Премиерата на анимационния филм „Беглецът Додо“ се очаква с нетърпение, защото е дело на артисти, свързани с Варна – душата им е в този град. За приключенията на малкия Додо и света около нас разговаряме с Мира Арнаудова – режисьор на филма, преди събитието на 15 юни от 15:00 ч. в рамките на XXI Международен фестивал на червенокръстките и здравни филми (12–20 юни), в зала 6, 15:30 ч., НДК – Варна (или както всички го наричаме – ФКЦ).
Главните герои са зайчета. Защо избрахте историите ви да са „заешки“?
Първата кукла, която направих за дъщеря ми, когато беше мъничка, беше… зайче. Оттам фантазиите ми се насочиха към приказки със зайчета. Зайчето беше 6 см. Ще ви покажа първите. Всяка от вашите анимационни истории със зайци предлага важна тема. Тук сте подходили изключително актуално. Зайчето Додо бяга от дома си, защото търси уют и сигурност, и ги открива при напълно непознато семейство. Имаме проблем в обществото. Наблюдавам ескалация на негативното отношение към различните. Все повече се задълбочава омразата към „другото“. Тръгва се още от ранна детска възраст – от първия сблъсък на детето със социума. Ако едно дете е по-срамежливо, по-свито, ако е белязано в развитието си по някакъв начин – то бива дискриминирано, отхвърлено, изолирано. Смятам, че за това трябва да се говори всеки ден. Трябва да се борим с предразсъдъците. Забелязала съм, че децата често стават жестоки към различните именно заради тази особеност – другостта.
Например зайчето Флюк има нужда от училище за емоции и приятелство, защото често е агресивен. Сестричката му е по-приемаща, родителите са възпитана фамилия, а Флюк е агресивен. Как Додо се справя с тази ситуация?
Когато си отхвърлен, за да те приемат, често прибягваш до трикове – готов си да излъжеш, само и само да бъдеш част от групата. При Додо това е благородна лъжа – казва, че е сирак, за да постигне спокойствие, да си намери приятели.
Как да научим малките да приемат света с неговата пъстрота и многообразие? Дали приказките от най-ранна възраст ще помогнат? Струва ми се, че твърде много дължим на малките като родители – а като общество сякаш сме забравили за етиката в отношенията. Живеем в нещо като „Боен клуб“ – по Дейвид Финчър.
Изпуснали сме човещината. Не я търсим в душите на хората, не искаме да се вглеждаме в тях. Трябва да се вслушваме в душата на другия – после идва всичко останало. Поведението е въпрос на морал, специфика, психология. Ако някой е мълчалив – значи ли, че не е добър или че е вреден? Ако е срамежлив – трябва ли да го изоставим? Да искаш да си в диалог с другия е първата крачка към това да го разбереш. Това е мостът. Подаваме ръка с идеята за ново приятелство.
Как измисляте подобни истории? Имате ли график за писане или ви идват от случайни хрумки?
Поне при мен няма формула. С колеги сме говорили, че няма алгоритъм за сценарий. Някои тръгват от импулс, други – от конкретна случка на улицата, от типаж, от травма, преживелица или пък фантазия за бъдещето. „Додо“ започна от рисунка – видях в зайчето и неговия отличителен белег. Казах си: „Ако този заек се появи в нашето заешко семейство – какво би се случило?“.
Как мотивирате толкова много варненски артисти да работят за вашите „приказни зайци“?
Екипът расте с всеки проект. Киното е екипна работа. Винаги съм казвала: ако не можеш да работиш в екип – не прави кино. Не можеш да свършиш всичко сам, и не е нужно – винаги ще има по-добри от теб в музиката, монтажа, декора. Можеш да дадеш насока, но има човек, който ще я изпълни по-хубаво.
Операторът Станислав Евстатиев, който сега слуша нашия разговор, в какво е по-добър от вас?
Във всичко! Когато съм уморена и не мога да реша даден кадър – как да го заснема, в каква посока – той е човекът, който го измисля. Математическата гимназия му личи – оправя ми траекторията на движението.
С колко кадри заснехте за „Беглецът Додо“?
Около 30 000, без дублите. Работим с 8 кадъра в секунда – ако беше 12, движението щеше да е по-съвършено, но търсихме суров реализъм. Зайчетата са кукли. Искаме децата да ги възприемат така – плюшени, топли, уютни – като прегръдка.
Ако дете на 5 ви попита каква е професията ви – как ще обясните, че не си играете със зайчета?
Най-трудният въпрос! В момента работя като аниматор, а в свободното си време правя дизайнерски играчки.
А фотографията?
Тя е 24 часа. За цял живот. Често си мисля, че очите ми са фотоапарат и се ядосвам, когато не нося истинския с мен.
Може би най-добрите кадри са онези, които нарочно сте пропуснали?
Да, има нещо такова. Баща ми беше фотограф. Научи ме, че трябва да си постоянно в движение – иначе губиш усет към детайла, свикваш със средата и тя спира да ти говори.
Ако дойде тийнейджър при вас за съвет – какво да учи, за да стане аниматор?
Може би е късно. Много от нещата се натрупват от малък. Естетическа сетивност, рисуване, литература. Дъщеря ми не можеше да рисува прави линии до трети клас, сега е дизайнер на персонажи – макар да е музикант. Самоопределянето идва в процеса – намираш си своя „коридор“ и дълбаеш.
Музиката в киното?
Важна е. Диалог може и да няма, но без музика филмът страда. Обичам кадри, в които няма нищо – но музиката е душата на тези моменти.
По какъв начин фигурата на продуцента съдейства за изграждането на един нормален процес по създаването на даден филмов проект? Разкажете за вашите продуценти от „Miramar“.
За мен те са идеалният вариант. За един творец е тотален тормоз процедурата с документацията по кандидатстване за субсидии и именно тогава се появява продуцентът, за да поеме тази тежест и да улесни преминаването по този път. С моите продуценти започваме от сценария. Ако те намират зрънцето, смисъла в сценария, значи нещата може би ще се получат. Никога не сме имали груба намеса от тяхна страна в проектите ни. Имаме пълно доверие помежду си и това е важно. Те знаят, че ние ще направим всичко по силите си и ще си свършим добре работата. Ние сме спокойни, че те ще ни помогнат. За последния ни филм, продуцентите ни помогнаха и ние включихме още един човек към екипа, който да се занимава само с редакцията на звука. За мен по този начин се изгражда перфектен отбор – всеки е готов да работи здраво и да ти се притече на помощ.
Финалната песен „Приятел“ е на Даниела Белчева. Какво е приятелството според вас?
Приятел е този, на когото можеш да се обадиш в 3 сутринта – и той ще говори с теб, ще плаче или ще се смее с теб. Приема те на 100%.
Какво мразите?
Алчността и лъжата.
А какво обичате?
Семейството и приятелите си.
Какво ще правите десет минути след премиерата на „Беглецът Додо“?
Ще се срещна със зрителите. Искам обратна връзка – особено от децата.
Как започва вашето утро?
На система като автомат съм – свързана съм с кафемашината. Без кафе – не мога.
А как завършва денят ви?
Ако имам време – чета. Или рисувам посред нощ. Или довършвам нещо.
Могат ли зайците да са хищници?
Възможно е. Но моите – не. Не мога да си го представя.
Варна за вас е…
Градът, в който искам да се завръщам, защото тук са ми корените. Чувствам се най-добре край брега на морето.
Въпросите зададе: Елица Матеева
Снимки: личен архив
