Какво е общото между „Тъй рече Заратустра“ и „Пролетно тайнство“, балетът по музика на Стравински, предизвикал скандал на премиерата си в Париж през 1913 г.? Обединяващият ги хоризонт е спектакълът на ДТ „Стоян Бъчваров“ „Свръхчовек“. Извън тази фактологична подробност от варненския театрален афиш, бих предложила още един възможен отговор: пробуждането на духа в търсене на смисъла.
Идеята за същността на Свръхчовека се появява в живота на Заратустра според Ницше след 10 години усамотено пребиваване в пещера. Постигнал в тишина своите 40 години, Заратустра решава да напусне обителта в дирене на смисъла. По пътя той среща хора, криволичещи между радости и страдания, опитва се да разбере човека, за да достигне до тезата, че битието е мост, по който маймуната еволюира в Свръхчовек, когато разумът осъзнае ограничеността на материята. В балета „Пролетно тайнство“ плътта се жертва в името на боговете, т.е. става дума за ритуалното постигане на благодат отвъд човека и неговите възможности. Тогава се намесват боговете, но Заратустра в „Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого“ отказва да ги почита.
Сценичен синтез между слово и танц, организирани в смислов драматургичен дискурс, основаващ се на философията на Ницше и едно от най-известните му произведения, артикулиращи същността на Свръхчовека, от една страна, и балет по музика на Стравински, от друга, е амбициозно намерение, но не и невъзможно за осъществяване при ясни цели и средства.
Артисти от Република Северна Македония работят върху компонентите на спектакъл: драматургия, режисура, сценография, костюмография и т.н. Съвкупността от действащи по драматургия Тела (Стоян Радев, Недялко Стефанов, Станислав Кондов, Константин Соколов, Николай Кенаров, Роберт Ваханян и Нейчо Петров) и Сенки (Веселина Михалкова, Християна Джурова, Гергана Арнаудова, Юлияна Чернева, Биляна Стоева, Милена Кънева, Габриела Боева, Сияна Начева) е позната на варненската публика в по-голяма или по-малка степен от сцената. Експериментът може да се разгадае в зависимост от възприемчивостта и интелектуалната подготовка на зрителя. Важен е аспектът на ползотворно сътрудничество между артисти от две държави, чиито политици подлагат на странни тълкувания и екзистенциален скепсис взаимното привличане (отричане) помежду им. В изкуството бариерите падат, единствените ограничения са личните предразсъдъци.
Театралната сцена е разделена на две нива с вода и пясък – началото и края на живота. Появяват се Тяло и Сянка, носещи фуния на грамофон и плоча – това са важни открития, предсказващи модерността. Свръхчовекът на Ницше призовава към радостта чрез танц, танцът е спасение. Грамофонът и плочата са израз на мъжкото и женското, които се сливат, за да предизвикат създаването на нова реалност. От тази първа сцена започва дългото пътуване на едно невероятно същество, лутащо се между тела и сенки в търсене на себе си. То пада, ходи по вода, потъва, издига се и по подобие на Икар иска да лети – откопава и закопава скелета на мимолетното си битие, за да прозре, че безграничната мечта по велики светове страда от лимита на персоналните ни ограничения и поквара. Финалният епизод на спектакъла доказва тезата, че Свръхчовекът като дух и битие е интелектуална утопия – човекът не успя да се справи с волята си за власт, той алчно я мултиплицира в демоничния мозък на диктатори, ползващи войната като средство за артикулация на лудостта си.
За да определим какво се случва на сцената, се позовавам на един кинематографичен израз, свързан с творчеството на Сергей Айзенщайн – монтаж на атракциона. В случая зрителят наблюдава отделни фрагменти – атрактивно монтирани, които проследяват линията на развитие на свръхчовешкото. Актьорите рядко действат в солови изпълнения, така се постига своеобразно усещане за архетип на масата, от която по-късно ще се отдели природата на лидера. В някои от фрагментите се разчита на повторението – дублира се определена словесна тема, след която следват изпълнения, коментиращи последната или пък я обогатяват с нови визуални атракции. Повторението като елемент на изграждане на визуалния наратив е характерно за много съвременни хореографии. При неотразимата Пина Бауш този подход е запазена марка за работата й. Езикът на Бауш съдържа след всяко повторение на даден жест надграждане на последния. Нейната интерпретация на „Пролетно тайнство“ е пример за изключителен новаторски поглед върху идеята за ритуалността на живеенето на артиста в танца. В отличие от методологията й, в „Свръхчовек“ припознавам повторенията не като надграждане и създаване на нов смисъл, а като повторение на вече изграден в предхождаща сцена – така спектакълът макар и изключително въздействащ за сетивата, достига до определен лимит на дискурса още в първата си половина. От друга страна, въпреки тази моя бележка, „Свръхчовек“, осъществен на сцената на ДТ „Стоян Бъчваров“, поставя различна страница в съвременната биография на театъра – афишът се нуждае от специфично зрелище, въздействащо не само на публиката, то е особен тренинг за изпълнителите – определено преживяното по време на репетиционния процес е било като катарзис за актьорите и те се справят с предизвикателствата на хореографията.
За да съм коректна към спектакъла, в неговата драматургия липсва историята на Заратустра от книгата на Ницше. Драматургията е направила свои открития за свръхчовешкото като се позовава на философията на Ницше в по-свободна и артистична интерпретация – така се създава нова словесна провокация, от която се започва изграждането на отделните фрагменти. В същината си драматургията отключва поток на съзнанието, в което всички сме участници и се опитваме да си отговорим на въпросите: кои сме, накъде сме се запътили?
За работата на актьорите в „Свръхчовек“ може да се напишат ласкави отзиви и непременно трябва да се отбележи, че отдавна не ми се бе случвало като зрител да наблюдавам как физиката на актьора се преборва с преходността си. Различни по възраст, опит, техника актьори създават общ организъм и това е прекрасно, защото от магията на единомислието и сплотеността се достига до цялостната завършеност на едно ново, неповторимо театрално-танцово произведение.
Спектакълът „Свръхчовек“ е диаграма на изчезващия дух – в стремежа си към прогрес човечеството не успя да превъзмогне своите катастрофи, а с постоянство повтаря грешките си. Дали Апокалипсисът настъпва? Скоро ще разгадаем и тази мистерия.
Елица Матеева, театрален критик и режисьор
Снимки: Иван Дончев
„СВРЪХЧОВЕК“
Танцово-театрален спектакъл по музика на Игор Стравински
Автор Сашо Димоски
Превод Таня Попова
Режисьор Васил Зафирчев
Хореограф Олга Панго
Сценограф Филип Коруновски
Костюмограф Раде Василев
Плакат и графичен дизайн Славяна Иванова
Фотограф Иван Дончев
Участват:
Тела: Стоян Радев, Константин Соколов, Николай Кенаров, Станислав Кондов, Недялко Стефанов, Роберт Ваханян, Нейчо Петров-Реджи
Сенки: Веселина Михалкова, Гергана Арнаудова, Милена Кънева, Биляна Стоева, Габриела Боева, Сияна Начева, Христина Джурова, Юлияна Чернева.
