Едва ли има човек, изкушен от изкуството, който някога да не е мечтал да попадне в бекстейдж зоната, за да види как се преобразяват любимите му актьори и музиканти, когато не са на сцена. Едно такова „вътрешно“ пътешествие зад кулисите предлага изложбата „Backstage като на кино“ с автор Елица Матеева.
30-те фотографии, в които главни действащи лица са Касиел Ноа Ашер, Лилия Маравиля, Стефка Янорова, Красимира Кузманова – Кокран, Ива Тодорова, Мартина Апостолова, Ели Колева, Йордан Ръсин, Теодор Каракачанов, Кристиян Негалов, певицата Даниела Белчева (герой на най-новия плакат за събитието), са снимани по време на репетиции или непосредствено преди излизане на сцена. Тогава, по думите на Елица Матеева, се случват чудеса, които са подготовка за Рая – онова място, където актьорите са малки богове и ангели.
Колекцията вече беше видяна във Варна, а сега ще гостува в обновен вариант в Дома на киното в София. Откриването е на 1 септември, като ще бъде съпроводено с прожекция на късометражния документален филм „Приятно ни е… с Ива!“ – дело на възпитаниците на Елица Матеева – младежите от кино школа „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс – Варна. Експозицията може да бъде разгледана до 8 септември.
– Изложбата „Backstage като на кино“ вече беше показвана във Варна, но нека се върнем в началото… Имаше ли конкретен повод, за да се случи, или се събуди една сутрин и някакво птиче ти нашепна в ухото – защо не направиш изложба?
– Отдавна птичета не ми нашепват в ухото, а пък там има само ушна кал, та не чувам какво ми се говори. Имаше повод и това бе представлението на Касиел Ноа Ашер „Нощта на покера“, появих се с намерение да си пощракам и да видя какво ще ми се случи там. Преживях страхотни девет часа в театър „Азарян“ в НДК, който се оказа едно любимо място, особено след спектакъла „Една българка“. Докато се разхождах в тази септемврийска нощ и София бе полупразна, усетих някакво спокойствие и радост от живота, а да усещам спокойствие е нонсенс, защото съм в постоянна борба със себе си. Тогава си казах: „каква чудна нощ“ и нещо вътре в мен започна да ме гъделичка да продължа да снимам репетиции. Стана декември и си пожелах вместо да дебелея сама пред софра по Коледа и Нова година, да си направя две пътувания по празниците в София и да ходя на театър, където да преживея ново вълшебство. Гледах „Ива е онлайн“ и после пък снимах страхотните Лилия Маравиля, Стефка Янорова, Касиел Ноа Ашер и Красимира Кузманова – Кокран, а това се случи на стотно тяхно представление в Театър 199 и особено след като останахме с екипа на една прекрасна почерпка, прибирайки се към хотела, затворих очи и си пожелах: „дано да имам снимки за изложба, дано да се получи нещо, което става за изложба!“, три пъти си го изговорих и то пък взе, че стана.
– Минаха няколко месеца оттогава – какво се промени по пътя от Варна до София? Колко творби ще бъдат този път, има ли нови лица?
– Общо 30 фотографии. Има две нови неща от пътуване в Бургас, много харесвам един портрет на едно прекрасно момиче – Емилия Тончева, който бе провокация към последния ми портрет на певицата Даниела Белчева. Емилия не подозира за него – вятърът разпилява една завеса и тя е отвъд нея, като магия ми бе. Открих в старите си снимки фотография на Касиел, която се опитах да „надраскам“ по начина, по който е снимал Хармони Корийн в „Жулиен Магаренцето“ – неговият „Догма“ филм, а също така открих снимка на Ели Колева, която неочаквано се появи на картата на апарата. Тези снимки са скрити съкровища, които сега ми изглеждат по друг начин, и смятам, че са подходящи точно за тази среща с публиката.
– Защо репетицията като процес е важна за теб и е предпочитаното време за снимки?
– Защото се отказах от театъра или пък ме отказаха от него и знам, че няма да се докосвам до това свещено пространство с лични проекти, но пък по време на репетиция се случват чудеса, за които зрителят не подозира – тези вълшебства са хем от живота като пиенето на кафе, димът на поредната цигара или объркването на текст, хем са подготовка за Рая – онова място, където актьорите са малки богове и ангели.
– Коя беше най-смешната история, която ти се случи по време на сесиите?
