Днес е 03.12.2021

Проф. Александър Грозев и “Любовта е лудост” в търсене на филмите, които извисяват човешкия дух

29.08.2021

Поредица интервюта на ArtVarna.net с личности, които създават творческото лице на морската столица

Проектът на “Нира Комюникейшънс” “Лицата на артистична Варна” се реализира с финансовата подкрепа на фонд “Култура” на Община Варна.

Проф. Александър Грозев
Проф. Александър Грозев, снимка Красимир Тодоров

Нина Локмаджиева разговаря в уважавания кинокритик, създател на Международния филмов фестивал “Любовта е лудост”, който свързва живота му с Варна вече близо 30 години.

Професор Грозев, в кой момент осъзнахте, че сте поне малко варненец?

Много труден въпрос ми задавате. Може би, когато бях дете и съм минавал по улицата, която води към Морската градина, и съм пил от прочутия варненски сироп. Може би когато съм бил на лагер във Варна и съм ял едно невероятно филе от делфин. В онези години имаше такива места. И много други работи. И може би затова през 1993 г., когато ме поканиха да правя фестивал във Варна, нещо щракна в сърцето ми и аз ща не ща станах варненец.

А спомняте ли си първия спектакъл или артистично събитие, което сте посетили във Варна?

Ох, това е било много отдавна. Естествено, всичките ми най-крайни спомени са свързани с филмови фестивали, които почнахме от 1962 г. И помня онова хубаво лятно кино „Георги Димитров“, което вече не съществува. И помня тържествените премиери на българските филми, радостта на хората, тълпите, които надничаха от балконите на съседните сгради. Всичко това беше един празник, който не може да не въодушевява всеки, който обича киното.

Как общувате през годините с морето? Ходите ли на брега, плувате ли?

За съжаление, когато идвам във Варна, само гледам морето – нито плувам, нито имам време за плуване. Но достатъчна е тази гледка, този безкраен простор, който отпуска душата и така внася едно друго равновесие.

А как общувате с града Варна? Какво се промени през годините в това общуване? Много се промени градът. Всички ние се променихме. За вас какво се промени?

За щастие това става пред очите ни. Градът се промени за хубаво и за лошо. Започвам с лошото, защото Варна, както и София, както и другите български градове, не съумяха да запазят архитектурното си богатство и за сметка на това тръгнаха по линията на строителство на високи сгради, на офис сгради, на комплекси, които са лишени от облик. В същото време все пак виждаме,че във Варна се запазиха някои квартали, запазиха се някои сгради. И всичко това създава една особена атмосфера. Вчера вечерта, когато след дъжда погледнах през балкона на хотела, видях тази хубава малка църква „Свети Никола“ – осветена, едно истинско бижу. Особено отгоре от хотел „Черно море“, фантастично.

Без кои места и събития не можете да си представите Варна?

Варна не мога да си я представя без фестивалите. Защото това е нещото, което е белег на този град. Неслучайно празнуват 95-годишнина на фестивала „Варненско лято“. Нашите прадеди са имали усет за необходимостта от общуване с културата, те са създали тези варненски празници. Слава богу, че този фестивал се обогатява не само с музикални празници, не само балетни, театрални, филмови… Има едно богатство на изява на културата и това е нещо хубаво, което трябва да продължи във времето.

Може ли да се каже, че Варна е фестивална столица на България?

Със сигурност може да се каже. Във всяка една държава има един такъв град, в който са концентрирани такива художествено-творчески изяви и тези градове така придобиват популярност не само в рамките на региона, но и извън него.

А кои са Вашите любими места за разходка тук. Ако трябва да покажете на някой много специален гост от чужбина само три варненски места, къде ще го заведете?

