63 години от рождението на поета Красимир Чернев (15.01.1960 – 9.09.2022)
Да си спомним за Краси Чернев,който сега обитава своя небесен фар
Има редки моменти в самотния човешки живот, когато някоя душа докосва твоята така, както звездите доближават земята веднаж годишно. Краси притежаваше такава душа – уникално нежна, събрала в себе си топлината, искреността и почтеността на дълбокото човешко преживяване. В стиха си той събира всичко ценно, което е преживял, имал и е държал да има още – морето и любимото му място – брегът и фара, младостта, любовите и дори разочарованията и болките…
За неговата поезия Камелия Кондова ще напише в предговора на поетичната му книга „Фаропазачът има слънчеви мисли и сиви очи”, Издателство „Фабер”, Велико Търново, 2020:
”Това прави добрата поезия – разлиства ти сърцето и го кара да расте емоционално с всяка следваща метафора. Не можеш да затвориш и да оставиш за… после”.
Вера Калева
И накрая, едно от незабравимите му стихотворения:
ПЪРВИ УРОК ПО САМОТА
Запленен от нямо безделие
пазачът на фара сънуваше често
непознати сънища и чужди любови…
Сутрин ръцете му пилееха нежност,
натрупана в самота…
От ръба на надеждите
душата му с благодарност целуваше изгрева
и земно щастлива
се къпеше в пурпур и малко оранж…
Той, пазачът си имаше минал живот,
за който разказваше кротко на вятъра.
Във него се смесваха бурно
много слънца и дъждове.
Като чайки кръжаха мечтите подпухнали –
неустоими и невъзможни –
и се разтваряха във простора –
бели, изгубени облаци в тъжно небе…
Във уюта на своите бръчки и белези
криеше приказки, не разказвани никому до сега.
Всяка нощ ги дописваше – преди да задреме –
с тирета и точки върху лъча светлина…
Четяха ги само уморените кораби
и по своему ги разказваха на света…
Те, корабите –
не обичат да чакат дълго на котва
и щастливо преминават
далече от всеки фар…
А пазачът на фара всеки ден
събираше по скалите
люспи от отминали щастия…