– Сега се сещам, че за „Нощта на покера“ бе изчезнала „кръвта“ и ходих да купувам кетчуп, а после се оказа, че „кръвта“ била под едно бурканче. Ива Тодорова пък като беше във Варна, докато репетираше „Приятно ми е, Ива“ постоянно ме поздравяваше така: „Добър ден на фотографите!“.
– Моделите в изложбата са основно артисти, как се справяш със суетата им?
– Пея им! Ох, за песни не ставам! Те имат право на своята суета! И аз съм суетна, въпреки че не си давам много зор да изглеждам красавица! Радвам им се, пък и суетата е повод за шеги и закачки, за създаването на фолклор и нови истории, падам си по измислянето на истории.
– Бекстейджът ли е мястото, където са себе си и не се изкушават да позират?
– Не знам дали е това мястото. Тук те повече мислят за друго, за това как ще се случи спектакълът след час-два, предпочитам да се крия зад сценографията или пък зад някоя завеса и така да снимам, стремя се да бъда невидима и да не ги притеснявам.
– Занимаваш се с театър, кино, писане – какво ново и различно ти дава фотографията?
– Според индианците фотографът взима част от душите на хората, докато снима, но пък обектът, който е предмет на снимката ти, отвръща с подобно – изпива енергията ти. За мен фотографията е рефлексия, форма на познание, любопитство към човека. Хубавите снимки са моят начин за тихо обяснение в любов.
– Спомняш ли си кое е първото нещо, което засне?
– Да, това бяха прекрасни ромски деца, които обучавах на български език в Аспарухово. Тези ромчета трябваше да снимам за отчет по един проект и оттам май тръгна всичко.
– Кадър или модел, за който копнееш?
– Копнея за корица на музикален албум, ха-ха! А инак все повече се оплитам в някакви абстрактни форми, които да идват от едно място, пък да дават информация за друго. Трансформърс е филмът тук.
– Какво те накара да се усмихнеш последно?
– Ами то не е много за пред хора, но пресичам на пешеходна пътека и един мутрьо с голяма черна кола щеше да ме сгази, направих неприличен знак. Мутрьото май се ядоса и заобиколи цялата колона от автомобили, за да се върне пак на същото място и да ми отвърне със среден пръст. Така се смях, че дори ми се прияде баклава. От цялата ситуация изводът е, че живеем твърде глупаво, щом не понасяме чуждия среден пръст, при това насочен като критика на чистия разум. Редовно се усмихвам във фитнеса, защото там хората са невероятни – всеки със своята тъга, щурост и философия за живота. Фитнесът е моят ОМ, често си забравям нещата там: телефон, маратонки, вода, ключове, защото забравям за себе си, за времето и за лудостта на другите. Днес си помислих, че трябва да снимам всички познати от фитнеса.
– Коя е най-смелата ти мечта?
– О, аз не съм смелчага по природа, аз съм едно страхливо мече с щръкнала козина. Моите мечти са много обикновени, като да дремна от 14:00 до 16:00, без да ми звънят по телефона. Добре би било да си дремна с друго мече, това ми се е случвало и е прекрасно – лежиш си с някого, похърквате си и после ставам да правя пържоли. В момента нямам мечти – страсти, а малки желания, като някой да ме масажира, защото постоянно ме боли гърбът от носене на техника – апарати, стативи, обективи, то си тежи. Мечтая за почивка в село Ковачевица и това лято не успях, а има и на кого да гостувам, с него би ми се искало да сготвим нещо простичко, защото освен кинаджия, той е и голям кулинар. Събират ми се звуци от Ковачевица, да ги обработя после, много обичам да си играя със звуци и да ги променям като честота и височина. Мечтая, когато кажа на някого „обичам те“, да чуя: „и аз така“ – днес това „обичам те“ все по-трудно се изтърколва от устата на уж зрели хора с кариера, пък аз, нали не правя кариера, а просто се разхождам в този живот и мога да си се влюбя във всичко: във вятъра, в небето, в дървото, в песен. Мечтая да се запиша на кикбокс, дори си намерих и зала с треньор. Всъщност най-смелата ми мечта е да стана добър човек, все не ми се получава и това много ме напряга, мечтая да не се ядосвам за дребни неща. И непременно: да кажа на един човек, който много обичам: „Прости ми, голям инат съм!“.
Разговаря Зорница Кънчева
