Фотоизложбата „Далеч от Африка‘‘ е част от програмата “Артисти за деца”, реализирана в Кения и България от 2002 до 2017 г. Откриването е на 2 май от 18:00 на ул. “Л. Каравелов” 1.
Изложбата “Далеч от Африка” гостува от 2 до 13 май в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна. Експозицията представя селекция от мащабен проект на двама утвърдени артисти – професионалния фотограф Атанас Кънев и театралната режисьорка Елена Панайотова. Това е програмата „Артисти за деца“, продуцирана от Фондация „ДЕН ГРИ“ и ръководена от Елена Панайотова в Кения (2011- 2017) и България (2002- 2017). В този проект са били въвлечени 5000 деца и младежи в риск и 300 артисти от Африка и Европа, обучени от български екип в практиките на приложния театър. През 2016 програмата е сред осемте проекта от общо 1800 от цял свят, подкрепени от ЮНЕСКО за допринасяне за културно разнообразие в света.
Проектът е подкрепен от Национален фонд „Култура“/ National Culture Fund, Bulgaria https://ncf.bg/, програма „Социално ангажирани изкуства“, както и от Фонд „Култура“ на Община Варна.
Фотографиите отразяват процеса на въвличането на африкански артисти и деца в риск в творчески обучения и създаването на театрални фестивали върху местни легенди и приказки на брега на езерото Виктория в Кения. Включени са и документални кадри от Кения и Занзибар. Изложбата повдига въпроси за ролята на документалната фотография, като популяризира уникален български модел за прилагане на сценични изкуства за социална промяна.
Преди пристигането на изложбата във Варна Елена Панайотова сподели пред Нина Локмаджиева замисъл на програмата, историята на проекта и развитието му от началния етап в Широка лъка, България, до района около езерото Виктория в Кения, както и своя опит във фотографията:
“Аз се чувствам прекрасно с камера, защото съм дъщеря на Панайот Панайотов, светла му памет, много известен дългогодишен директор на ДП “Българска фотография”. Моето детство винаги е било заобиколено от филми, от фотографии, мислила съм винаги за тях, но не ми беше оставало време да реализирам нещо с фотокамера. Това се случи в съвместната ни работа с Атанас Кънев, с когото се познаваме много отдавна, и двамата сме от Пловдив, още от деца искахме да ставаме артисти, да правим театър, после той остана във фотографията, аз останах в режисурата и винаги сме си сътрудничили в различни проекти. Той е бил част от програмата „Артисти за деца“ и в България, в Широка лъка, и в Кения. С пълната увереност от Наско като колега, че и моите снимки са много достойни и със самочувствието на дъщеря на фотограф зад гърба си, аз съм много щастлива, че успях да направя първата си съвместна фотографска изложба. Тази изложба се реализира с помощта на Националния фонд “Култура” https://ncf.bg/, и то по програма “Социално ангажирани изкуства”.
Това не е е просто документалистика, има документална, но има и художествена фотография. Според мен различното е, че ние отразяваме, първо, един процес на работа с деца и артисти, който не беше познат за България. Аз работих 6 години в Кения, бях приета от общността, това позволи на мен и на Наско да влезем в различните общности, в различните племена. Позволи ни да станем невидими като фотографи и да застанем много близко до обектите и хората, които снимаме, което да ни гарантира много различни от познатите снимки за Африка. Когато открихме изложбата в Пловдив, една жена ме попита защо тези деца са щастливи и аз не можах да разбера какво ме пита. Дадох си сметка, че нашата представа за Африка е – мизерия, глад, а всъщност моята Африка, нашата Африка, е цветна и жизнеутвърждаваща. Аз смятам, че в Африка е бъдещето и то е абсолютно различно – това са едни хора, които живеят в момента и са изпълнени с благодарност към живота. Това е едно място, в което болестите и нещастието са просто част от живота и не си струва човек да се спира на тях и да се оплаква. По-важна е радостта от живота. Това е много различно за нас, българите, защото ние обичаме много да се оплакваме и забравяме да благодарим – това е последното, което се сещаме да направим.
