Поредица интервюта на ArtVarna.net с личности, които създават творческото лице на морската столица.
Проектът на “Нира Комюникейшънс” “Лицата на артистична Варна” се реализира с финансовата подкрепа на фонд “Култура” на Община Варна.
В кой момент осъзнахте, че сте варненец?
В никой.
А кога осъзнахте, че не сте?
Като дойдох във Варна. Когато дойдох във Варна, разбрах, че съм човек от полето и съм харесвал морето повече, когато е било мечта. И затова не съм воден човек, не ходя да плувам. Рядко ходя – на 5-6 години веднъж. Но пък там намерих добри приятели. Това е за мен Варна.
През коя година дойдохте във Варна?
За пръв път дойдох… някъде е било през 60-те години, тогава ме води баща ми. И си спомням само фото „Мексико“. След това бях с брат ми… И сме ходили сами от гимназията един или два пъти. Това е било някъде в началото на 70-те години. А във Варна дойдох през 1980 г. и се установих за 20 години. Горе-долу моят цикъл е 20-годишен.
Спомняте ли си първата изложба, която посетихте във Варна?
Спомням си, даже още не бях се установил във Варна, бяхме гаджета с жена ми. На площада, до шадраваните, имаше една малка галерия – там имаше изложба на Ванко Урумов. Това е първото, което съм видял във Варна.
Знаково начало.
Ние не се познавахме тогава. Бях му виждал някои работи. Аз съм бил студент. Даже, мисля, той не беше направил още голямата си картина „Бяг“. Може би това е било 1975-76 година. Впрочем тогава разбрах, че Варна е по-хубава не през лятото.
Така ли, а кога?
През есента и зимата, когато ги няма тълпите от такива навлеци като мен.
Какъв е ароматът на Варна тогава – през есента?
Ароматът е нещо, което най-добре връща спомените. За аромат не мога да се сетя. Но много ми хареса главната улица, когато нямаше хора.
Архитектурата на старите сгради се вижда прекрасно.
„Дупката“ я нямаше. В Морската градина – там, където е „Казиното“, беше спокойно, нямаше народ. Това ми са първите впечатления. Понеже беше късна есен – може би е било след октомври, даже, мисля, имаше лека мъгла.
Сега трябва да попитам как общувате през годините с морето? Ходите ли често край него? Брегът ли е по-важен от водата?
Аз съм зодия Риба, но не съм водолюбец. Брегът… На 3-4 идвания във Варна минавам там, през Морската градина – така, да го видя морето, все пак. Защото, първото впечатление – след ненатъпканите улици – и това, всъщност, което ми даде Варна най-много, беше, че като погледнеш ей там – от Морската градина, под „Казиното“, има изглед към залива и виждаш хоризонта. И този хоризонт ти дава едно чувство за безкрайност, което рядко можеш да го видиш в долината. Ако изкачиш, да кажем, „Мусала“ или „Еверест“, тогава, може би, е същото чувство. Тогава ти идват такива мисли в главата.
Как общувахте с града и какво се промени с годините в това общуване?
Аз познавам Варна първо чрез жена ми, която ме доведе като заврян зет във Варна. И второто, може би най-голямо място, беше „Вулкан“. „Вулкан“ беше едно място, което дори конференция не може да опише – трябва да си го изживял. Той ме направи и мен, а, надявам се, и доста художници първо и второ поколение. Аз говоря за истинския „Вулкан“, за началото на „Вулкан“ или веднага след началото. Когато аз дойдох във Варна, „Вулкан“ вече го имаше.
Кои бяха преди Вас във „Вулкан“?
Първо е бил Ванко (Урумов), а след това Стоимен (Стоилов), Петьо Маринов, Жоро Лечев, Митко Трайчев, (Александър) Капричев, Венци Антонов, Владо Иванов, мисля. Поне те бяха, когато аз дойдох. След това дойдоха по-младите тогава – Веско Начев, Явор Цанев, Боян Боев.
Володя Вълчев кога дойде?
Да, Володята, разбира се! Също Вальо Петров. Графичната база с Иван Бойчев, Бог да го прости! По-късно се появи Петьо Ситото, и той, за съжаление…, Бог да го прости! Според мен автентичният, истинският „Вулкан“ беше някъде до 1986-87 г. След това се разшири, дойдоха доста хора – Лора Маринова, Митко Борисов… Но аз считам за „вулканисти“ основателите – тези, които наляха основите и за мен това е важно.
Каква е идеята? Духът „Вулкан“ какво е?
