Ако сте от Варна и си спомняте бутиковия фестивал „5 и 1/2 скандинавски визии за култура“, със сигурност книгата на театралния режисьор и критик д-р Елица Матеева „Манифестът „Догма 95″. Рефлексии към най-новото българско кино“ трябва да намери място в домашната ви библиотека. Премиерата на изданието е предвидена за 15 май от 18 ч. в Арт салона на БНР-Радио Варна, като модератор на срещата ще бъде доц. Гергана Дончева от БАН.
„Книгата представлява дълбоко и личностно изследване върху едно от най-провокативните течения в съвременното кино – „Догма 95“. Този манифест предизвиква киното да се откаже от техниката и ефектите в полза на натурализма, истината и непосредствеността, като за двама от най-ярките му създатели „Догма 95“ е провокация, според Ларс фон Триер, а за Томас Винтерберг е експеримент. Авторката разглежда не само историческия и естетически контекст на това движение, но и неговото влияние върху начина, по който възприемаме филмовото изкуство. Въпреки че в България няма филми, официално припознати за част от „Догма 95“, влияние се усеща в някои от най-новите независими български продукции – „Урок“, „Безбог“, „Ирина“, „Уроци по немски“, „Жените наистина плачат“, „Добрият шофьор“ и др.“, се казва в официалната пресинформация.
А дали 30 години по-късно отново е време за манифести, ще разберете от разговора на Зорница Кънчева с Елица Матеева.
Да тръгнем от заглавието на книгата… Време ли е за манифести?
Искам да е време за манифести – вярвам, че хората могат да решават своите проблеми, ако намират път един към друг, за да артикулират идеите си за промяна. Навършват се 30 години от последния киноманифест, сътворен от четирима щури датчани. Интуицията миговори, че 80% от правилата на „Догма 95“ са съчинение на Ларс фон Триер, другите режисьори са допълнение за цвят, но това няма значение. Дори да е започнало всичко като шега, като резултат от алкохолно опиянение – по-важното е, че някой е направил експеримент, при това напълно успешен и е показал на големите в индустрията среден пръст, защото си е тотален пънк да снимаш, като не си позволяваш нормалните условия за работа. Тези щури десет правила раждат добри истории. Докато работех по тази четвърта книга, научих нещо: не всеки, който ти се усмихва, те разбира. Научих се да бъда директна: ако нещо не ми харесва – споделям го без никакви шаради, кръстословици и игри. За да се издаде книга – първо я напиши! Поводът за тази бе, че искам да се занимавам с наука. Наумих си, че трябва да напиша проект за бъдещотоѝ издаване, намерих и съмишленик, който страшно много ми помогна – Емил Ованесов – фондация „Модерат“, аз, естествено, му причинявам и нервно неразположение, но без това не може – изкуство ли е, има и торнадо. Благодарна съм на експертите от Национален фонд „Култура“- в основата на издаването на книгата стои тяхната оценка за финансирането ѝ. В момента практикувам подобен „спорт“ и осъзнавам каква отговорност е да дариш живот на един проект. Бях подготвена и за другата възможност – да не получа подкрепа – бях започнала да заделям средства. Как се роди този личен, книжен проекто-манифест? След две чудни години, прекарани в пътуване до София и обратно по повод дисертацията ми в НБУ, осъзнах, че искам отново да общувам с преподаватели, да обменям идеи, да си разказваме за нови изследвания, за книги за кино, да гледам как работят студентите. Открих идеалната среда. Това ми липсваше във Варна. И сега ми липсва. След тези две години отново съм в началото – пред премиера на нова книга, посветена на манифестите в киното, сътворена като резултат от вярата ми, че трябва да продължавам да се уча, да уча, да откривам, да гледам, да създавам паралелна реалност, в която не е лесно да се живее, но поне някъде на финала има слънце. Обърнете внимание на корицата – Мила Петкова я сътвори, тя е от Варна и прави чудеса! Благодарности за прекрасната работа на Илияна Иванова в качеството на зорко око – коректор, и на Ина Иванова като редактор. Илияна и Ина са Иванови, но не са роднини.
Има ли нужда българското кино от манифест и кой трябва да гонапише?
Българското кино има нужда от много любов. Ако го обичаш истински, ще осъзнаеш какви са му болките и ще му дадеш да пие онази жива вода, от която то ще се превърне в сила, в свобода, във воля. Бих искала всички хора от кино гилдията да напишат заедно този манифест заради тази любов към киното – т.е. да сме обединени. На този етап всичко е интриги, но не от любов – вече се обърквам кой с кого и на какво играе.
Как възникна интересът ти към скандинавското кино и в частност към датското и кръга „Догма 95„?