Началото беше програмата “Артисти за деца”, която аз започнах в далечната 2002 в Широка лъка. Беше една програма за театър и образование, или, както сега се наричат тези практики, приложен театър. В тях се прилагат театър и сценични изкуства за работа с маргинализирани общности, в случая – група деца в неравностойно положение. Цели 15 години аз развивам тази програма с един голям екип от колеги – артисти, хореографи, писатели, танцьори, в Широка лъка с деца от домове от цяла България. Ние разработихме едно ноу-хау за прилагане на изкуството при работа с деца. И когато една година дойде спонсор, който има организации в Кения, той беше много впечатлен и каза: “Може ли да изнесете това в Кения?”
Така се оказах в региона, където има най-много сираци – 90 000 може би имаше през 2011, когато аз пристигнах. Причината за това са огромните епидемии от СПИН в Кения и аз се оказах в една от тези зони. Това оставя много деца сираци. По официални данни се твърди, че 2 процента от децата в България тогава бяха по домове – имаше около 200 дома, а в Кения, когато аз започвах, цели 40 процента от децата бяха по домове и аз посетих 30 дома само в града Кисумо на езерото Виктория.
Нас съдбата ни заведе, но нашата работа се оказа много нужна и така се роди идеята да обучим местни артисти в Кения, които да работят с техните деца. Късметът ни беше, че държавата е била под британско владичество преди да стане независима, което означава, че освен локалните езици на съответните племена (42 племена има в страната) и суахили, всички говореха и английски, което направи по-лесно нашето общуване и така ние пренесохме всъщност нашето ноу-хау за работа чрез изкуство с деца в Кения. Но какво значи това? – Ние не просто работехме с тях, а винаги правехме фестивали – по няколко фестивала на брега на езерото Виктория – с приказки от цял свят, с приказки от Африка, а в самата програма се включваха ателиета – театър на маската, куклен театър, танц, музика, сценография – това превръщаше мястото в цветно място на пиршества за децата. Беше невероятен празник. Трябва да споменем, че Кения е държава, в която театърът е бил забранен, защото се смята за опасно средство за разпространение на вредна за обществото пропаганда. Аз си помислих тогава колко съм благодарна, че съм родена в България, където сега, след времето на цензурата, мога да правя театър, какъвто си поискам.
Беше удивително, защото понякога сме имали 4000 човека на един стадион и 200 деца, които разиграват африкански приказки. Виждаш как тези хора никога не са виждали кукли, театър и в този момент нещо сякаш се променя в създанието им. Аз съм много горда, защото градът, в който работехме – Кисумо, когато пристигнахме, беше една заспала красавица – никой преди нас не правеше фестивали, театър, а след нашите проекти това се промени. В Кения няма такива места и няма проблем за публиката, защото театърът е въвличащ публиката, той е малко племенен и където и да спреш, започваш да привличаш публиката. Но най-важното беше, че когато започнах да правя на открито фестивали, това беше нещо абсолютно ново за тях, а сега този град вече е изпълнен с много фестивали и артисти. Благодарение на нашата програма, на същото място, където превихме проекти, се създаде най-големият културен център за обмен на артисти в Кения. Така че много големи следи оставихме. Започна се петиция за създаване на училища за изкуство и спорт за деца от домове, защото там общността много внимаваше какво правим ние, социалните работници ни наблюдаваха. Това е племенна култура, много различна от нашата, много обичат децата си, и те откриваха, че някои деца може да не са умни академично, но имат артистични таланти. За мен най-важното беше да уважим тази култура и да събудим собствения й потенциал за реализация чрез изкуството и обученията, които правихме. Мисля, че беше изключително успешно. Тези процеси, тази работа е заснета и това е основната част от изложбата, която заснехме в Африка.
Нашата изложба е много мащабна, ние няма да можем да я покажем цялата, защото има кадри и от Занзибар, от Зимбабве, от Кения още – ще дадем приоритет на кадрите от работата с деца точно по тази програма – “Артисти за деца”, която е въвлякла около 5 000 деца между България и Кения за 15 години на два континента. Специално за Африка е много важно. За зрителите на филма “Майка” на Зорница София, който стана популярен – също – аз съм прототипът на героинята – там се представя една по-мрачна Африка. Затова смятам, че е добре паралелно зрителите да видят тази красива, жизнена Африка, живота, който ние сме събудили и сме дали там. И това е един български модел, който е приложен в глобален контекст – български момент на приложен театър.
