Когато разбрах, че 33-ото издание на Международния театрален фестивал “Варненско лято” ще бъде открито с “Хамлет”, все още не подозирах колко съдбовен може да бъде подобен избор. Защото никога не съм си представяла, че репликата на датския принц -“Да бъдеш или не”, би могла да се отнася до бъдещето на престижния варненски форум. В последните години сценичното събитие се сблъскваше с редица препятствия – пандемията от КОВИД -19, ремонтът на филиала и когато всичко това изглеждаше преодоляно, дойде орязаната с 50% субсидия от Министерството на културата. Въпреки всичко обаче, организаторите от фондация “Виафест” успяха с минимални съкращения (липсваха филмовите прожекции на спектакли, както и уличните представления) да ни покажат един наситен афиш в дните от 1 до 11 юни. В програмата, по традиция разделена на няколко модула, бяха включени около 30 събития – театрални представления, концерти, представяния на книги и документални филми. Аз успях да посетя 12 от тях.
Началото, както писах по-горе, постави “Хамлет” на Театъра на армията. Местната фестивална публика е доста разглезена откъм версии на най-популярната трагедия на Шекспир, гостували са постановките на Александър Морфов, Лилия Абаджиева, Андрий Жолдак и дори театър “Глоуб” по време на световното си турне преди десетина години. Затова ми беше любопитно какъв вариант ще ни предложи Стоян Радев. Голямо “да” в случая има изборът на актьор за главната роля – Ясен Атанасов, и независимо от пристрастията ми към Лорънс Оливие и Леонид Йовчев, трябва да призная, че синът на Атанас Атанасов (който също е бил Хамлет на младини, а сега е Призрака на бащата), се доближава най-плътно до образа – плод на моето въображение. Освен че е подходящ по възраст, той с лекота и убедителност преминава през всички състояния на героя – тъга, меланхолия, примиреност, до гняв и отмъстителност без пощада. Иначе постановката е по-скоро “класическа” – без крясъци, екстравагантност в костюмите и сценографията, привнесена модерност (единствено Хорацио се придвижва с тротинетка) и с превода на Валери Петров.
“Швейцария” е заглавие, което привлича както със сюжета, така и с екипа, създал спектакъла на сцената на Театър 199. Под режисурата на Владимир Люцканов, Станка Калчева като Патриша Хайсмит (създателката на романите с Том Рипли) и Боян Арсов като мистериозния Едуард Риджуей, кръстосват словесни шпаги и други остри сечива, за да ни въвлекат в един интелигентен трилър. Текстът печели с остроумен диалог, черен хумор и пиперлив (политически некоректен) език, но клишираният финал, в който героят убива автора олекотява преживяването.
Ако има съвременен драматург, на когото съм гледала всички възможни поставени пиеси, то това безспорно е Иван Вирипаев. Галин Стоев и Явор Гърдев са режисьорите, на които дължим неговото популяризиране у нас, макар че успешна интерпретация на “Непоносимо дълги прегръдки” има и Крис Шарков. Този път с нелеката задача се е заел ветеранът Иван Добчев. В “Засекретено разследване” (Театър 199) руският драматург, живеещ от дълги години в Полша ни пренася в недалечното бъдеще и се занимава с актуални проблеми като изкуствения интелект, манипулацията и пропагандата. Футуристичната атмосфера се допълва и от сценографското решение, което наподобява космическа капсула и ни дава да разберем, че романтиката отдавна не е в машините.
Едва ли има човек запознат с творбата на Тенеси Уилямс – “Трамвай “Желание”, в чиято глава да не изплува Марлон Брандо по потник в ролята на Стенли Ковалски. Макар да е от 1951 г., екранизацията на Елия Казан с участието и на Вивиън Лий си остава емблема. В родната театрална история помня версията на Крикор Азарян в ТБА (с Камен Донев и Бойка Велкова), с която през 2006 г. се откри МТФ “Варненско лято”. По същото време се въртеше и вариант на Димитър Еленов (ДТ-Перник), но с Асен Блатечки и Нона Йотова. Трудно ми беше да си представя изящния Владимир Карамазов, който е още пред очите ми в дебюта си като Ромео (реж. Лилия Абаджиева) в образа на простак и насилник. Антон Угринов обаче е направил смела крачка като го е избрал за ролята на Стенли. И докато за неговия професионализъм не съм имала съмнения, изненадата дойде от Веселина Конакчийска, която прави Бланш Дюбоа (жената, която винаги е зависела от любезността на непознати), каквато аз не съм виждала по нашите сцени.
