Макар и все още да липсва онази кампания, в която всеки ден във варненските медии да се говори за августовското издание на МФФ „Любовта е лудост“, реших с настоящия текст да приканя ценителите на седмото изкуство към размишления за същността на един от най-старите кино фестивали във Варна.
МФФ „Любовта е лудост“ заема специално място в изграждането на кино потребностите ми като зрител, филмов критик и теоретик. В детските ми години, а по-късно, докато учех в НАТФИЗ, „Любовта е лудост“ винаги е бил фестивалът на личните ми предпочитания. Вероятно една от причините е в пионерите, които с усърдие работеха за каузата на фестивалното събитие.
Ще си позволя да спомена името на човек, който почти паралелно от създаването на фестивала във Варна до преди пет – шест години бе част от философията на „Любовта е лудост“, човекът за мен е еталон за професионализъм! Помня как Румяна Попова представяше всеки филм от програмата на фестивала и организираше пресконференциите – тя водеше с познание, с усет, с информираност. Румяна Попова – киновед по образование и кино мисионер по душа бе нещото за фестивала, което според мен в наши дни е дефицит за събитието, а именно лицето на любопитния, знаещ и можещ варненски експерт. За Румяна традиция и нови форми намираха необходимия баланс, така че фестивалът като програма, като светоусещане придобиваше цвят. Струва ми се, че след Румяна, ФКЦ (днес НДК-Варна) не откри опитния познавач и ценител, за когото киното е естетически остров на себепознание, ето защо считам, че тя заслужава най-малкото почетно признание от МФФ „Любовта е лудост“ за достойнството и предаността й към фестивала в качеството й на един служител, който неуморно работеше за съдържанието на форума!
В заглавието на този текст присъства предметният свят на огледалата и техните отражения. Доколкото настоящето е отражение на миналото, със сигурност образът на един фестивал е огледало на онова, с което ни среща реалността. Хората, историите им, работата също са вид отражение на стремежите ни и тъй като тази година фестивалът във Варна е задал знаково диадата „огледало и отражение“ ще изместя хоризонта на идеалистичните ми размисли за пионерите на фестивала към програмата му през 2024 със следните кино акценти – отражения на световната идея за съвременно кино.
Филмите, върху които искам да насоча вниманието на любопитната публика, показват посоките – класиката може да бъде трансформирана в различен наратив, а различният кинематографичен изказ може да се превърне в мост към опознаване на класиката.
На първо място бих откроила филма, с който ще се открие на официална церемония МФФ „Любовта е лудост“ – „Все още има утре“ на Паола Кортелези. Актрисата Паола Кортелези прави дебют като режисьор, а филмът й е носител на 16 престижни международни награди от Гьотеборг, Сидни, Рим, номинация за Златен глобус и разбира се статуетките „Давид на Донатело“ от Академията на италианското кино.
Визуално решен в черно и бяло – опозиция на идеята, че всичко в живота е ясно и не съществуват нюанси, филмът на Кортелези вече предизвика дебати около феминисткия си патос. Ако обаче изоставим патосите, филмът носи нещо от доброто старо кино на Еторе Скола – още в първия кадър от историята на Кортелези, наблюдателният кино фен ще открие връзката с „Един специален ден“ на Скола от 1977 г.
Героинята на Кортелези прави всичко възможно, за да осигури прехраната на своето семейство. Тя е домакиня, прави инжекции на престарели, болни богаташи, помага в магазин, опитва се да се справи с възпитанието на три деца, вярна съпруга е, но въпреки всичко, всяка вечер нейният съпруг я бие при най-малкия повод за персонално неудовлетворение. В пространството на историята, развиваща се непосредствено след втората световна война витае и нещо от киното на неореализма – битието на фамилията с нищо не се отличава от героите на „Крадци на велосипеди“. Различното от киното на Роселини, Де Сика, Висконти и др. се откроява в интерпретацията на насилието и в музикалния език, с които се постигат отраженията. Зрителят ще усети специфичния, авторски почерк на Паола Кортелези.
В началото на календарната година, когато в Русия се заговори за новата екранизация на „Майстора и Маргарита“, привържениците на Путин изказаха мнение, че филмът е вид пропаганда в полза на Украйна, защото режисьорът му Михаил Локшин идва от САЩ и има в екипа си чужденци. Преживях филма, в който за съжаление не успях да открия призраците, притеснили официалната руска власт, защото априори произведението на Булгаков винаги си играе с диктаторите. „Майстора и Маргарита“ е великолепна творба както по своята история, така и по своята структура. Историята на нейното написване и пренаписване в течение на десетилетие е показателна за съдбата на нейния автор, който, бидейки изолиран и затворен в този безподобен свят, какъвто е Съветска Русия от времето на Сталин, до края на дните си – от 1928 до 1940 г. – пише и преписва романа, в който концентрира цялото си въображение и самия смисъл на своя живот, напълно съзнавайки, че книгата няма да може да види бял свят, освен в много далечно бъдеще, и че би могла да бъде четена в ръкопис само в тесен кръг от верни приятели.
