Днес е 03.12.2021

Людмил Станев: Всеки текст трябва да има послание, което да е хуманно. Иначе бързо изветрява във времето и не остава.

29.08.2021
Людмил Станев

Поредица интервюта на ArtVarna.net с личности, които създават творческото лице на морската столица.

Проектът на “Нира Комюникейшънс” “Лицата на артистична Варна” се реализира с финансовата подкрепа на фонд “Култура” на Община Варна.

Людмил Статев
Людмил Станев, снимка личен архив

Нина Локмаджиева разговаря с варненския майстор на късия разказ, игрите на думи и сцени, и изненадващия хумор.

В кой момент осъзнахте, че сте варненец?

Може би като съм бил 2-ри, 3-ти клас, когато ходех да се къпя на морето сам или след училище с приятели. И оцених, че много малко деца имат възможност веднага след училище да ходят да плуват в солена вода. Не става въпрос за басейн. Така е, това е детството ми, по улиците или в Лятното кино, където влизахме без билети през оградата след кинопрегледа. Едно хубаво място е Варна за деца. Или беше.

Училището, любимите учители, приятели. Кои останаха от тях?

Там, където учих, сега е Градската галерия. Не точно тя, а съседното училище „Кирил и Методий“. Оттам ми останаха доста приятели – двама-трима имам и от гимназията, която сега е музей. Въобще всички места, където съм учил, се превърнаха в сгради, в които се показва изкуство и история.

Доста е знаково, по някакъв начин.

Е, аз нямам вина за тая работа.

Помните ли първия спектакъл, който сте посетили?

Спомням си едно представление, което беше може би на Станчо Станчев, защото той беше най-добрият и най-много пиеси поставяше в моите детски години. Мисля, че беше за Дякона Левски. Беше с обсъждане от ученици. Даже и аз имах въпроси към Илия Добрев. Той играеше Васил Левски. След това гледах на Станчо „Полет над кукувиче гнездо“ – невероятен спектакъл, който е съизмерим с филма на Милош Форман с Джак Никълсън. Станчо беше много европейска личност, каквато рядко сега може да срещнем в нашия град – възпитан, деликатен, който прави хубави представления, без да губи мярка. Единственият от този тип режисьори, който работи в момента, е Краси Спасов, също варненец.

Какъв аромат имаше Вашето детство?

Лятото са липи, а есента е печени пиперки по балконите.

Явно есента е започнала, защото навсякъде около моя блок днес миришеше на печени пиперки.

Есента е един остатък от лятото, който продължава до края на септември. Предполагам, че и октомври, при промяната на климата. Аз я харесвам есента. Моят сезон е август, тъй като тогава съм роден и понасям до 40 градуса температура без климатик, а зимата ми е студено.

Какви бяха детските игри тогава? Любима игра?

Всичките възможни. Лимки. Аз бях много добър на лимки – това са едни кръгли стъклени топчета, които мятахме – нещо като кърлинга, само че беше с топчета. Фунийки с тръби, а в училище – народна топка. Естествено и ред други нерегламентирани забавления – ходехме в гората да ловим водни змии. В гората на Константин и Елена до топлия басейн имаше змии.

В гората?

То беше гора там. Там минаваше река. Имахме си водни змии в бурканчета, събирахме си ги, за да плашим после момичетата в училище. Но те са абсолютно безопасни водните змии и са много малки и тънички. Змията е прокълната твар, без крака. От Господ е прокълната. Ама тук, в България нямаме вид, който да те ухапе и да е фатално.

А как общувате през годините с морето? Ходите ли често, плувате ли сега? Какво дава морето, брегът?

Всяка сутрин ходя, когато не съм на работа и плувам под вода с маска, защото отдолу е тихо, има много водорасли, рибешки училища – такива, малки рибки, на пасажи. Ходя на стълбите преди първа буна и съм сам там, много ми е приятно. Не обичам много народ и някакви хора да говорят, да обсъждат битови работи зад гърба ми или пък да ми хвърлят пясък, докато отиват във водата. Там е хубаво, самотно място и директно можеш под вода от стълбите да скочиш. Долу има много интересни работи – морски игли, различни видове риби, които аз се уча да познавам от албума на моя приятел Любо Клисуров, превъзходен албум. И отдолу е тихо, това е най-важното. Отдолу е Нешънъл Джиографик. Фичоза ми е любимо място, но да не е събота или неделя.