Духът на „Вулкан“ – аз винаги съм го сравнявал с тази книга на Хемингуей, „Безкраен празник“. То включваше всичко. Много работа и голям кеф. Всичко. Най-важното, което имаше „Вулкан“, беше една общност. След това, като станаха много хора, всеки започна да се затваря. Не можеш да бъдеш близък приятел със 100 човека. Имаш няколко близки приятели. И така беше във „Вулкан“. Между тия хора аз имах много близки приятели, но тия – първите, които бяха – всички досега са ми останали близки, за тях си спомням с голям респект.
Като бойни другари ли?
Ами, да. И като художници, изградени там и направили нещо, което го нямаше.
Какво се промени с годините за Вас в отношението към града? Какво се случи?
Не се е променило кой знае колко. Защото аз не познавам целия град – 200-300 или 400 000 хиляди човека, познавам 15-20 човека, които ми са приятели, с които контактувам редовно, а с някои – винаги. За мен това е Варна. Там, разбира се, като част от „Вулкан“, слагам и Росен Донев. По това време от фотографите, активен, запечатващ живота на „Вулкан“, беше Саркис Саркисян. Фотографите направиха снимки, които останаха. По-късно се появи Сашо Николов, но той доста по-късно дойде. Това беше вече началото на 90-те години. И „Вулкан“ беше на доизживяване, буквално, всеки момент щяха да го приватизират.
Какво Ви накара да напуснете Варна?
На мен ми омръзна да бъда чиновник.
Е, никога не сте били чиновник.
Ами, бях, в Галерията. Слава Богу, екипът беше такъв, че ние се разбирахме. Голяма част бяхме художници. Въпреки всичко срещите с администрацията ми даваха много негативна енергия. След това сградата „Вулкан“ беше си заминала. Ние се клехме, че няма да го позволим, но това бяха младежки копнения. Времето върви, всеки тръгва по своя път. Хората се променят, за добро или за лошо. Общото вече изчезна. И „Вулкан“ замина, може би преди да бъде приватизиран, тотално. За явлението „Вулкан“ говоря.
Без кои места и събития не можете да си представите Варна?
Вече си я представям отдалече – от 250-300 км. Много от местата вече ги няма. Събитията, които ги има, не са същите. И то не е само въпрос на старост и на умиление към миналото. Аз мисля, че става въпрос за качеството. Последният пример беше тази година – Голямата награда „Варна“. Митко (Трайчев) беше пуснал един пост – аз от него разбрах. И отговорих, че съм щастлив, че напуснах този град. Отговорих моментално, без да го обмислям. Това беше чиста реакция на нещата. Слава Богу, че приятелите от Варна – тези, които останаха – с тях нещата не са се променили, за щастие. Аз съм щастлив човек.
Обичани места в града все пак имате, нали?
Да, Галерия 8.
А край Варна?
Не ги знам местностите. Но когато идват приятели, ги водя да видят ателието на Веселин Начев, което се намира на около 20 км от Варна. Другото място е – имам едни приятели, Ани и Герхард, които имат къщичка горе в местността „Прибой“, след „Галата“. Там морето се вижда. Имал съм много хубави вечери там.
А какво варненци не знаят за своя град? Какво бихте искали да научат?
Варненци знаят много за своя град, особено тия, които милеят за историята на града. Има един сайт за Варна, който за следя с интерес, защото пускат стари снимки. Е, не чак толкова стари, но тия неща и на мен са ми много интересни, някои от тях и аз не съм ги знаел. Другите истории за Варна ги научавам и продължавам да ги уча от самия Стателов, когато ги разказва. Той е кореняк варненец и знае нещата.
Стателови са голям род.
Да. Аз скоро разбрах, понеже внукът му имаше рожден ден преди седмица – оказа се, че неговият дядо – на Борис Стателов – който също се казва Борис Стателов, е на същата дата роден. А пък неговият пра-прадядо е бил директор на Солунската гимназия.
Варна е фестивален град – има ли фестивали, които още Ви изкушават? Или спомени за тях?
Не. Навремето много ми харесваше Анимационният фестивал. Имаше страхотни световни имена. Този фестивал ми беше много интересен. Аз съм много благодарен на един човек – той в годините успя да запечата целия културен, особено музикален живот на Варна. Разбира се, това е Росен Донев. Заминават годините, идвали са много големи музиканти… Другият фестивал, който ми харесва – той е по-късен – е Джаз фестивалът, който и сега продължава, разбира се, в по-малки размери и заради пандемията. Но аз много отдавна не съм ходил на този фестивал. Когато отида във Варна, гледам да се видя със семейството и с двама приятели. И това е, понеже идвам за 2-3 дни максимум.
