Първото триенале на акварела, България.През 2021 г. е удостоен с награда „Варна“ за принос в областта на изобразителните изкуства.През 2024 г. става носител на Годишната награда на галерия „Дяков“, Пловдив.
Неговите пана и цветовото решение на пространството дават облика на открития през 2013 г. Музей за малки и големи към Регионалния исторически музей – Варна.
Живее и работи във Варна.
Самостоятелни изложби:
1989 – Галерия „Академика”, Варна, България
1990 – Художествен салон „Декор”, Одеса, Украйна – 2 поредни изложби
1991 – Лониго, Италия и Верона, Италия
1994 – Градска художествена галерия, Варна
1996 – Фелдмайлен, Цюрих, Швейцария
2001 – Тингвол, Сундалсьора, Норвегия
2001 – Макс Планк институт, Мюлхайм ан дер Рур, Германия
2002 – Галерия ЮКА, Варна
2003 – Галерия ЮКА, Варна
2003 – Галерия 22, Будапеща, Унгария
2004 – Галерия ЮКА, Варна
2005 – Български културен институт, Будапеща, Унгария
2006 – Художествен музей “Г. Велчев”, Варна
2007 – Галерия ЮКА, Варна
2007 – Градска художествена галерия, Варна
2007 – Галерия “Витра”, Варна
2007 – Концертно студио, Радио Варна
2008 – Галерия ЮКА, Варна
2008 – Музей „Стара Варна”, Варна
2009 – Галерия „Чай във фабриката”, София
2009 – Галерия „Актив арт”, Варна
2009 – Музей „Стара Варна”, Варна
2010 – Галерия „Папийон”, Варна
2010 – Музей „Стара Варна”, Варна
2011 – Галерия „Папийон”, Варна
2011 – Градска художествена галерия, Балчик
2012 – Галерия „Папийон”, Варна
2013 – Музей „Стара Варна”, Варна
2013 – Галерия „Папийон”, Варна
2014 – Галерия „Папийон”, Варна
2015 – Галерия „Папийон”, Варна
2016 – Галерия „Папийон”, Варна
2016 – Дом на архитекта – Варна
2016 – Гр. Балчик – Община
2017 – Галерия „Теа Алба“, София
2018 – Галерия „Папийон”, Варна
2019 – Галерия „Теа Алба“, София
2020 – Галерия „Папийон“ Варна
2021 – Градска художествена галерия „Борис Георгиев“, Варна и галерия „Папийон“, Варна – юбилейна изложба „Живописни пътеписи“
2022 – Български културен институт – Лондон
2023 – Галерия „Дяков“, Пловдив
2023 – Галерия „Папийон“, Варна
2024 – Галерия „Дяков“, Пловдив
2024 – Галерия „Теа Алба“, София
2025 – Галерия „Папийон“, Варна