С годините не обичам много хора, които говорят или искат нещо, или ми се оплакват от нещо. Професията ми е такава, че постоянно ме срещат хора, които искат някаква услуга, която съм длъжен да им направя, което не е съвсем вярно, защото те са зарязали отношението към себе си и чакат в последната минута аз да ги изцеля вълшебно, чудодейно. Тишината ми е много важна и музиката, разбира се.

Каква е музиката?

Музиката е… аз съм застинал на ниво “”Дийп Пърпъл, на ниво “Рейнбоу”. Но това, което ме кара да си почина и да се отпусна спокойно, е Моцарт. Моцарт и Шопен.

С годините как се променя общуването Ви с града? Или пък не се променя?

Ами променя се. Аз общувам с хора, от които знам, че ще науча нещо, като говоря с тях. Другите са ми странични – любезно говоря с тях, но едносрично. През последните години – да похваля моя приятел Стаса, който беше направил Салона – там се събирахме. Но сега собственикът загуби наеми за една година и никога повече няма да се възстанови пътят към това специално място за общуване, където имаше и жива музика. Но, събирахме се в Салона, много хора съм водил, които са мои гости или са тук по някакъв повод и имат работа във Варна. Между тях са Божо Манов, Анри Кулев – все хора от добро културно ниво. И все ме питат – какво става. Казвам – не работи. И са разочаровани. Това е едното място. Другите места – всичко, което води към морето. Аз живея близо – на 12 минути – от морския бряг и не ползвам транспорт, вървя пеша. От балкона си виждам част от морето, защото съм само на 8-ия етаж, но мога да разбера сутринта дали има вълни, или няма.

Без кои места и събития не можете да си представите Варна?

Сигурно „Варненско лято“, макар че аз не съм от най-редовните посетители на класически концерти. За мюзикъли изобщо да не говоря. Няма да ги коментирам. На театър спрях да ходя, откакто Мишо Мутафов спря да играе, защото самият той представляваше голям интерес като актьорска игра.Той ми е приятел и аз съм го снимал в мои филми, но той е много странен човек и е експресивен по някакъв начин. Ние с него много се караме. Постоянно се караме, но винаги сме заедно. Чуваме се често. Мишо е емблема на Варненския театър. То Опера няма във Варна – има сграда на Театъра, в която Операта е дошла под наем и го е окупирала като баснята за къщичката на заека и лисицата.

Аз се сещам за онова време, когато е бил правен Театърът – с волните пожертвования на варненци, с лотарийни билети. Какви хора са живели във Варна тогава… Това ме изпълва със страхопочитание.

Слушах едно изпълнение на Марин Янев, той е стар варненец също. Мисля, че баща му е бил театър-майстор и той разказа как отива на обяд да му носи в канче храна. Имало от ония коне, дето носят декорите, сред тях имало един стар бракуван циркаджийски кон, който стоял отвън до задния двор на театъра и като чувал ръкопляскания – се покланял. Това беше разказът на Марин Янев за стария актьор, който винаги помни.

Кои са Вашите любими места за разходка във или край Варна, край морето, Черноморието?

Разходките се правят край морето, никога не бих отишъл да се разходя във „Владиславово“. Не ми е хрумвало даже. А там съм ходил само с линейката, по работа като лекар. Даже мразя да ходя и до “Джъмбо”, който е там, защото е цяла екскурзия. Нямам нищо против квартала, но аз цял живот съм живял в идеалния център и по тая причина дори на вилата си не оставам да спя.

Ако трябва на някой гост от чужбина да покажете само три места във Варна – къде ще го заведете?

Ще го заведа в Аквариума. На Побити камъни бих го завел – ако има път и някакъв превоз изобщо. Няма превоз до там. Навремето бих го завел на „Албатрос“ – на курорта „Св. св. Константин и Елена“, но те го събориха. По главната улица също, която не е като Пловдивската, но все пак възстановиха някои сгради. Повечето сгради са на арх. Дабко Дабков.

А какво варненци не знаят за своя град? Какво бихте искали да им кажете да научат за него?