Ами ще тръгнем първо по Морската градина, която е едно великолепие от гледна точка на парковото изкуство. Ще покажа къщата, която се намира срещу Фестивалния и конгресен център – една къща от 1893 година – прекрасна виенска архитектура. Ще мина през така наречената Гръцка махала с тия разкошни улички, с тия разкошни къщи. Ще вляза в Музея за история на град Варна, и, разбира се, няма да пропусна и Археологическия музей, където се съхранява Варненското съкровище.

След цялата тази обиколка, кое прави духа на един град? И какъв е духът на Варна?

Духът на Варна идва от хората. Варна има особено население, което се различава от населението на София или на Пловдив, или на който и да е друг град. Правело ми е впечатление, че уикендите варненци излизат с цялото домочадие, сядат някъде на кафене, на сладолед или друго – възрастните с децата, със зетьовете и снахите. Има едно особено общуване, една особена топлота. И това е нещото, което придава чар на Варна. А има и такива хубави заведения, където човек може да прекара много приятни минути не само с кулинарните изкушения, но и да общува с хората.

Казвате, топъл е духът на Варна, така ли?

Да, духът на Варна е особен. Има един мит във Варна, че човек си почива от лудницата на останалите космополитни български градове. Макар че, казано в скоби, и Варна се стреми да стане космополитен град.

Но не й се отдава.

Слава богу.

Как това Ви докосва Вас като творческа личност? Как тази топлота Ви докосва?

Вижте, всеки човек е свързан с някакви сантиментални спомени. Всеки се връща някъде в миналото си. Спомня си хубавите неща, забравя лошите работи. И това е нещото, което крепи човешкото съществуване. Иначе лично на мен ми е интересно да се вглеждам в старите здания, да се опитвам да възстановявам историите – как е било, защо е било, кои хора са минавали по тези улиците, какви са били общуванията с други хора и т.н.

Има ли смисъл да питам какво е за Вас Варна? Кино и море, или кино и кино, и кино…

Варна си е Варна, морето си е море, киното е допълнение към всички тия неща. Варна са хората.

Кога осъзнахте, че ще посветите живота си на изкуството? В кой момент?

Вижте още в ученическите години имах тази привилегия, която съвременните деца нямат, да посещавам едно място, където имаше много оживена кръжочна дейност. Това беше така наречения Дворец на пионерите, където имаше кръжоци по най-различни дисциплини. Там полека-лека се запали моят интерес към изкуството. Започна от нещо съвсем обикновено – от фотографията, за да премине по-късно към киното, към изкуството въобще. В тия кръжоци човек се срещаше не само с по-възрастни хора, които ни откриваха света на изкуството, но и със свои връстници, които също имаха различни заложби. И, слава богу, повечето от тях после се реализираха в полето на изкуството.

Кое Ви насърчи, без кои личности Вие нямаше да сте човека, когото познаваме?

Естествено, семейството. Защото в онези години, когато трябваше да избирам висшето си образование, съществуваше едно правило: когато някой е приет в университета, той не служеше в казармата. Аз, обаче, реших да кандидатствам нещо, което е свързано с изкуството и трябваше да отида в казармата. И моите родители не ме спряха, слава богу. Но за сметка на това получих образование, с което се гордея и което, струва ми се, ми помага много в живота сега.

Ако погледнем сега знаците по пътя на Вашето израстване, километричните камъни, които показват, че оттук нататък сте започнали нещо ново, друго, кои са те. Човек има в живота си няколко такива камъка, нали?

Има, разбира се. Казахме за семейството. Училището, разбира се. Аз учих в едно училище с прекрасни преподаватели по хуманитарните дисциплини – преподавателката ми по история, преподавателката по българска литература. Това бяха личности, които насърчаваха моите опити. Дори нещо странно. Вече в последните класове на гимназията често пъти си позволявах да не ходя на училище, за да посещавам прожекции и бях укриван старателно, така че подлудявах учителите. И на трето място вече, висшето образование. Аз съм завършил в Москва – в Московски институт по кинематогрфия, където попаднах в една невероятна атмосфера на хора, титани на духа. Срещнах се с професори, които в домовете си имаха картини на Шагал, на Пикасо, на Матис – личности, които са общували с елита на Европа. Всичко това по някакъв начин се просмука в мене и ме обогати.

