Превърнал се в истинска киноикона с „Джанго” на Серджо Корбучи (от който Куентин Tарантино черпи вдъхновение за своя „Джанго без окови”, 2012), и с впечатляващите си участия във филмите на Джон Хюстън, Луис Бунюел, Клод Шаброл, Франко Дзефирели, Сергей Бондарчук – Франко Неро е сътворил бляскава половинвековна кариера в киното с близо 200 филма. Всички режисьори, които са работили с Франко Неро, го определят като „кинозвяр” и споделят удоволствието от присъствието му на снимачна площадка.
Преди десет години той бе гост на „София филм фест“, но пък на МФФ „Любовта е лудост“ варненската публика има възможност да го види в последната творба на младия режисьор Симоне Петралия „Щастливи дни“ (2023).
На специална среща с варненската публика, актьорът отговори на въпросите на най-любопитните. И най-хубавото бе, че той прояви внимание към всеки зрител, пожелал автограф – верните му фенове се отблагодариха с прекрасни сувенири от черноморската шир.
Погледът му е море. Спокойно, сигурно, без подводни течения и дънни ями. Сиянието в аурата на актьора е най-важното, за да се случи магията, да има общуване. Франко Неро отговаря спонтанно и ми се струва, че е честен – казва, това, което мисли без да флиртува със силните на деня. Мечтае за свят без война, защото войната е най-страшното зло, породено от хаоса и мрака в душите ни. Не се страхува от кино критиката –за него кинокритиците са безплодни режисьори и сценаристи, които биха дали всичко, за да видят името си във филм, но уви животът им протича на друг коловоз. „Когато чета критика за мое участие, си казвам, че със сигурност филмът ще има успех и наистина е така – за мен са писали отрицателни рецензии, загърбвам ги с израза „какво да ги правиш, неудачници“.
Предпочита да наблюдава, да изследва методиката на режисьора, да дебне онзи момент, в който да добави, да открадне благородно откритията, решението им за извайване на образа. Случвало му се е да работи с режисьори, които започват деня без представа как да продължат и тогава всички отиват заедно да пият кафе, да разсеят съмненията и страховете си, защото режисьорите на стария континент за разлика от онези в Холивуд живеят в работата си с другите и не синхронизират личността на артиста с рейтинга на бокс офиса. За Франко Неро артистът трябва да е като дете, да има в очите си палавите пламъчета на Луис Бунюел, с когото след съвместната им работа във филма „Тристана“ остават приятели -благодарение на испанския режисьор Франко Неро участва в проекти на други известни колеги. За Неро Луис Бунюел е гений – с малко пари, снима забележителни истории. Почитател на шегите и черния хумор и същевременно стеснителен и скромен в личните си привички. Неро винаги ще помни един снимачен ден на „Тристана“ в Толедо, когато работата внезапно спира – режисьорът е загубил чантичката си и изпада в паника. Всички започват да я търсят. След час лутане и дирене, чантичката е намерена. Снимките продължават. По време на една почивка Луис Бунюел се отдалечава от екипа. Неро го проследява, защото иска да разбере коя е причината за паниката на Бунюел, какво ли се крие в тази прословута чантичка? Режисьорът изважда малка бутилка от кока кола, напълнена с вино и храна. Обяснението на Бунюел – храната трябва да се приема в уединение, в тишина и с кротка душа.
Преди прожекцията на „Щастливи дни“, Франко Неро сподели пред зрителите, че сценарият на филма го е пленил заради онзи голям въпрос: какво остава между живота и смъртта и особено след смъртта, която е неизбежен финал на дните ни.
Докато гледах „Щастливи дни“ се сетих за два любими филма с подобна тематика: „Морето в мен“ от 2004 на Алехандро Аменабар и „Безмълвно сърце“ от 2014 г. на Биле Аугуст. Обединяващият дискурс е етичен – ако битието ни е свързано с неизличима болест, какви и кои биха били подбудите, да прекратим подобно съществуване на болка и страдание или да продължим с него? В отличие от по-старите кино примери „Щастливи дни“ коментира проблема през възможността за прошката и обичта към другия, независимо неговото минало, независимо емоционалните окраски на отношенията между хората.
Героят на Франко Неро е опустошен от вестта, че жената на живота му е болна от атрофия на мускулите. Болестта се развива с невероятна скорост и човешкото съзидание рухва, загубвайки прелестта на силите и страстта към творчеството – международната кариера на Маргарита е убита завинаги от коварната болест, а световната слава е забравена, защото сега Маргарита е сковано парче месо, за което Антонио полага грижи. Франко Неро създава своя прекрасен Антонио с обаянието на чувствителния жест, деликатното присъствие на психологическото преживяване. Във всеки нерв, във всяка гънка на лицето му се открива емпатия и потапяне в същността на болката. Струва си да се види „Щастливи дни“ заради идеята, че единственият пълноценно изживян миг е този, в който хората са заедно въпреки своите страсти, неволи и терзания. Щастливи заедно – най-смисленото проявление на любовта към живота.
Елица Матеева
Снимки авторката