Да се научат да ходят малко на море. Като видиш много бял човек, значи е от Варна. Това е обяснимо, защото морето си е постоянно тука и винаги можеш да отидеш. Докато тези, които идват от провинцията, в това число и от София, за 10 дена искат да почернеят – като се приберат, да е видно. Варненецът може да отиде и надвечер, може и рано сутрин, преди работа да иде. Понеже го имаме, не го ценим. Аз самият го ценя, защото всяка сутрин между 7 и 10 часа съм на плуване. Да свикнат с морето, да видят „Термите“ примерно, които не са просто един двор с развалини – а са място с много минало. И да почетат малко за Римската история, за Варна като римски град, като гръцки. И може би да видят хотел „Одеса“ или „Одесос“ (преди да го съборят). Някой богат човек, без много ум, е решил да дигне някаква 20-етажна сграда.

И да затвори гледката към морето.

Това отдавна не го правят в Испания – даже ги събориха, но ние вървим винаги 20 години назад с акъла.

Варна е фестивален град – любимите Ви фестивали. Какво не бихте пропуснали?

Театралните по-малко ги гледам – преди ги гледах повече. Барокова музика обичам. Джаза. Обичам класика – ако има Моцарт, разбира се.

Кое прави духа на един град и какъв е духът на Варна?

Духа на Варна го правят хората, а не общината. Един от тези хора, без който не мога да си представя всички нови неща, е моят приятел Димитър Трайчев. Той, без да му е конкретна задача, нито пък да има някаква полза от това, постоянно измисля някакви нови неща, които все пак да съберат хората, които имат интерес към някакви по-духовни дейности. Така, старомодно го казвам, но Митко Трайчев е една фигура, която трябва да се уважава – ама то зависи колко интелект имаш, за да разбереш каква персона е изобщо той. Трябва и да се вслушваш в него, защото той знае всичко за минималистичното подреждане на едно пространство, на една страница, на една книга. Аз винаги се допитвам до него и знам, че ще получа верен отговор.

Споделям изцяло. Аз също се допитвам до него.

Той, където пипне, си личи, че няма нищо излишно.

Как Варна докосва Вашата творческа работа?

Ами аз имам много текстове, в които морето присъства – е не чак колкото при Фотев, който беше мой приятел и мой любим поет. Но присъства в доста от разказите. И възприемам Варна като една огромна вода, която пречи на града да свърши, тъй като след морето продължава светът – няма табелка, както на Карнобат – там сигурно има такава табела. Морето винаги ми навява някаква мисъл за космополитизъм – а това е, че нещата не са гранични. Така ми действа.

Варна е?

Кое – море!

Кога осъзнахте, че ще посветите живота си на това, с което се занимавате?

Аз не знам с какво се занимавам.

При Вас е раздвоение. Но лекарската и писателската работа са взаимно свързани.

Ех, защото става въпрос за човека.

И при Вас в Спешната помощ всеки ден влизат различни човешки истории. Нали всеки човек си идва с болката и с историята.

Те не идват, аз отивам. Аз първо се занимавах с театър много дълго време. За щастие срещнах, като учител, Юлия Огнянова – която е една фигура, мисля че няма подобна на нея в българското изкуство. Донякъде е Коко Азарян, който също имах щастието да ми бъде приятел. И е много важно да срещнеш Йода в ранна възраст, ако искаш да станеш джедай. Не че аз съм, но Юлия беше такъв учител като Йода, светла й памет. Който имаше рационално зърно в главата си, успя да научи от нея нещо. Защото много хора са се срещали с нея, но не всички са добри като Сашо Морфов, като Теди Москов. Значи тя предлага една голяма възможност да научиш принципи и ако ти имаш интелект да ги оцениш и да ги използваш после – печелиш. Печелиш да правиш хубаво изкуство, а ако ги подминеш просто така, тя не е виновна. Виновен е само тоя, който не е могъл – съда, в който тя е наливала много непринудено, без никакви дидактически неща. Трудно ми е да говоря за нея. Аз почти всичко съм научил от нея – за литературата. Не е театър, но изкуство, в което се разказва нещо, както и в театъра. Никакви натрапчиви педагогически прийоми. Просто тя беше такъв човек, който като почне да говори, ти не можеш да гледаш другаде, освен в очите й.

Без кои личности нямаше да сте твореца, когото познаваме. И кои са знаците по пътя на Вашето израстване.

