Днес е 23.10.2021

Ударно кино в 16 дози

12.04.2021
Кадър от филма "Най-хубавите години"
Кадър от филма „Най-хубавите години“

Въпреки появата на доста филмови фестивали през годините, за хората от моето поколение „Киномания“ винаги ще носи някакъв особен сантимент. Първото издание в края на 80-те беше нещо като своеобразен кино кореком, където можеха да се гледат най-новите и най-добри образци на седмото изкуство. Въпреки променената ситуация и днес този форум си остава някак ексклузивен, защото показва продукции, които остават встрани от интереса на масовите разпространители. И тази година програмата съдържа кино в ударна форма, което не търпи никакви средства за разсейване. Сигурна съм, че докато гледате всяко от 16-те предложения, няма да се сетите за пуканки и други подобни глезотии.

Ако наградите ви служат за ориентир, безспорно най-титулуваното заглавие е „Земя на номади“ с участието на Франсис Макдорманд. С шест номинации за „Оскар“, две награди „Златен глобус“ и седем номинации за БАФТА, филмът на Хлое Джао е една съвременна версия на живота по пътя, посветена на хората в Америка, които са избрали (или принудени по стечение на обстоятелствата) да нямат къща в традиционния смисъл на думата, но в никакъв случай не носят етикета – бездомни.

За любителите на френското кино е подготвен специален сюрприз – мини фест, който включва пет продукции. Вероятно най-голям интерес ще предизвика „Вила Каприз“ на Бернар Стора, най-малкото заради имената на актьорите. Нилс Ареструп е познат от работата си с редица прочути режисьори, но за мен се отличава сътрудничеството му с Жак Одиар. Патрик Брюел – известен повече като певец и композитор и Ирен Жакоб, която обожавам в „Три цвята:Червено“ на Кешловски. Останалите заглавия са „Дьо Гол“ на Габриел льо Бомен, „Сбогом, глупаци!“ на Албер Дюпонтел, „Парфюмите“ на Грегори Мание и „Неочакван триумф“ на Еманюел Куркол.

Предполагам, че има и други като мен, които се готвеха през миналата година да отпразнуват 100-годишнината от рождението на Федерико Фелини в родното му място Римини или да посетят някое от събитията, посветени на юбилея. За съжаление пандемията осуети този кинопразник, но сега може да отдадем почит на великия маестро като гледаме „Фелини на духовете“ на Анселма Дел’Олио. В документалния си проект авторката се спира на страстта на режисьора към „енигмата, езотеричното и невидения свят“.

И понеже „Киномания“ залага изцяло на класическия присъствен формат (няма да има онлайн издание), предлагам няколко продукции, които смятам за задължителни.

Кадър от филма "Човешкият глас"
Кадър от филма „Човешкият глас“

„Човешкият глас“: Педро Алмодовар е моят киногерой! Няма негов филм, който да съм пропуснала и дори да съм изпитала известни резерви към някоя от творбите му, никога не съм оставала разочарована. Освен че е късометражен проект, в „Човешкият глас“ Алмодовар за първи път напуска зоната си на комфорт и прави англоезичен филм. Музата му този път се казва Тилда Суинтън и както самата тя казва и е било особено притеснено, дали една рижава шотландка ще успее да се намести в неговия свят. „Човешкият глас“ е пиеса, писана от Жан Кокто през 30-те, в която една изоставена жена говори за последно с любимия си мъж. И понеже едва ли мога да посоча друг творец, който да изпитва такава голяма любов, уважение и разбиране към нежния пол, интерпретативният ключ на Алмодовар се завърта в друга посока. Той не представя една унизена жена, а прави героинята силна и запазваща достойнството си, каквито са всички негови персонажи. Филмът е леко театрализиран, Тилда Суинтън е извадена от клаустрофобичната среда на оригинала и е поставена в цветен павилион, като нейното движение ми напомня Никол Кидман в „Догвил“.

Кадър от филма "Страх“
Кадър от филма „Страх“

„Страх“: Филмът на Ивайло Христов притежава всички необходими компоненти да се хареса на масовия зрител, без в нито един момент да прави завой към комерсиалното. Изключително добре построен разказ, който по един комичен и ироничен начин третира такива сериозни теми като отношението към бежанците, расизма, уплахата от непознатото и другостта и най-вече страха от признанието, че нямаш спомен кога за последно си се чувствал истински щастлив. Допълнителна плътност на този прекрасен черно-бял филм дава и играта на Светлана Янчева –   сурова, без грим, лишена от всякаква суета, тя кара ни кара да я следваме в захлас.

Къдър от филма „Фестивалът на Рифкин“

„Фестивалът на Рифкин“: След Барселона, Париж и Рим, Уди Алън продължава своята туристическа поредица, като сега ни праща пощенска картичка от Сан Себастиан. Като тук изкушението е двойно – не само ще се наслаждаваме на красиви испански гледки, но ще се потопим и в лъскавата атмосфера на филмов фестивал. Морт Рифкин (Уолас Шоун) е застаряващ и киселеещ сноб, който преподава кино. Заедно с по-младата си съпруга, която навремето е очаровал именно с любовта си към европейските филми пристига на форума в Сан Себастиан. Жена му Сю е пиар на изгряващата звезда Филип (Луи Гарел) и е увлечена от него. Докато Морт открива отново трепетите на сърцето в лицето на ослепителната д-р Рохас, странните му видения и сънища ни препращат във филмите на Льолуш, Годар, Фелини, Трюфо, Бергман. И въпреки че романсът на Гринч (както подигравателно го нарича нашумелият режисьор – любовник на жена му) си остава в сферата на мечтите, усещането, че можеш да изпитваш „пеперуди в стомаха“ на всяка възраст придава нов смисъл на живота. Още повече когато дори самата Смърт от „Седмият печат“ (Кристоф Валц) ти дава още един шанс, но само ако спазваш определени здравословни съвети.

„Най-хубавите години“: Не обичам много подобни сравнения, но бих казала, че „Най-добрите години“ донякъде е италиански отговор на „Още по едно“ на Томас Винтерберг. И тук става въпрос за четирима приятели, но режисьорът Габриеле Мучино пресъздава живота им в продължение на 40 години – от 80-те до днес. Едва ли има човек, който не би се припознал в Джулио, Джема, Паоло и Рикардо, в техните мечти, успехи, провали, в цената, която плащат за изборите си. „Най-хубавите години“ е изцяло в традициите на италианското кино. В духа на Фелини основната част от действието се развива в Рим, отскача се за малко в Неапол, Пиаченца и провинцията, но най-паметна си остава сцената във фонтана „Треви“ вдъхновена от Анита Екберг и Марчело Мастрояни в „Долче вита“. Все още в главата ми звучи „Don’t You Forget About Me“ на Simple Minds (част от саундтрака на филма) и ми припомня защо приятелството винаги е по-важно от любовта.

Варненското издание на „Киномания“ се провежда от 9 до 22 април в залите на Фестивалния и конгресен център.   

Зорница Кънчева

https://www.kinomania.bg/

Още артистични събития във Варна открийте в нашия АФИШ: https://artvarna.net/events/

Други