Ако отличията служат за някакъв ориентир, три от най-награждаваните спектакли също имаха място в селекцията – в “Без кръв” отново виждаме познатия стил на Диана Добрева, която и тук набляга на визуалната естетика. Текстът отново е на Алесандро Барико, но за разлика от “Коприна” ми звучеше по-фрагментарно и ми липсваше първоначалният контекст. Но двойката Маргита Гошева и македонецът Васил Зафирчев успяха да ни убедят в силата на любовта и прошката. За ролята си на “Майка Кураж” Албена Павлова получи и “Икар”, и “Аскеер”, което, откъде и да го погледнеш, е впечатляващо постижение. В продължение на два часа, тя не спира и за секунда на сцената, но цялата тази бъбривост и хиперактивност уморява и не дава възможност на зрителя да си поеме дъх и да се наслади на блестящия текст на Бертолд Брехт. За втори път в кариерата си Крис Шарков посяга към “Обществен враг” на Ибсен. След Плевенския театър, домакин на новия проект е трупата на “Зад канала”. И тук текстът е осъвременен (даже в по-голяма степен, като част от персонажите рапират), възрастта отново е свалена, но фокусът е насочен не толкова към екологичния проблем и дори корупцията във властта, колкото към медийната манипулация и фалшивите новини. Звездата безспорно е Леонид Йовчев, който прави своето завръщане към по-конвенционалния театър с ролята на съветника Петер Стокман.
Ако сте харесали “Хага” на Галин Стоев, препоръчвам да следите за дати в София за “Анна – непоправимата”. Пиесата на Стефано Масини разказва за руската журналистка Анна Политковская, която беше застреляна пред дома й в Москва през 2006 г. Спектакълът на Надя Панчева, който се играе в Топлоцентрала, вече цял сезон обира овациите на ценителите заради майсторското превъплъщение на актрисата Невена Калудова. Движещ се по ръба на фикцията и документалистиката, проектът припомня войната в Чечения и ужасяващите атентати в театъра на “Дубровка” и училището в Беслан.
Неведнъж сме се удивлявали на постановките на Силвиу Пуркарете. Още се носят легенди за неговите “12-та нощ” и “Бурята”, които ни омаяха с визуалната си мощ. “Орачът и смъртта” (НТ “Василе Александри” – Яш) ни показа едно блестящо взаимодействие на най-модерните технологии, актьорско майсторство и малко познат средновековен текст на немския автор Йоханес фон Тепл. Философският разговор между човека и смъртта е представен по един изключително поетичен, дори и донякъде романтичен начин и ми напомни за “Седмият печат” на Бергман. Другото румънско предложение беше част от експеримент, представящ два спектакъла на Деклан Донелан последователно един след друг. Британският режисьор работи с трупата на НТ “Иван Вазов” и тази на театъра в Крайова. Радина Кърджилова е начело на нашия екип като най-известната убийца – Медея.
Представена като обикновена изоставена жена, тя се разхожда между зрителите в компанията на своите приятелки. И докато се лута обладана от гняв и жажда за отмъщение, публиката влиза в ролята на античния хор. На подобен принцип е и румънското представление, което пък се занимава с мита за Едип. Тук действието е по-експанзивно, актьорите увличат присъстващите с постоянна динамика, непрекъснато се сменят местата на случващото се, а болнична стая е препратка от ковид пандемията към чумната епидемия в Тива.
И за финал съм оставила черногорското приключение на Явор Гърдев в Кралския театър ”Зетски дом” в Цетине. “Стълб от сол” е пиеса на Александър Драгунович, издържана в традициите на балканския черен хумор. Петима актьори влизат в кожите на герои в четири отделни истории, свързани с библейския разказ за жената на Лот. Абсурдността на сюжета се подчертава и от минималистичното сценографско решение на Никола Тороманов.
А останалото, останалото е…мълчание.
Зорница Кънчева
Снимки: МТФ “Варненско лято”, архив