Това са моите приятелства, творци, с които съм работил и продължавам да работя, макар че те все повече изчезват от България. На първо място – човекът, с когото всеки ден се чувам и обсъждам разни неща, които измислям или пък работим заедно, е Петьо Желев. Трайчев вече го споменах. От тия, които не са във Варна, Сашо Морфов – въпреки че е в чужбина, се чуваме много често. Теди Москов е любима моя личност, тъй като съм възхитен, пленен от бързия му ум. Той е „красив ум“, както се казва във филма и много е бърз в реакциите си. А и аз съм научил много неща от него и сме работили с него доста време. Друг кой – Краси Спасов – той е от друго поколение, но аз имам респект към него като аналитичен човек, който много чете литература и разбира това, което чете. От музикантите кой – с кого сме били приятели? – със Стенли. Той е доста различен човек, но има особено чувство към словото, към литературата, предполагам. Подозирам. Почтено момче, нормално. Може и скоро да стане дядо. Стефан Мавродиев ми е много близък приятел – той е една мека душица, той е памуче. И с него се чувам често, виждам се – когато съм в София или той като е във Варна. Не сме постоянно близки, но винаги имаме какво да си кажем. Имаме такова едновременно хубаво отношение един към друг. Плюс това той много обича литературата и постоянно си четем разни неща, като се видим. Всеки гледа да каже на другия какво интересно може да се прочете. То е пълноценно приятелство. Ако не самият той го е отразил, поне да ти каже, да ти подскаже кое ще те зарадва.

Темите, по които пишете през годините и сега – какво променихте, какво запазихте?

Нищо не съм променил. Запазих бързата реактивност, ако това мога аз да го кажа за себе си. Чувството ми за хумор. И друго – винаги – от Юлия Огнянова го знам – всеки текст или произведение на изкуството трябва да има послание, което да е хуманно. Иначе то бързо изветрява във времето и не остава. Остават само тия, които са с хуманни послания. Това е от уроците на Юлия. Аз пиша постоянно почти едни и същи работи, т.е. за едни и същи герои. Те са всякакви – шизофренични, нелепи, романтични. Общо взето са хора, които не са в светлината на прожекторите, за тях всякакви гнусни работи можеш да прочетеш в жълтите вестници – те не ме вълнуват. Въобще смятам, че когато си попаднал в графата „много известен“, не си стока, значи.

Велики образци или обикновени хора Ви вдъхновяват?

Обикновени. В смисъл, че не са откраднали нищо – нямат яхта, не са си купили хотел на Созопол.

Щастлив човек ли сте?

Донякъде. Не можеш да бъдеш щастлив, след като до тебе има хора, които са нещастни. Някак си стоиш нелепо, така, на фона, на общия фон.

Преживявали ли сте някаква радикална промяна? Били ли сте на ръба и какво Ви спасява в такива случаи?

Е, не се е налагало чак такива съдбовни избори да правя, за щастие. Авантюрист съм, но в умерени размери. Не ми се е случвало толкова тежко нещо, че да вземам крайни решения.

Най-новата творба? „Гларус кабаре“ в Държавния куклен театър Варна може би?

Е, да. Там бях сценарист. Аз не съм режисьор, но това е работата ми с Вера Стойкова. Много приятно ме изненада, защото аз не бях работил с нея. И останах с впечатлението, че това е човек – мениджър, продуцент или както се казва, който знае какво иска и как да го постигне. Плюс това, страхотно се грижи за актьорите си, за целия театър – като стопанка. И не е тайна, че те играят по един-два месеца в чужбина. Това трудно се урежда, ако си лош продуцент и имаш лоши продукти. Поздрави!

Не мога да не питам за варненския гларус? Кой е той? Каква птица е човекът гларус?

То е шеговито това. Нямам конкретен „гларус“. Това е клише. Не искам да обсъждам, защото няма нищо смешно в „гларуса“. Той е един простак, който гледа да има някакви отношения – сексуални, с някаква курортистка. Той е станал емблема, той е фриволният любовчийски дух на морето. На морето, понеже много често си несемеен тук и има всякакви летни връзки. Има го и при Чехов – примерно „Дамата с кученцето“. Това е пак една такава история. Ние сме го направили като романтичен персонаж в спектакъла. Но ако питаш честно, прототипът на „гларуса“, на онзи, автентичния, е един простак, нагъл, обикновено селянин, който, като види чужденка и се настървява. Но това изобщо не ни интересува нас. Идеята на „Гларус кабаре“ беше да представим духа на Варна и модата на Варна, но преди 100 години. И, мисля, че се получи, като най-добрият начин беше немногословно, в духа на старото кино, с етюди, които актьорите страхотно направиха. Аз там не съм присъствал, когато са ги правили, Вера беше. Но с малко се показва всичко, и особено с костюмографията.

