Нина Локмаджиева откри първата самостоятелна изложба на Стоилка Коопаранова – Столи с думите:
„Бих искала да припомня на родените през ХХ век момичета една обичайна сцена от семейната история, в която ние, много малки и много любопитни, сме присядали до работливите си баби и сме наблюдавали с омагьосан поглед едно свещенодействие, запазено само за жени. Тогава се носеше потракващата песен на иглата и калерчето, свистеше колелото, а маминка беше магьосницата, която превръщаше парче плат в нощница, възглавница и дори в рокля за любимата кукла. Шевната машина беше храмът на къщовниците. У нас още пазим прословутия крачен Сингер от 1905 година, работещ, разбира се. Е, ние, родените през ХХ век, имахме привилегията още преди да се научим да пишем, да знаем да шием или поне много искахме да помагаме и това ни даде увереност, че можем да се справяме със сложни технологии, за да създаваме свои неща.
Късмет да бъде едно от тези посветени момичета, има главната героиня на днешната вечер – Стоилка Копаранова – Столи. Детската й среща с един Науман – ръчната шевна машина на милата й баба, е преобразяващ живота миг, в който 7-годишното дете открива вълшебството на шиенето като творчески акт. По-късно историческата бабина машина от Пазарджик ще се появи в произведенията на Столи вече като пачуърк в знак на признателност към посвещаването в изкуството на машинния бод.
А какво се случва междувременно в израстването на Столи като артист?
Продължава да шие, влиза в първата паралелка със засилено изучаване на изобразително изкуство в Пазарджик. И понеже навремето гимназиите задължително завършват с УПК, което дава професия, тя, не се съмнявате, избира шев и кройка, за да усъвършенства уменията си с машината. Взема четвърти разряд за шивачка, даже 2 години работи в шивашки завод, докато я приемат във Факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Ученето върви, но какво се случва с вдъхновението?
То я връхлита в една от многото студентски квартири под формата на старо перде съшито без претенция от разни късове плат. Важното е, че тези късове пропускат светлината по омайващо разнообразен начин и карат Столи да се вглежда в играта на цветовете в различните часове на деня.
И когато се връща в родния Пазарджик след завършването на университета със специалност “Графика” при проф. Никола Хаджитанев, младата художничка решава да обедини в едно двете си страсти – шиенето и рисуването. Първият опит е с шал, но употребата му като аксесоар в облеклото променя драстично композицията и Столи бързо се отказва от от шаловете. Решава да прави картини. Само да не си помислите, че се получават лесно и бързо, напротив. Започва парченце по парченце да съшива – две парченца плат, гладене с ютията, още две парченца, и така нататък, докато се получи цяло платно, което тя опъва на подрамка и нататък третира като картина – картина като тези, които виждаме тук в галерия Графит.
След това творческият й импулс в областта на пачуърка избуява и тя има няколко наситени артистични години:
1996 е първата й самостоятелна изложба с пачуърк картини в Пловдив, в галерия ”Col Tempo”.
1997, 1988, 1999 участва в Панаир на изкуствата “Импресия” в Пловдив.
1999 е втората й самостоятелна изложба с пачуърк картини във Варна, в галерия “Дива”.
1999 участва и в първия Фестивал на частните галерии в София в СБХ, на “Шипка” 6, където е представена от галерия “Леседра”.
Всички тази изяви са все с нейните картини от плат.
Но животът има други планове, те са свързани с Варна, със семейството, с детето и Столи започва да рисува портрети за хляба, докато едва десетина години по-късно може да си позволи да се завърне към голямата си любов – пачуърка, за който казва, че винаги й лежи на сърцето.
Защо тази специфична художествена техника привлича Столи?
Защото й предлага ярки изразни средства да постигне живописни внушения с необичайни за изящните изкуства материали. “За мен пачуъркът винаги е бил начин да бъда различна от другите” – призна ми тя в интервюто, което направихме преди изложбата. И ми разказа и показа как се е развивал нейния творчески почерк през годините. Наложен като декоративна техника, пачуъркът в началото я грабва с декоративните си възможности. Постепенно през годините Столи преминаваа от по-геометрични и абстрактни, към все по-реалистични произведения, в които демонстрира виртуозно претворяване на реални обекти, далеч от представите за традиционен пачуърк. Включва дори 3D елементи като акцент.
Столи всъщност започва все повече да рисува с шевната машина. Само че преди рисуването ходи на лов. На лов за своите бои – платовете. И това е много важна част от творческия процес – с набези по магазини за ефектни тъкани, находки в секънд хенд, изрезки от любими нейни дрехи от предишни времена… Следва рисуването на композицията и после всичко лети към машината. Часът на истината идва с изпъването на картината върху подрамката – това винаги е моментът на откровението за Столи.
Така се появяват темите и сюжетите, които откриваме и сега в нейната колоритна изложба. Води ги дървото, което стои символно като Дърво на живота. Стихиите зареждат Столи с енергия, затова и морето има знаково присъствие в творчеството й и в тази изложба. Присъства и характерният за техниката натюрморт.
Всички представени творби са свързани с една символична връзка – Столи я нарича НЕВИДИМАТА НИШКА и озаглавява цялата си изложба така. Буквалността на това име идва от скрития тигел на пачуърка, който остава невидим. Но по-интересен е преносният смисъл на невидимостта на самата Стоилка.
25 години тя шие далеч от погледите на публиката своите картини от плат, не си и помисля да спира, постоянства в рисуването с шевна машина. Едва сега решава да махне шапката невидимка и да излезе пред публиката с цялата пречистена от годините сияйна колоритност на своите майсторски творби, създавани от 2001 година насам. И ние можем да видим как през годините тази умела художничка е ставала все по-смела в композициите и в работата с цвета и светлината. Светлина, защото дори е превърнала някои от картините си в абажури, в които светлината дорисува нейните идеи и ги превръща в нежни витражи.
И все пак, ако искате да си тръгнете с един последен поглед към изложбата на Стоилка Копаранова, погледнете към това вълнуващо море с лодки – то ще ви разказва дълго за нея.
Необичайна, провокираща сетивата, изненадваща с изяществото си изложба стои пред нас. Нека благодарим на тази ярка авторка, че сложи край на невидимия си период и сподели с нас своето лъчезарно изкуство. Успех, Столи!“
Нина Локмаджиева
Снимки Яков Шустов и личен архив
