След представянето на книгата, посветена на творческата биография на незабравимия Апостол Карамитев, „Рицарят на доброто“ от Олга Маркова, председателят на международното жури на 32-рото издание на МФФ „Любовта е лудост“ и съавтор на книгата Момчил Карамитев отдели специално внимание на три медии: БНР – Варна, БТА – Варна и Аrt Varna, не само като на най-редовна публика, а и заради любопитството към киното като територия на творчески предизвикателства. В приятелски разговор синът на Апостол Карамитев разказа за архивите, които е запазил, за най-съкровените преживявания с баща си, а след това даде и оценка за нивото на фестивалната конкурсна програма:
„Баща ми има един кратък дневник, който за съжаление не е запазен, където си е водил записки, попълвал го е с разсъждения за последните си представления. Това са и впечатления за колегите, не бе много жесток към тях, а понякога с едно добронамерено намигване отразяваше взаимните отношения. Там има оценка за тяхната работа. Хората го помнят с неговата лъчезарна усмивка, но той не бе толкова усмихнат у дома. В работата бе много строг човек, най-вече към себе си. Когато сме били на море или на гости, не си позволяваше волности – да пие много, да яде много, алкохол не близваше, защото имаше много ангажименти и всяка вечер работеше. Аскетизмът му е пословичен. Майка ми казваше, че приличал на Давид от Микеланджело на младини. Баща ми владееше немски, италиански, френски, донякъде руски. Ходеше в Гран Хотел София и купуваше италиански вестник, получаваше от някъде американска преса и британско списание за театър. Бе пълен с информация, която не бе актуална тук. Той винаги работеше над себе си. Когато бе на финала на живота си и с ясно изразена болест, аз го попитах, дали няма да си почине и да отидем на море, а баща ми отговори, че има работа: да направи филм, една постановка и няма време за море. В Москва в началото на 60-те, баща ми е единственият актьор на Московския филмов фестивал от нашата делегация, владеещ италиански и представил Марчело Мастрояни. И двамата си обменяли идеи как трябва да се поддържа актьорска форма в театъра. Знам, че по едно също време са репетирали, всеки в своята страна пиеса от Луиджи Пирандело „Хенри Четвърти“ и започнали да си пращат писма, в които обсъждали ролята. Българската премиера по Пирандело излиза година по-рано от тази в Рим. Чуждестранните културни аташета са били подвластни на изпълнението на баща ми и даже са споделяли, че българската постановка е много по-интересна от тази в Рим. Баща ми бе една голяма любов към живота!
Личните ми приятни открития от конкурсната програма на фестивала започват с филма на Паола Кортелези „Все още има утре“. Филм, който тръгва от неореалистичното и същевременно коментира с артистичен мащаб сериозни, тежки теми като насилието в семейството. Истинската драма е интерпретирана с динамика. Това е един от водещите филми за мен. Сега гледах дебюта на унгарския режисьор Даниел Хевер „Някои птици“ и съм възхитен от работата на младия артист. Темата за хората в старческите домове и как се осъществява съюз между младостта и опита срещу негативните проявления на съвремието като консуматорството и вулгарността е много важна и считам, че ще предизвика размисли. Полският филм „Празник на огъня“ изненада журито с работата на една студентка, която всички помислихме за реално парализирана и не предполагахме, че подобна роля подлежи на тренинг, но ето има и такива попадения. За съжаление „Синове“ от Дания не ме впечатли. За мен тази стилистика не носи нищо добро на зрителя и не ми е интересна. „Краят на реката“ малко ми напомни за „Сталкер“ – странни сюжетни линии. Можеше да бъде по-добър, но все пак искам да поздравя всички български колеги, които правят тук и по света кино.“
Елица Матеева