Очаквам всеки момент да излезе книгата, в която описвам този мой опит и знам, че това е уникално и различно. Не мисля, че някой в човешката цивилизация ще тръгне след нас от Широка лъка до Кисумо, това явно ни е съдба, но съм много благодарна за възможността да пренеса опита си в такава мултикултурна среда. Изключително познавателно е. Смятам, че човек напълно познава себе си, когато отиде в друга култура. Най-важното за мен всъщност беше както при децата в България, така и при децата в Африка, правейки приказки от различни култури, да ги научим, че различието не е нещо, което има негативен контекст. То е просто друга проява на човешкия дух, всеки може да бъде различен в един по-духовен смисъл. Децата, срещайки хора от различни култури, отварят съзнанието си и получават възможност за перспектива за едно по-друго бъдеще.
Знаете ли, в Кения те нямат дума за “бъдеще” и за “мечта”, а в края на нашия проект започнаха да мечтаят. Даже имах скандал с един директор на дом, който ми каза: “Вземи си ги тези деца – ти ги накара да мечтаят, какво да ги правя сега?”
Откриването на изложбата е на 2 май от 18:00. Експозицията ще остане в Градската художествена галерия на Варна на ул. “Л. Каравелов” 1 до 13 май 2023.
В дена на закриването на изложбата – 13 май, ще има две събития: от 10:30. – ателие за деца и младежи по улична фотография, и от 16:00 – лекция „Приложен театър в Африка“ и разговор с авторите.
Нина Локмаджиева
Снимки: участниците в изложбата
Градска художествена галерия “Борис Георгиев” – Варна
http://varnacityartгallery.com
Елена Панайотова е български театрален режисьор, педагог и продуцент.
Доктор по театрознание и театрално изкуство (2022) към Нов български университет. Дебютира с „Въведение в тяхната картина“ от Маргарит Минков в Драматичен театър – Кюстендил през 1995г. Специализира Европейска култура и история в Университета в Амстердам, Холандия (1999).
Преподавател по актьорско майсторство и режисура, и театрална антропология в Нов български университет (1995 -2000; 2017-2022), преподавател по театър в Университет за изкуства в Утрехт, Холандия (1999 – 2013) Гост преподавател в Националния университет в Сан Хосе, Коста Рика (2011).
Съосновател и председател на фондация „Ден Гри“, чрез която от 1999 г. реализира и продуцира множество театрални проекти. През 2002 г. печели финансиране от Европейската културна фондация за реализиране на Международна арт експедиция в с. Широка Лъка и прави първия си документален филм.
От 2003 г. инициира ежегоден проект „Лятна театрална академия за деца в риск“ в с. Широка лъка, който от 2010 трансформира в международна програма „Артисти за деца“ в Кения и България. Проектите, които ръководи в сферата изкуство и образование, въвличат над 300 артисти и 5000 деца от четири континента. През 2016 г. инициира и ръководи проект „Performance Art for Youth Africa“ (PAYA) в Кения и Танзания, който е сред 8-те от общо 1800 проекти подкрепени от ЮНЕСКО.
Елена Панайотова е участвала в престижни театрални форуми, симпозиуми и работни ателиета като актьор, режисьор и изследовател. Печели национални и европейски стипендии, включително две специализации по театрална антропология в Один театър – Холстебро, Дания. Нейни спектакли са участвали в много национални и европейски фестивали (Сърбия, Македония, Унгария, Чехия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Румъния, Германия, Холандия, САЩ).
Нейни текстове са публикувани във в. „Култура“, в. „Литературен вестник“, сп. „Homo Ludens“ и др., както и в есеистичните сборници „Възможните майки“, „Куфарът на брат ми“ и „Бащите не си отиват“
Атанас Кънев е фотограф на свободна практика с над тридесет годишен опит в репортажната фотография във вестниците „24 часа“ и „Марица“ в град Пловдив. Носител е на множество награди, участва в поредици съвместни и самостоятелни изложби, водещ е на творчески ателиета по фотография. Атанас Кънев е емблематичен автор на Пловдив и е част от екипа на международната програма “Артисти за деца” на Фондация „ДЕН ГРИ“. Някои от неговите награди и участия включват:
2013 Голямата награда от фотоконкурс „Улици“, Пощенска банка,
2012 Награда за „Фото есе“ на Canon в конкурса„Снимка на годината България 2012“,
2011 Награда за „Репортажна фотография“ на Canon в конкурса „Снимка на годината България 2011“,
2009 Награда „Пловдив“ за изложбата „Експресия“ съвместно с живописеца Жорж Сопаджиев в галерия „Бовиел“ в Пловдив и за репортажната си фотография и други.