Не мога да не попитам великите образци, които Ви вдъхновяват. Знам, че не можем всичко да изброим, но да подскажем нещо на хората, които Ви обичат и искат да знаят повече за Вас.

Ами, вижте, аз обичам много да пътешествам. Пътешествайки, задължително посещавам всичко, което е свързано с изкуството, с историята. И винаги съм се чувствал освежен, когато попадна в музея на една голяма личност – на Шагал, да речем, в музея на Салвадор Дали, в музея на Пикасо. Не говорим за големите галерии, за Лувъра, галериитев Лондон, в Берлин… Това е един особен свят и той магнетично притегля всеки, който има жажда да погълне култура.

Щастлив човек ли сте?

Може да се каже, да. Във всеки случай не съм нещастен. Аз смятам, че всеки човек е един индивид с някаква особена нагласа към света. Не съм устроен да възприемам света катастрофично. Винаги го възприемам с оптимизъм и това ми е помагало да преминавам през препятствия, които винаги са ми изглеждали незначителни, лесни за преодоляване. Но това, разбира се, не значи, че не ми е коствало усилия.

Има ли изкуство за празник и изкуство за делник?

Не, има изкуство. Дори когато в делника човек изпадне в някакъв момент на колебания, изкуството е това, което връща вярата в живота, връща вярата в съзидателното на човека.

Бихте ли споделили 7 заглавия на книги или филми – по едно за всеки ден и едно супер специално, което да изгледаме или да четем на празник.

С най-голямо удоволствие бих препрочитал „Спомените на Сергей Айзенщайн“. Знам, че е много трудно обикновеният човек да ги намери, но това е съкровище, в което е събран един титаничен гений, който се е срещал с невероятни личности. Обичам да чета мемоарна литература. Разбира се, и художествена литература. Разбира се, обичам театрални спектакли, обичам да гледам живопис, скулптура, понякога обичам да слушам класическа музика. Вижте, това са неща, които много трудно могат да се отделят едно от друго, защото те са свързани с някакви такива резки и редки избухвания на духа. И те са, които зареждат, колкото и глупаво да звучи. Защото сега под път и над път хората говорят за зареждане, сякаш човек е някакъв акумулатор.

Когато създавахте „Любовта е лудост“, предполагахте ли, че фестивалът ще се задържи почти 30 години и ще издържи всички кризи, включително и Ковид-кризата?

Първо никой не е мислил, че ще има Ковид-криза. Всички ние се раждаме безсмъртни и смятаме, че животът е пред нас. Това е нещо хубаво и полезно, за да може личността да се реализира. Когато започнахме фестивала, разбира се, смятахме, че той ще продължи дълго, защото не бих се захванал с нещо, което да оставя по средата. И, слава богу, и когато човек има у себе си инат, той му позволява да се движи напред и с този инат полека-лека фестивалът върви към 30-годишното си юбилейно издание.

Искате ли да посочите някои много специални филми в тази дълга история?

Нямам списък на тези филми, но има филми, с които се гордея – филми, които мисля, че за пръв път ги показахме на българската публика, на творци, които после станаха големи режисьори. Един от тях е австралиецът Баз Лурман. Това беше, мисля, на второто издание на фестивала. Филмът се казваше на български „Танцуващо сърце“ (“Strictly Ballroom” 1992). По-късно той направи „Мулен Руж“ и цяла поредица филми. Тогава това беше неговият дебютен филм и аз с всичкото си нахалство влязох в кореспонденция с него.

Еха, само с едно издание на фестивала зад гърба. Страхотно.

