Има едно нещо, което никога не излиза от мода и това е любовта – така казваше навремето Кари Брадшоу в популярен сериал. Аз обаче предпочитам друг „пропагандатор“ на най-красивото чувство – драматургът и писател Яна Борисова. И съвсем неслучайно именно след нейно ателие по творческо писане се ражда идеята за спектакъла „За L и други животни“. Това е театрален проект с много кино, защото основните заподозрени в него са възпитаници на киношколата „Братя Люмиер“ към ОДК-Варна. Божана Станева, Дариан Генков, Калоян Панов и Росен Бачев, който е отговорен и за мултимедията, със съучастието на Елица Матеева са подготвили един нагледен урок за любовта. Спектакълът ще се играе на 9 март от 16 ч. в концертната зала на Младежкия дом в морската столица.
Дали това ще е повратна точка за школата след първите 7 години от съществуването й, как се пишат любовни писма в днешно време, коя е най-добрата рецепта за ашуре и в какво се превръщат мечтите, ще разберете от разговора с Елица Матеева – ръководител на „Братя Люмиер“.
– Да започнем с обичайното, каква е предисторията на проекта на „За L и други животни“?
– Предисторията е едно прекрасно ателие по творческо писане с ментор Яна Борисова, проведено във Варна в края на август миналата година, а нейната драматургия е повод за този кино-театрален експеримент, сътворен от моите ученици. За да се запиша в ателието на Яна, три месеца се престрашавах, правех си консултации с приятели, с хора на изкуството, писатели и всички те ми пускаха различни мухи в главата като: Яна е комерсиална, драматургията й е много сантиментална и романтична, това сега за какво ти е? Но имаше един човек, който ме попита така: харесваш джаз, нали, отговори хположително, а музиката на Милен Кукошаров – естествено, че я харесвам, тогава Яна е твоят човек… беше юли, бях в Бургас и се черпехме в една сладкарничка и тогава си казах – ок, записвам се. Дълго се чудех как да отговоря на мотивационното писмо, което трябваше да изпратя за ателието. Накрая написах, че не знам какво да напиша, което не е характерно за Елица Матеева, но съм сигурна, че тази среща ще предизвика някаква силна емоция в мен, някаква промяна. И наистина след като финализирахме ателието, ден след това помня, че бе понеделник, почувствах невероятна празнота, имах усещането, че още малко и ще се разплача, сякаш съм се разделила с любим човек. А вечерта вдигнах температура, може би и заради една театрална премиера във Варна, където актьорите ме побъркаха с крясъка си на сцената, а на следващия ден пътувах свлак за София и се лекувах с „Чудна лятна нощ“ от Яна Борисова. Всъщност писах в ателието малко през пръсти, само последните ми две истории за един ангел и една фотографка, и за Агоп и Мина се получиха. Яна през цялото време се опитваше да ме провокира да се отпусна, пък аз се дърпах като добиче, инатях се като магаре. Но пък последния ден извадих фотопарата и започнах да снимам участниците от ателието. Даже се скрих зад едно перденце и така щраках, каквото ми хрумне. Хубава сесия се получи. Две от снимките в програмката на представлението, която ще раздаваме безплатно на зрителите, са именно от ателието на Яна Борисова във Варна. С две ръце подписвам, че подобна творческа среща никога не ми се бе случвала и методът на Яна там, където работя, никой не е способен да приложи – Яна е като Хари Потър в измислянето на истории – притежава свръхспособности, владее магията на ситуациите и думите, в които има чувства. После разказах на онези ученици от моята група, които стават за кино и театър, за срещата ми с нея. Бе началото на учебната година, аз исках да се махам от Варна, беше ми омръзнало всичко и постепенно покрай монолозите й намерих мотивация да продължа работата с децата. Като мине премиерата с публиката, със сигурност отново ще се счупя и няма да имам повече мотивация, защото тази магия на спектакъла ще е само веднъж, то е нещо като открит урок на киношколата. За някои това е лудост: тези уж с кино се занимават, ще ми правят театър!?! А защо не!?! И кой е казал, че сцената е място за изява само за театралните школи на детския комплекс? Така че на 9 март киношкола „Братя Люмиер“ играе този спектакъл с всички деца актьори – Божана Станева, Дариан Генков, Калоян Панов и Росен Бачев, който засне и режисира чудна мултимедия. Аз също играя, но твърде натрапчиво и неорганично, дори свиря на хармоника с колегата Дариан – произведението се нарича „Концерт за две хармоники в ре бемол без да броим оркестъра“. Оркестъра всъщност го чакаме да кацне със самолет на „Луфтбонанза“ на 10 март, за да свири на някаква сватба в Провадия, след сватбата започва концертът му в Младежки дом, разбира се, след като са минали 24 часа от нашия спектакъл – ето така работим в офиса – с размах и мащаби!
– Първите 7 години от живота на киношколата „Братя Люмиер“ са факт. И както се знае, те са особено важни. Ти какво научи за себе си през този период?