Нещо от Варна докосна ли Вашата творческа дейност? Някакъв отпечатък даде ли?
Ако не беше Варна и специално „Вулкан“, аз нямаше да бъда този, който съм сега – като художник. Но смятам, че „Вулкан“ не е само сградата, а и хората около нея – приятели, артисти, писатели. С артистите най-много там се събирахме. Появиха се и хора като Борко Стателов, Иван Ненков. Аз нямаше да съм това, което съм, без Варна. Сега във Варна живеят моите приятели.
Кога разбрахте, че ще сте художник и нищо друго?
Може би, когато ме приеха в гимназията и през втори, трети курс.
В Художествената гимназия в София?
Да. И след това все повече се затвърждаваше това убеждение.
А кой Ви насърчи? Без кои личности нямаше ти да сте Милко Божков – творецът, художникът.
Първо ме насърчиха майка ми и баща ми. Заведоха ме при един художник в Търново да вземам уроци. Но аз продължавах и в гимназията и до Академията всяко лято да ходя при него – по цяло лято. Пускаха ни във ваканция на 30 май, правех 15 дни почивка и от 15 юни до 1 септември аз бях там всеки ден. След това – в края на Академията, имаше една личност, която за мнозина е спорна, но на мен той ми даде съвет. Попитаха ме, къде искаш да отидеш – във Варна или в Търново. Той ме посъветва да отида във Варна, защото там обичат пространството. И това беше Светлин (Русев). Аз от Варна тогава познавах единствено Митко Трайчев от гимназията. Той беше един или два курса преди мен. Когато дойдох във „Вулкан“, Стоимен (Стоилов) ми даде половината си ателие.
Такива личности, които насърчават, са не само учителите и са нататък, през творческия път на един артист.
Да, в работата, когато още не си осъзнат. Когато трябва да направиш избора – в един от първите избори, тогава, са много важни личностите. Много е важно в каква посока ще те насочат или ще те хлъзнат.
И затова, смятам, че Вие взаимно се насърчавахте със Стоян Цанев. Предавахте си нещо. Просто то се усещаше.
За него (Стоян Цанев) бих казал, че сред художниците и не само сред художниците – не може да си делиш приятелите на художници и нехудожници – имаш приятели. На мен той ми беше най-големият приятел. Станахме големи приятели малко по-късно. Аз вече бях във „Вулкан“ и се запознах с него благодарение на Стоимен (Стоилов). И стана постепенно, не е отведнъж. Последните 20 години бяхме много близки.
Вие някак обменяхте творческа енергия дори без да си го говорите.
Това е, всъщност, най-добрият контакт – без да говориш – и стават нещата. Аз съм се учил в началото, тогава започнах да правя графика. Бях много впечатлен от работите на Стоян (Цанев) и не го крия, че съм се учил от него – гледахме в една посока.
Кои знаци по пътя на Вашето творчество бихте отбелязали?
Първо – заведоха ме в Търново при бай Борис Попов – един художник, който, между другото, е първият учител на Христо Явашев. Той е в първия випуск от неговия кръжок в Габрово, който влиза в Академията. Беше разкошен човек – като художник не можеш да кажеш, че е бил някаква национална гордост, обаче беше талант. Имаше таланта да си учител – и то не да бъдеш учител, като кажеш – назубри ли урока. А да успееш – освен да дадеш на учениците си първите практически уроци в занаята – да ги накараш по някакъв начин да мислят в тая посока – че няма по-важно нещо от рисуването, от живописта. А пък то за един млад човек това е идеалът – да го запалиш в нещо. Или започваш да събираш марки, или започваш да пушиш трева, или да караш скейтборд… Различни са интересите. Но тогава за мен беше много важно. Това беше първото, след това Академията – както казах за Светлин (Русев) и във Варна – особено Стоимен (Стоилов) в графиката, Ванко (Урумов) в живописта. Даже с Ванко имахме няколко съвместни проекта. И другото събитие – създаването на първата частна галерия още по времето на зрелия социализъм. Наистина Галерия 8 беше едно друго място, където да си покажеш работите. Но там беше друг свят. Ставаше, наистина, нещо много красиво. И след това решението ми да дойда тук, на село.
А Париж?
Париж си е Париж.
Добре е човек да мине оттам.