Да, когато човек е млад, той има нахалството и често пъти това нахалство се увенчава с успех. Той беше готов да дойде, нещо му попречи в последния момент и за съжаление не можахме да осъществим тази среща-контакт. Но аз се гордея с това, че го открих и за пръв път го показах на българска публика. Освен това на първия фестивал на български „Любовта е лудост“ показахме един китайски филм и тогава Голямата награда получи една много красива китайска актриса – Гонг Ли, която по-късно стана световноизвестна. И оттук нататък има множество филми, които вече са част от историята на съвременното кино, което е изключително богато на заглавия, на личности и т.н. Но тук можем и е мястото да кажем, че стремежът винаги е бил да показвам качествени филми, филми, които да носят в себе си от една страна високия професионализъм, от друга страна филми, които извисяват човешкия дух. И, слава богу, мъчил съм се в годините тази линия да се запази.

При селекцията любовта ли води, или лудостта?

Вижте, със заглавието на фестивала много се спекулира. Това е заглавие на един български игрален филм, който, между другото, е екранизация, както авторите му твърдят, по френски разказ. И защо са го кръстили „Любовта е лудост“, никой не може да каже. И когато сложихме това заглавие на фестивала, вече започнаха най-различни интерпретации. Най-смешна е интерпретацията на руснаците, защото на руски го превеждат „любовь сумасшедшая“. На руски „сумасшедшая“ е клиничен термин. Докато в българското звучене и в неговия английски превод, в който има френски нюанс, това е едно особено състояние на духа, което е плод на всичките чувства, които се появяват, когато любовта внезапно бликва. Така че малко ми е трудно да свързвам любовта с лудостта.

Бихте ли припомнили емоционален момент, свързан с фестивала. Аз се сещам например за любимите български звезди, които посрещахме на червения килим и които вече не са с нас.

Големият късмет на фестивала беше, че той се случи в едно време, когато нямаше фестивален живот. И започвайки фестивала, ние започнахме да каним големите български актьори, които бяха забравени от публиката. Те дойдоха тук и намериха едно място, в което общуваха помежду си, общуваха и с варненската публика. Аз не мога да забравя вечерите, които съм прекарвал в компанията на титани – не само актьори, но и режисьори, писатели, това са хора, които са цветът на нацията. За съжаление огромна част от тях си отидоха. И съжалявам, че от новото поколение млади актьори много малко имат усет за това, че те служат на изкуството, а не служат на дадена телевизия. Да, това мисионерство вече изчезва в новото поколение и това им пречи. Хората ги познават от екрана, но те не могат да ги познават като личности. И оттук вече, струва ми се, ще дойде драма за следващото поколение зрители, което по друг начин ще се отнася към тях.

Кое световно име мечтаете да поканите като гост?

О, искам всички световни имена да поканя. Но, първо, нямам финансова възможност и второ, – не бива да си правим илюзии – България не е притегателен център за световните имена, дори да се осигурят някакви средства, за да им се заплати да дойдат тук. България на картата е някъде извън нормалните географски понятия за хората от цивилизования Запад.

А българското кино как стои през годините спрямо световните заглавия в селекцията Ви?

По същия скромен начин, както България стои на световната културна карта. Разбира се, ние се стремим това кино да го тикаме на преден план, защото това е част от нашата култура. И не случайно тук започнахме да даваме наградата за цялостен принос в киноизкуството – нещо, с което много се гордея, защото за много от хората, които за пръв път получиха тук награда, след години тези награди бяха дублирани от АСКЕЕР-и и от всякакви други театрални награди. Което идва да покаже, че все пак ние сме открили нещо, открехнали сме вратите към неща, които трябва да се случват в българската култура. Защото творецът иска признание. Това признание му го дължи обществото, защото той години наред жертва много неща от личния си живот, за да доставя онова, което наричаме естетическо удоволствие, на другите. Иначе българското кино, да, то хубаво стои, то печели награди на някой и друг фестивал. Но не бива да се мерим с големите кинематографии, просто защото българското кино, е така да се каже, произведение на занаятчийството – така, както нашите занаятчии правят прекрасни дърворезби, прекрасни грънци. На Запад киното е една индустрия, в която са вложени огромни пари, огромни средства за популяризиране. Затова ние се възхищаваме, да речем, когато поканят наша актриса да се появи в наградите „Оскар“ – за нас това е голямо събитие, но поне е свързано с изкуството. И затова не бива да си правим илюзии, че българските филми за тези, които ще привлекат големите имена да дойдат в България. В България големите имена идват, за да снимат евтини филми.