– Научих, че за да работя това, което искам, трябва да се примиря със соца, в който живея – битов и духовен. Научих, че различните, тези, които искат да променят света – кучета ги яли. Научих се да ям ашуре – ситуационен знак за една сцена от спектакъла. Научих, че има всякакви хора – с голямо его и с малки възможности да сътворят нещо стойностно, но пък си вярват, че са Народен театър – т.е. голямата работа. Научих, че съм като децата, нямам търпение да изслушвам другия. Научих се да си защитавам позицията до кръв. Научих се да бъда силна, научих се да се смея истерично. Не се научих да търпя пошлостта, несправедливостта и все още много се впрягам, когато около мен или пък с мен се случват подобни неща. Разбрах, че хората са зависими от мизерната си заплата и са готови да загубят достойнството си заради нея. И аз съм в същия кюп. Обаче пък искам да го живея с цялата му пълнота този живот, да общувам с различни хора, да си удрям главата в стената, докато тапетът не стане червен. Научих се, че само страстта към това, което обичаш да правиш, има смисъл, т.е. насила не трябва да се работи нещо, което не е твоето. Научих се да свиря на канчета, доколкото глупавите постъпки на децата са нещо като канчета.
– Кое е по-трудно – да сложиш точка или да се превърнеш в многоточие?
– Аз все още съм многоточие. Но пък киношколата отива към статус „точка“.
– В проекта са включени и монолози на Яна Борисова, която е любимият ми „пропагандатор“ на любовта и мога смело да я нарека съвременен будител. Защо е важно за тийнейджърите да имат повече такива срещи?
– Важно е, защото като не си говорят за любовта у дома, поради това, че родителите са уморени от живота и най-вече от себе си, а общуването с децата у дома е на ниво „здравей“, „яде ли?“, „изпитаха ли те днес?“ и пр. битовизми, какъв разговор за любовта да се проведе? Кой да го проведе? И естествено цялата отговорност се прехвърля на училището. Но аз не съм учител! Не съм педагог и не бих искала да бъда! Аз съм мечтател, вярвам в изкуството! То ме е спасявало от тъгата и неволите и всъщност е най-добрият любовник! Преподавам вяра в изкуството и се опитвам да създавам вкус, добър вкус. Правим текстове на Яна, но бих искала освен представените монолози, тези млади хора да си вземат томчето й с пиеси или пък да прочетат „Чудна лятна нощ“ и приказните й истории, защото начинът, по който тя пише, е различен от крясъците по улиците, офисите, училищата. Човек, който я чете, не може да не обича живота в неговите нюанси, сезони. Текстовете на Яна Борисова са копнеж по изгубената красота.
– Как младите участници в „За L и други животни“ говорят за любовта? Каква е тя за тях – страшна, красива, необходима…?
– В спектакъла говорят за любовта, както режисьорът е пожелал. А иначе в живота освен да се опипват, когато са в кино или на театър, друго не съм виждала да правят. Шегувам се. Те говорят с добро сърце за любовта, въпреки че след любовта има и раздели. Усмивките им са като на Джокондата, когато ги питам разни работи за любовта. Сигурно се срамуват от мен, а съм им показвала всякакви филми по темата. В екипа има две влюбени гълъбчета, а третият все още не може да намери момичето, четвъртият пък си има Париж.
– А за теб? Кога за последен път писа любовно писмо на някого?
– Вече не пиша любовни писма. „Хороспокът за вдругиден“ – един от монолозите в детското ни представление е всъщност последното ми любовно писмо, което Яна пожела да пишем на някого. И след като го пробвах на сцена, усетих в какво греша, пренаписах монолога, пратих го на Яна и тя ми отговори така „брава!“. И от нейното“брава“ ми израстнаха крилца.
– Какво е бъдещето на любовта и ще спаси ли света?
– Шоколадът ще спаси света. А след него и диабетът.
– Има ли рецепта за любов? Или тази за ашуре е достатъчна? (намигване)
– Няма, има комедия от грешки, които някои възприемат като трагедия. Пък аз поредицата от грешки в любовта я визуализирам с картинка от лютеница „Хорцето“. Историята с ашурето обаче е истинска. Имам една чудна съседка Такухи, която винаги на Нова година ми носи голяма кутия с ашуре. Тази нова година даже ме изненада в десет сутринта на първи януари, като ми писа в месинджър: съседке, ашурето е готово, идвай! Такухи и ашурето й попаднаха в една история с главни герои Мина и Агоп, която Яна ни провокира да пишем в десет вечерта. А аз живея на улица, която преди 100 години е носила името „Любовна“ и от баба си зная, че на тази улица е преминавал варненският карнавал. Та моята рецепта ще да е такава: любов без карнавал не става, обратното също е вярно.
– Останаха ли още мечти за сбъдване?
– Всеки ден се ражда по една мечта. За мен утешителното е, че съществуват 50% възможности и моето име да бъде извикано от специално място през нощта. Викачът – моят човек, ще е много симпатичен странник, който със сигурност свири на музикаленинструмент… дори е издал цели два албума с най-прекрасната музика, в която самотата се чувства уютно, дори има време да дремне, без да усети флекса от ремонта на скъпите съкооператори. Тръгнахме да говорим за мечти и се изгубихме в самота и флекс, а трябваше да е любовно, романтично… Нека тогава да предложа един твърде сантиментален и съмнителен хепи енд: „на едно вдишвате, на две издишвате и силно извиквате „обичам“.
Разговаря Зорница Кънчева
Снимки: Росен Бачев и Елица Матеева