Е, как да не е добре. Но трябва да мине, колкото се може по-млад. И знаеш ли, кое беше най-странното за мен? Аз бях там през 1982 г. за 4 месеца. След това не бях ходил 41 години. Беше 2014 г. Обадиха ми се от Българския културен център за някаква изложба и аз се съгласих. И на втория ден тръгнах да видя общежитието – там, където бях живял. Слава богу, беше в центъра на Париж, близо до булевард „Сен Жермен“. И като отидох в тая малка пресечна уличка, видях, че нищо не беше променено. Табелата на вратата беше същата – нямаше мол наблизо, нямаше дупки. Това наистина е машина на времето. И в един момент се запитах – аз тогава ли живея, или сега съм тук. Отидох нагоре по една малка уличка – мислех си – ще седна и ще си поръчам една чаша червено вино и ще си взема един петел във вино – coq au vin. Намерих едно ресторантче, седнах вътре и поръчах на сервитьора. Добре, донесе виното. След малко се върна и каза: Господине, все пак Ви предлагам да вземете някакво телешко, по-добро е от coq au vin. Викам – добре. Докато го чакам, поръчах втора чаша вино. Отсреща в уличката, имаше една маса с две момчета и две момичета, бяха някакви скандинавци. Пак отсреща в уличката виждам през прозореца една сграда – никаква, триетажна с две табели – една под друга – мраморни, които не мога да прочета от мястото, където съм. Когато излязох, реших да се приближа и да ги прочета. На първата табела пишеше „тук живя през хиляда осемстотин и някоя си година големият френски поет Пол Верлен“. Над него на втората табела пишеше – „тук живя през хиляда деветстотин тридесет и някоя година Ърнест Хемингуей“. Ама ти, разбираш ли, сградата е никаква – те не са я съборили, а са я оставили в центъра. Ето, това е разликата между цивилизацията и дивотията. Ето затова Париж си е Париж. Аз бях в Париж 4-5 дни. Не бях ходил в новия музей „Орсе“. Когато отивах, валеше дъжд – беше късна есен, някъде октомври – ноември. Вали един такъв ситен дъжд, а отвън опашка – може би 1000 човека, ама така, наредени като на летището. Тя, слава богу, опашката бързо вървеше. И чувам – пред мен, зад мен, от другата страна – най-различни езици. Имаше поляци – от нашия бивш социалистически лагер. Влязох в музея, стоях, не знам колко… И няма да забравя – в една голяма зала беше, карат един старец – японец, може би беше над 80 годишен, в инвалидна количка. Тоя човек, в края на живота си, без сили, и той е дошъл да види тези картини. И си казах, ако чуя сега в „Орсе“ българска реч, ще си кажа, че има някаква минимална надежда. Чаках, чаках и по едно време чух – руска. Нямаше българска реч. И тогава си казах: когато на една опашка за музей – не от 1000 човека, а от 50 – чуя българска реч, тогава ще кажа, че ние сме цивилизована държава.
Тук искам да питам за великите художници, които Ви вдъхновяват.
Те са доста. От тях винаги бих избрал няколко, които никога не са се променяли. Започвам по хронология на годините – Джото, Веласкес, Рембранд, Вермер и бих добавил Гоя, в неговата черна серия накрая – когато оглушава, когато е отхвърлен. По-късно, разбира се, е Ван Гог. И вече след него остават съвременните художници и се броят на пръстите на едната ръка.
И идваме към Вашите неща – темите, които разработвате през годините.
Едни и същи.
Какво се промени в творческия Ви почерк?
Променям се аз – физиология. Човек е млад, след това е по-малко млад. И всеки ден е по-различен от другия, макар че са уж едни и същи. Темите ми винаги са били едни и същи. Общо взето, това, което ме е вълнувало и то е в периметър общо взето около 20 квадратни километра, тука, около селото, на два метра пред мен. Това са темите. Напоследък, когато тръгнем да обикаляме Европа, е Италия, и по-специално Тоскана. Нашият район е хълмист и много прилича на Тоскана. Даже имах една такава смешна идея – казах си, да взема да се обадя на кмета – да планира разсадник покрай пътя. Обаче, мисля, то няма да стане така. Ще трябва разрешение от пътното, от КАТ. Тъкмо ще ги посадиш, ще минат братята роми.
Затова няма българска Тоскана, нали?
Да, това е пак една утопия. Защото, може да се взема разрешение от КАТ, от пътна инфраструктура, но това пак ще бъде една пародия.
Какво имате в момента на статива? Най-новата творба, по която работите?
Подготвям един общ проект с Борис Христов – рамкирам, с такива неща се занимавам.
Как се казва проектът?
„Салонът на природата“.
Бихте ли споделили заглавията на 7 книги или филми, които препоръчвате да се прочетат или видят? А има ли изкуство за делник и за празник?