Хубаво място за снимки.

Да не забравяме, че не само в България е хубаво за снимки. В цял свят има хубави места. Просто продуцентите използват ситуацията, за да печелят за сметка на България, което е тъжно.

И все пак, бихте ли посочили един чужд и един български филм на любовна тематика, които са сред личните ни фаворити през годините.

От последните години един такъв филм е „Страх“ на Ивайло Христов, който миналата година взе „Златна роза“. А „Крадецът на праскови“ е един прекрасен филм, който се вписва, струва ми се, в антологията на европейското кино. Много още други заглавия могат да се изброят. За съжаление, в българското кино значимите филми са свързани или с историческа тематика или с някаква социална тематика. Любовната тема е смятана за нещо несериозно, нещо което не носи дивиденти в художествен план. Защото съществуват едни предразсъдъци в гилдията, че комедията не е високо изкуство, че високо е онова, което поставя големите проблеми на обществото. Често пъти зад една любовна драма се крият големи човешки проблеми, социални проблеми. Това, ако успеем да го осмислим, ако едно ново поколение режисьори го осмисли ,ще бъде голям плюс за българското кино.

А чужд фаворит, класика?

О, много. Аз обичам филмите, класиката. Може да съм малко старомоден, но обичам Фелини, обичам Бергман, обичам Куросава, обичам Тарковски. Не обичам модните режисьори, които по един или друг начин се налагат в общественото внимание. Защото смятам, че голямото изкуство, непреходното изкуство, то е сдавано в една епоха, която по своя вътрешен заряд, по своята вътрешна логика е много близка до онова, което е правило в епохата на Възраждането. Говоря за 60-те години, когато има един световен разцвет в киното, когато на киното се гледаше като на изкуство. И по-късно вече с навлизането на така наречените дигитални технологии, с тоталната комерсиализация на изкуството вече започна този процес на индустриално производство, когато на киното се гледа като на един продукт, който носи пари. Ако разгърнете списанията и вестниците, ще видите, че вече липсват такива оценки – едно време се даваха оценки 5 звезди, 4 звезди. Сега оценката е “този филм има касов бон 250 милиона”, а ако той има 5 милиона, това значи, че не струва. Това са различни оценъчни скали, които говорят за отношението на обществото към изкуството. Същото нещо е и в литературата – едно време се говори за големите майстори – писатели хуманисти, сега се говори бестселър на Ню Йорк Таймс, на Лос Анджелис Таймс и т.н. Какво значи бестселър? Бестселър у нас е „Дневникът на една проститутка“, с извинение. Но това не значи, че това е високата литература.

Какво предавате нататък на хората, които Вие учите?

Мъча се да им внуша това уважение към изкуството, веднъж. Второто, да им внуша респект към това, което се прави в изкуството, респект към хората на изкуството. Защото съществува една такава тенденция – младите хора са поначало по-радикално настроени. Съществува един елемент на нихилизъм, един елемент да абсолютизират своя вкус. Когато те нещо не харесват, смятат че това е всеобщо мнение. Няма уважение към личността на твореца. Едно време хората, които са изследвали изкуството, са оценявали не само самия факт, самото произведение на изкуството, но са се опитвали да надникнат в психологията на твореца, в психологията на човека, който създава това изкуство. Това разширява извънредно много територията и тогава човек разбира много неща, защото едно е да съдим за едно произведение, създадено само за себе си, по-трудно е да вникнем в драмата на твореца, в процеса, който е извървял, за да създаде това произведение. И това се мъча да култивирам в моите студенти. И за съжаление смятам, че това, което последната година се наложи като тенденция за така нареченото дистанционно обучение е фатално, защото при дистанционното обучение няма как човек да предава тези импулси, това въздействие. Да не забравяме, че дарбата на педагога е начинът на общуване със слушателя. И когато този контакт се прекъсне, това е все едно да гледате по телевизията едно научно-популярно предаване и да смятате, че вече сте получили необходимото образование.