Защо обаче е важно публиката на МФФ „Любовта е лудост“ да сподели пиршеството на сетивата, което ни предлага творението на Михаил Локшин? В Русия го нарекоха „предател“, но във филма няма нищо, което да не е присъщо на човека – алчност, ревност, изневяра, любов, мечти, грехопадения. Филмът, разбира се, не успява да изведе всички линии на романа, но пък притежава изключителна аура, която ни провокира към потъване в удобните столове на хладния киносалон и в отдаване на магията, с която режисьорът и разбира се, специалните ефекти изграждат света на Булгаков. Към всичко това обърнете внимание на актьорите: харизматичният Евгений Циганов като Майстора, датският актьор Клайс Бенг познат ни от „Квадратът“ на Рубен Остлунд е Пилат Понтийски, а в ролята на Воланд е немският актьор Аугуст Дийл („Гадни копилета“, „Сидони в Япония“, „Невидим живот“, „Младият Карл Маркс“ и др. ).
Програмата на МФФ „Любовта е лудост“ е пъстър пъзел от артистични провокации, но бих обърнала внимание на още няколко заглавия, които съм имала удоволствието да видя, докато подготвям своите разсъждения за фестивала. Стефан Бризе е познат на варненската фестивална публика с филмите си „На война“ (2018), „Пазарен механизъм“ (2015) заради социалните теми в тях и изключителните изпълнения на Венсант Линдън като главен герой. В отличие от социалните драми, „Извън сезона“ ни предлага аскетична романтична история, в която Гийом Кане и Алба Рорвахер ни въвеждат по деликатен начин в пространството между любовта и екзистенциалните проблеми на семейството. Някога между един мъж и една жена се е случила любовта и когато те отново се срещат – естествено е да преминат пламъци от миналото – т.е. тези любовни трепети са извън сезона, по време, когато Матийо има проблеми в актьорската си кариера, а Алис вече не е същата. И пак там – извън сезона, в малкото градче, те се виждат отново, по-стари и различни, но търсещи чувствата. Тих филм за любовта, в която понякога ти се иска главните герои да останат завинаги заедно.
Сред филмите със сюрреалистичен контекст поставям „Герой на нашите сънища“ и „Любов, лъжи и кръв“. Режисьорът на първия филм – норвежецът Кристофър Боргли получи награда от Община Варна за миналогодишното си участие във фестивала с екстравагантния си „Писна ми от мен“.
В новия му проект, с продуцент Ари Астер, който е един от най-интересните режисьори на странно, причудливо кино („Бо се страхува“, “Средата на лятото“) публиката ще види в добра форма Никълъс Кейдж и Джулиън Никълсън. Никълъс Кейдж е научен работник, чието същество попада в сънищата на много хора и почти като Торбалан предизвиква страх сред събудилите се. Може би, защото символизира комплексите на нереализираните желания, които в своята натрапчивост придобиват неочаквани размери. В тази чудата трагикомедия обстоятелството, че присъстваш в сънищата на другите може би говори за липса на усет как да се актуализираме в света. Що се отнася до „Любов, лъжи и кръв“ почитателите на Кристен Стюарт и Ед Харис ще присъстват на класическия конфликт между младите и старите, решен почти като в страшна приказка от Братя Грим. Красиви тела, осъдителна от пуританите любов предлага Рози Глаз, която като режисьор се е специализирала в хорър сюжетите, но последната й творба се доближава до романтична драма с иронични страховити похвати.
Официалните церемонии по награждаването на най-добрите също сближават, обикновено, ако липсва време за гледане на конкурсни предложения, фестивалните начала и финали са уважителният формат за присъствие. На подобни церемонии се появяват важни личности, свързани с културата, политиката, изкуството. Ето защо и тази година филмът на Ан Фонтейн „Болеро“ ще бъде много добре приет от варненската публика и арт гилдии. Зрителят се пренася във времето на красивите рокли, перата, модернизма в музиката и балета. За някои името на Ида Рубинщайн е неизвестно, но пък болерото на Равел се слуша на всеки 15 минути според статистика от филма. В „Болеро“ ще видим актрисата Еманюел Дево, позната на франкофоните, актьорът Рафаел Персонас също е участвал във филми, показвани на фестивала, но този път като Морис Равел е неузнаваем! „Болеро“ е филм, демонстриращ скептичността на истински талантливите – Морис Равел никога не е бил удовлетворен от музиката си. За него тя е като математическо уравнение, като задача с много неизвестни. Струва си да се види решението на режисьорката – връзката на болерото с предметния свят на машините е находчиво попадение. Филмът поставя доста интересни въпроси за личния живот на Равел, както и за заболяването му – причина композиторът да престане да се занимава с музика. Финалът на „Болеро“ е силно кинематографичен и в сравнение с хореографиите, които познаваме при интерпретацията на „Болеро“ от Равел с… неочакван ход.
МФФ „Любовта е лудост“ 2024 предстои, дали зрителят ще намери своето отражение според мотото на фестивала зависи от много фактори: доколко утилитарността и артистичността имат общ хоризонт в икономическата ни несигурност, в каква кондиция се провеждат срещите с медиите на града и авторите на конкурсните филми, дали майсторският клас с Франко Неро ще предизвика интерес и по какъв начин ще се регламентира съдържанието му? Въпросите са в огледалото, а отговорите предстоят в края на август, когато любовта е повече от лудост.
Елица Матеева
Кадри – фестивален архив