Мисля, че в предишния си живот съм била фиорд, а може да съм пра-пра-пра-пра… внучка на Офелия и сега търся датския принц, за да си оправим сметките, който на финала се оказва датски електроинженер или специалист по вода и канал. Харесвам онази прагматична чиста комуникация в отношенията между хората от тези ширини – от рода на: „Гладен ли си? Да. Отвори хладилника, на втория рафт има нещо.“ Харесва ми минимализмът в киното, в поезията, в облеклото, архитектурата им. Пък и никога няма да забравя, че една от невъзможните ми любови ме наричаше „трол“ в състояние на щастие и радост. Винаги, когато имам нужда от нещо хем странно, хем да те удари с чук по главата (любимо състояние на всеки кинокритик или поне на мен), си пускам скандинавско кино, а напоследък изпитвам подобна разтуха на душата с хорър филми. А по отношение на датските закони и регламенти за кинопроизводство – българската кинодействителност може да си организира лечение с ток – толкова дължини сме назад от датското разбиране за кинопроцес, че чак изпитвам неудобство.
Имаш ли си любими „Догма“ режисьори?
Имам си любими режисьорки – Анет. К. Олесен – заради социалната ѝ ангажираност, и Сузане Биер – според мен тя надхитри Холивуд, като стана част от него.
А ако някой за първи път чува за това направление, с кои филми би го посъветвала да започне?
Да започне с филми на „Догма“ режисьори, след като вече не са снимали по правилата на „Догма 95“, по възможност с най-бруталните, най-стряскащите. Спомням си как в една книжарница във Варна бяхме се събрали приятели и си пускахме разни филми и след „Антихрист“ наЛарс фон Триер един мой ученик се срина – не можеше да стане, та го подпирахме малко.
В книгата, която е плод на голям изследователски труд, се спираш и на българските творци, повлияни от датските си колеги. За мен най-яркият роден последовател на“Догма 95„ е Павел Веснаков. А какви бяха твоите критерии за подбора на заглавията?
„Голям изследователски труд“ чак не е, но е вярно, че доста безсънни нощи имах, докато си оправях дисертацията, и едно лято по време на отпуската стоях зад компютъра по 12 часа на ден. Обаче пък тези над 200 страници могат да послужат добре както на студентите, така и на читателите, които се интересуват от кино. В крайна сметка, ако и за това не послужат – мекички са и стават за тоалетна хартия. Да уточним – не бих казала, че тези примери с българските филми имат нещо общо с „Догма 95“ в онзи чист вид, в книгата пиша за ехо…, толкова далечно, че вече не можеш да определиш източника на гласа. А иначе Павел Веснаков прави авторско кино по свои правила, без да мисли за оригиналната музика, играе си с мащабите на екрана, играе си с камерата. Неговите филми се отличават с една специална аскетичност, определено са бранд. И са честни, искрени. Много му се радвам, че е последователен в нещата, които прави.
В проекта са включени български филми от периода 2014-2024 г., има ли и по-ранни автори, които да отговарят на критериите?
Избрах този период, защото през последните десет години се случиха прекрасни неща в българското кино – награди в Локарно, селекции в Кан, като се завръщам към тези филми, като че ли с всеки от филмите ме свързва определена лична история. Може на представянето на книгата на 15 май в Арт салона на БНР-Варна от тези лични истории да спретна нещо като моноспектакъл. Например имам тениска, на която пише „Добрият шофьор“, тениската ми с „Жените наистина плачат“ ми я откраднаха. Ирина (актрисата Мартина Апостолова) от „Ирина“ е един от малкото човеци, за които бих играла в нечий „Боен клуб“, ако трябва да се раздава правосъдие и да я спасявам, макар че Ирина е много по-силна от мен. Чрез „Урок“ открих режисьорите, с които бих искала някога да работя – харесвам хора-чернозем, а те са точно такива според моя аршин. А и да не забравим, че с нетърпение чакам новия игрален филм на Тонислав Христов с Алма Пьойсти, която много харесвам в „Паднали листа“ на Аки Каурисмаки.
*Елица Матеева е театрален режисьор, драматург, филмов критик, автор на книгите „Между киното и театъра“, „Целият свят е…кино!“ и „Европейско кино за нетрадиционалисти“, както и на редица статии в списанието на СБФД „Кино“, сп. „Култура“, Портал Култура и сайта kinoto.bg. През 2022 г. е организирана и първата ѝ фотографска изложба „Backstage като на кино“. През 2024 г. защитава успешно своята докторска теза в НБУ и от края на същата година преподава на студенти по актьорско майсторство в Театрален колеж „Любен Гройс“ – филиал в Бургас. Ръководител и създател на киношкола „Братя Люмиер“ към ОДК – Варна.
Разговаря Зорница Кънчева
Снимки личен архив