Нали знаете анекдота “Ти какво си завършил – БНТ2 или БНТ3?”

Или БНТ4. Макар че и оттам могат да се научат много неща, стига да умееш да ги извлечеш.

Като активно интернет четящ човек, всеки ден виждам, че информацията е ужасно много, и смятам, че когато четеш различни източници, трябва първо да имаш критичното мислене, да имаш системата, за да отсяваш.

Точно така, има и друго нещо. Когато общувам със студенти, този разговор не е аз да седя на катедрата, да тропам с нещо и да им казвам, внимавайте, записвайте какви мъдри мисли казвам сега. Напротив! Това са едни свободни разговори, диалози. Без диалог няма как да се стигне до знанието. Още повече, че изкуството не е нещо, което се възприема еднозначно.

Отваряме вратата към фестивала, за да затворим интервюто. Какво да очакваме и какво бихте искали да кажете в първите дни на “Любовта е лудост” 2021 на публиката и на тези, които няма да дойдат, но ще следят?

Първо, искам хората да са здрави. Искам да идват тук без страх, че могат да бъдат заразени. Защото аз и хората около мен са ваксинирани. Носим съответните предпазни маски. И второ, човек не бива да пристъпва със страх към нещо, което е свързано с изкуството, защото не може да се отпусне душата. Защото трябва да възприема пълноценно това, което му се предлага. Разбира се, иска ми се хората да отворят душите си и да погледнат това, което им се предлага като програма, като една възможност да навлязат в един друг свят. Ако това стане, ще бъда много щастлив.

Един хубав свят, различен…

При всяко положение различен свят, защото това е свят на хора от различни вероизповедания, с различен манталитет, от различни държави, различни проблеми ги вълнуват. Но това са човешки проблеми и когато ние се опитваме да влезем в техните проблеми и да съпреживеем, това ще ни направи, във всеки случай, по-добри, по-толерантни, ще можем да разбираме другите.

Разговаря Нина Локмаджиева

Проф. Александър Грозев

Проф. Александър Грозев е български киновед, кинокритик и преподавател. Роден е през 1945 г. в София. Завършва Държавния институт по кинематография (Всесоюзный государственный институт кинематографии – ВГИК) в Москва. От 1984 до 1992 г. е главен редактор, а след това и директор, в Българската национална телевизия, където е водещ на рубриката „Десета муза“. Преподава кинокритика в Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“. Един от основателите на катедрата „Телевизионно и киноизкуство“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ през 1991 г., където се изучава режисура, операторство, монтаж. През 2003-2009 година е изпълнителен директор на Националния филмов център.

Създател и дългогодишен художествен директор на Международния филмов фестивал „Любовта е лудост“ във Варна. Представител на България в програмата „Медиа“ и „Медиа плюс“. Изнасял е лекции в Германия, Русия, Полша, Украйна и САЩ. Има издадени книги в Русия и Великобритания, както и публикации в специализирани чужди издания. Многократно е участвал като член и председател на жури на големи международни и български кинофестивали.

Автор е на множество книги, изследвания и статии, свързани с историческия път на българското и световното кино.

https://fccvarna.bg/

Още за МФФ „Любовта е лудост“: https://bit.ly/3sUpRN1

Проектът “Лицата на артистична Варна” се реализира с финансовата подкрепа на фонд “Култура” на Община Варна.

Други