13 януари е рожденият ден на българското кино, поне според Националния филмов център. През 2005 г. с Държавен указ датата е обявена за официален празник на всички работещи в киноиндустрията. Разбира се, денят не е избран случайно – на 13 януари 1915 г. в столичния салон „Модерен театър“ е била премиерата на първия български игрален филм – „Българан е галант“ на Васил Гендов.
Както и повечето неща в родната история, това събитие също е спорно и има разминавания в информацията не само около датата и годината на прожекцията, но дори и върху авторството на лентата. Но да не се бъркаме в работата на хроникьорите, все някога те ще кажат тежката си дума. А дотогава ние ще посрещаме годишнините на нашето филмопроизводство на фаталното число.
Когато преди шест години трябваше да напиша текст за юбилея, се почувствах малко като героя на Селинджър от разказа „На Есме – с обич и омерзение“. Не само защото се налагаше да пиша писмо, без да присъствам на самото събитие, но и защото обич и омерзение бяха възможно най-точните думи, които тогава описваха отношението на българите към родното ни кино. Казвам го в минало време, защото ми се струва, че зрителите започнаха да му обръщат все по-голямо внимание, като заслуга за това имат и сериалите.
Неведнъж съм споменавала, че съм от малцината, които са изгледали почти всички родни ленти за последните 30 години. И не крия, че подобно на повечето зрители, съм раздвоена в отношението си към тях. Не мога да си изкривя душата и да не призная, че въпреки несъвършенствата, си има и доста заглавия, които са успели да ме разсмеят, докоснат и развълнуват по някакъв начин („Подслон“, „Източни пиеси“, „Аве“, „Дзифт“, „Каръци“, „Дъвка за балончета“, „Ирина“, „Слава“). Но съвсем разбираема за мен е и носталгията по филмите от времето на социализма. Да, по-голямата част са били поръчкови, няма нищо революционно в заснемането им, дори и актьорите не винаги се справят на ниво. Но потвърждават основното правило, че простата и добре разказана история е фундаментът на всичко. Сюжетите в повечето случаи са всекидневни, персонажите съвсем обикновени, диалозите звучат естествено и хората успяват да намерят по нещо за себе си. Знам, че регионалната тематика е недостатък и хуморът ни няма как да бъде разбран в чужбина. Трудно е да обясниш абсурдите на соцежедневието на американец, но фактът, че реплики като – „Ай, сиктир, ще й свиря десет дена под прозореца! Да не е Лайза Минели?“ („Оркестър без име“, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“(„Куче в чекмедже“, 1982), „Лошо, Седларов, лошо!“ („Опасен чар“, 1984), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам.“ („Вилна зона“, 1975), вече 30-40 години се въртят в употреба, показва, че сценаристите са си свършили работата.
Радостното обаче е, че и сегашните кинотворци (особено по-младата част от тях) започнаха да напипват пулса на зрителите. Като че ли позалязоха филмите, посветени на прехода и мутрите, или поне са представени по доста по-модерен и адекватен начин и не отблъскват хората – „Дани.Легенда.Бог“. Появиха се и касови продукции, които имаха рекорден боксофис – „Доза щастие“, „Диви и щастливи“, „Възвишение“, „Лошо момиче“, „Завръщане“, а също така жанровото разнообразие взе да става все по-голямо. Разбира се, не всички са тръгнали да правят кино по холивудски, но затворените елитарни проекти, в които всеки, завършил НАТФИЗ, искаше още с дипломната си работа да се превърне във Фелини, Бергман и Тарковски едновременно, все повече остават на заден план. Дори и заглавията, дефилиращи по фестивали, стават все по-отворени към публиката, вместо да изпълняват определен критерии, за да се докопат до някое отличие. Отличен пример в това отношение е третият филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов – „Бащата“, получил голямата награда в Карлови Вари. Най-голямото признание е, че въпреки недостатъчното разпространение заради пандемията, репликата за дюлевото сладко с индрише вече стана част от родния пантеон на култови кино фрази.
Преди време като недостатък отбелязвах и преекспонирането на едни и същи актьори, които колкото и талантливи да са, водеха до насищане и негативна нагласа. Много от режисьорите вече загърбиха правилото, че познатите лица продават и започнаха да залагат на млади и свежи образи. Така бяха открити Мартина Апостолова („Ирина“), Моника Найденова („Сестра“ и „Жажда“), Димитър Николов („Христо“, „Безкрайната градина“, „Доза щастие), Стоян Дойчев („Възвишение“, „В кръг“), както и вероятната претендентка за „Оскар“ Мария Бакалова – („Трансгресия“, „Бащата“, „Като за последно“) и участничката в „Трейспотинг 2“ – Анжела Недялкова („Аве“).
Колкото и да са дълбоки все още финансовите проблеми на общосттта, ми се иска гъстите облаци над родното ни кино вече да започнат да се разсейват. Сигурна съм, че тогава и обичта ще надделее над омерзението, а какъв по-добър повод за това, след като свърши пандемията – да си купим билет за първата българска премиера. Това ще е добро начало за сближаване, не мислите ли?
Зорница Кънчева
Още артистични събития във Варна открийте в нашия АФИШ https://artvarna.net/events/