Много визуално беше представлението, много въздействащо.

Абе, всеки си е свършил там работата там – и хореографката Соколова, и Вера. Особено артистите – дадоха голямо сърце. И на тях много им хареса това, което правят. И затова става хубаво. Плюс това е на открито.

Съвсем варненско беше. Страхотно преживяване. Поздравления! За мен беше огромно удоволствие да съм сред публиката.

Чисто, няма излишни дължини. Задачата, която беше поставена, защото представлението е по проект, е изпълнена 100 %.

Наистина. Ето, аз така си представям летни представления в един морски град.

Е, направихме го това. Догодина можем да направим и друго.

Ще стискам палци.

Живот и здраве.

Ненаписаната книга, планираната?

Нищо не планирам, аз ходя на работа и не мога да планирам. Ама искам да имам свободно време. Градът малко да се поизчисти и тогава да имам време да седна на вилата си и да напиша нещо от типа на това, което пише Казандзакис в неговите есеистично-философски опити. Няма как да го стигна. Той ми е един от любимите автори, „Капитан Михалис“ е най-епичната му творба. „Зобра гъркът“ е най-известната, но за мене е „Капитан Михалис“ – такава литература има там, чак да усетиш миризмата на жасмин. И картината да видиш – ти все едно си на кино, като четеш книгата – лимоните като цъфтят, портокалите на Крит… Аз ходих в Крит, ходих и на гроба на Казандзакис. То там всичко е Казандзакис – летището, стадиона. Мен ме впечатли една огромна скала, донесена от някъде, сложена до стадиона с един обикновен дървен кръст от два кола и отдолу пише, което е много важно: „Не искам нищо, не се надявам на нищо, свободен съм“. Така че го споделям това.

Има ли изкуство за празник и изкуство за всеки ден?

Изкуство за всеки ден няма. То винаги трябва да прави празник по някакъв начин – дали ще е усмихнат или тъжен, зависи от жанра, но винаги трябва да променя ежедневната среда и общуване. То да е изходът към празника.

7 любими заглавия за четене?

Ще кажа 7 мои любими книги: Сент Екзюпери – „Южна поща“, Емилиян Станев – „Антихрист“, „Зорба – гъркът“ и „Капитан Михалис“, Христо Фотев – „Избрано“, Борис Христов – „Вечерен тромпет“ и всичко от него. Той не пише много, защото няма нужда да се пише толкова много, когато можеш да го направиш с малко. И какво друго ми остана – Емил Мишел Чоран, философът от румънски произход, който е много скептичен и съжалява, че се е родил. Но той пък заболява от странна болест, губи съня си на 80-годишна възраст и предполагам, че с някакъв Алцхаймер се сдобива. Но е абсолютно отрицателен към славата си. Живее 50 години в една и съща мансарда, минават години, собственикът сменя цените на всичките наематели – пансион някакъв е било – но неговата остава същата. Въпреки че почват да идват туристи, да гледат къде живее.

Накъде гледате сега?

Към следващото лято. Искам по-бързо да мине тая досадна есен и зима. Те са излишни сезони за мене.

За Вашите творби какво да кажем?

За моите неща не обичам да говоря – който иска, да ги разбере.

Разговаря Нина Локмаджиева

Людмил Станев

Людмил Станев е български писател, публицист, сценарист, медик по образование, лекар в “Спешна помощ”. Aвтор е на книгите „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“, „Неприятният татарин“, „По-малко“, „Няма такава книга“, „Приятели мои“, „Няма такава книга и други разкази“, „Рязко“.

Сценарист и съсценарист е на „Как ще ги стигнем американците“, „Мармалад“ и „Улицата“, „Измислици премислици“, „Клиника на третия етаж“ и филма „Малка нощна приказка“. Автор и водещ е на предаването на Радио Варна „Морска гара“.

За книгата си „Малка нощна приказка“ печели наградата „Христо Г. Данов“ за детска литература, съвместно с илюстратора Красимир Добрев.

Людмил Станев е носител на литературната награда „Стоян Михайловски“ за 2021.

Проектът “Лицата на артистична Варна” се реализира с финансовата подкрепа на фонд “Култура” на Община Варна.

Други