Изложба от произведения на варненския художник Александър Капричев (1945-2008) в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6 в София. 6.02. – 27.02.2025.
Изложбата на Александър Капричев ознаменува един несъстоял се юбилей – през настоящата година художникът щеше да навърши 80 години. Тя съдържа маслени картини, акварели, гоблени, рисунки, с една дума представя всички основни области на неговото творчество.
Интерпретацията и третирането на живописната материя в картините му се характеризира с пулсираща напрегнатост, с богати нюансировки и степенувания на тоновете. По принцип творбата рядко е завършена в традиционния смисъл на думата. Тя е по-скоро в процес на „ставане”, сякаш трепти във вихъра на неспирно оформяне, на мъчителната материализация. При подобен подход, картината се очертава преди всичко като своеобразен терен за проектиране на определени динамични конфликти, спирка по пътя за незнайно къде, „поле”, заредено с неспокойствие и с напрежение. За Капричев рисунката или платното не са пристан, фиксиращ достигнатото веднъж завинаги равновесие. За него като че ли не съществува успокоена, окончателна хармония.
Този живописен почерк е производен, естествено, от определен тип пластически мироглед. Светът е изтъкан от противоречия и тези противоречия безспир импулсират творческия акт. В този смисъл Александър Капричев е от онези художници, за които първостепенно значение има, така да се каже, изначалният трагизъм на битието ни, драмата на човешкото съществуване.
От друга страна обаче, той е художник, който отдава изключително значение на естетиката, на пластиката на творбата. Ето защо, ако бихме могли да говорим за хармония в по-нестандартен смисъл, той я търси и я формулира най-вече в тоналните съпоставки, в колоритните решения, в подбора на гамите. Екзистенциалните конфликти, на пръв поглед парадоксално, намират своя особен контрапункт в затворения и в автономния „самоценен” пластически свят на произведението.
Композиционният скелет на картината, за основа на която авторът често използва геометризирани елементи и въвежда определени линейно изразени закономерности и ритмични групи, често пъти се съчетава с трепетно нанесени мазки, богато нюансирани като тонални стойности и като фактура.
Живописното кредо на художника е подчертано ориентирано към нефигуративното начало. Там, където има фигури, като правило те са „затворени” в себе си, въздействат най-вече като единични капсулирани „монади”, често непроницаеми в своята дълбоко стаена енигматика.
Авторът обича широките имагинерни безбрежни пластически пространства, понякога си служи със стремително „бягаща” перспектива, друг път подробно и съсредоточено обработва двумерната плоскост на самата живописна субстанция. Това му позволява да разгърне своя талант както в мащабите на голямата композиция, така и в малките форми.
Ако трябва в заключение да формулираме някаква стилова доминанта за голяма част от творбите и по-специално за картините на Александър Капричев, това е лиричната абстракция, съчетана по парадоксален начин с елементи на абстрактния експресионизъм. От значение е напрежението между силите на привличане и на оттласкване, между фигуративно и нефигуративно. „Бинарните” опозиции – хармония/конфликт, преливане/контраст, и т.н. са онези едновременно и мирогледни, и формални елементи на синтаксиса на художника, чрез които се реализира органиката на визуалния образ.
Освен дължимото към паметта на Александър Капричев, тази изложба, както впрочем и цялостното творчество на автора, представлява принос и към все още ненаписаната история на българското изкуство през втората половина на ХХ век.
Чавдар Попов