Не, няма – нито за едното, нито за другото. Или се прави, или не се прави. Аз от доста време избягвам да давам препоръки за каквото и да е. Затова ще кажа книги, не които препоръчвам, а книги или филми, които са ми направили силно впечатление. Едната е на Робърт Пърсиг – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Другата книга е – тя може да се чете и в делник и в празник – „Вечерен тромпет“ на Борис Христов. Другото, което е няколкостишие на Лао Дзъ – „Канон за пътя (Дао)“. Другата книга, която много ме впечатли, беше „1984“ от Джордж Оруел. От филмите започвам с моя любимец Андрей Тарковски – там бих казал „Огледало“, „Сталкер“, „Носталгия“. Много приятели смятат, че последният му филм не е толкова хубав. Но аз смятам, че последният му филм е добър. Тъй като вече е болен и е наясно със себе си, той е решил да направи в този филм всичко, което е смятал да прави още при предишните. Други филми са „Полет над кукувиче гнездо“, „Забриски пойнт“ и „Професия репортер“. От българските се сещам за два – „Авантаж“ и „Лачените обувки на незнайния воин“.
Графика или живопис? Ако трябва да изберете между двете.
Живопис, живопис, разбира се. Аз започнах да рисувам графика много по-късно. А последните графики съм ги правил преди десетина години. Няма значение какво рисуваш – дали е графика или живопис, то е едно и също. Но основно живопис правя.
А кога се появи иглата – има шити елементи в платната Ви. Кой ги шие, шивачките в село Градина ли?
Какви шивачки, то жени няма. Аз си ги шия, кой друг, то е част от картината, не може да е друг. Преди това в някои картини съм ползвал едни ковьорчета от баба ми, които тя е шила и съм ги имитирал, рисувал съм ги. После един ден пробвах и така. Случайността, както казва един френски философ, е другото има на Господ, когато иска да остане анонимен.
Вие имате отношение и към словото, създавате текстове.
Много рядко и много инцидентно.
Много рядко, но много впечатляващо.
Това са някакви изблици, не съм писател. Те са текстове, които не че обясняват живописта, но дават и друга гледна точка към това, което съм рисувал – това беше идеята на тези текстове, които са отпреди 7-8 години.
Селската къща и дворът й, как стоят срещу градът. Ясно е кой е победил, но как стоят?
На пиедестал.
Има ли нещо от Варна, което е в къщата Ви като спомен?
Имам картини от приятели. А, бяха ми подарили един термометър във формата на котва.
Класика – Варна, морето, сините вълни.
Стои в ателието, понеже е много голяма котвата, не мога да намеря място – все пак да ползвам термометъра.
Напоследък пейзажът е Вашето изкушение. Пътуванията в последните години къде Ви отвеждат?
Основно са в Тоскана.
Къде е Аркадия?
В детството.
Мисля, че имате отношение към идеята за безкрайност – със символа на спиралата, която често се появява във Вашите картини и не само това.
Дай, боже, да е така. Не смятам, че е някаква мегаломания. Това е голямата драма на човека. Когато осъзнае, че светът е безкраен, всичко е безкрайно, само той е краен. Тогава се получават големите произведения в литературата и големите драми в живота на човечеството. Някой иска да направи всичко в рамките на живота, и по някое време мисли, че и той ще бъде безкраен. А той не е. Но е хубаво нещо да си мислиш, че освен теб, който си целият свят, има и друг свят, който е много по-голям от теб.
Разговаря Нина Локмаджиева
Милко Божков
Роден през 1953 г. във великотърновското село Ресен. През 1972 г. Завършва Художествената гимназия в София. През 1978 г. завършва Националната художествена академия в класа по живопис на Добри Добрев. Член на Съюза на българските художници.
Има над 80 самостоятелни изложби. Излага самостоятелно в Австрия, България, Германия, Люксембург, Полша, Русия, Франция, Холандия, Чехия и Швеция. Участва в над 100 общи художествени изложби за живопис или графика в България и в чужбина.
Негови творби са притежание на Библиотеката на Конгреса в САЩ, Националната библиотека на Франция, Чешката национална галерия и частни колекции в чужбина.
Носител е на националните награди за живопис „Захари Зограф“ (2002) и „Владимир Димитров – Майстора“ (двукратно) . Носител на орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.
Проектът “Лицата на артистична Варна” се реализира с финансовата подкрепа на фонд “Култура” на Община Варна.
Проектът “Лицата на артистична Варна” се реализира с финансовата подкрепа на фонд “Култура” на Община Варна.
