Днес е 18.01.2021

На българското кино – с все повече обич и по-малко омерзение

13.01.2021

13 януари е рожденият ден на българското кино, поне според Националния филмов център. През 2005 г. с Държавен указ датата е обявена за официален празник на всички работещи в киноиндустрията. Разбира се, денят не е избран случайно – на 13 януари 1915 г. в столичния салон „Модерен театър“ е била премиерата на първия български игрален филм – „Българан е галант“ на Васил Гендов.

Както и повечето неща в родната история, това събитие също е спорно и има разминавания в информацията не само около датата и годината на прожекцията, но дори и върху авторството на лентата. Но да не се бъркаме в работата на хроникьорите, все някога те ще кажат тежката си дума. А дотогава ние ще посрещаме годишнините на нашето филмопроизводство на фаталното число.

"Българан е галант"
Кадър от филма „Българан е галант“

Когато преди шест години трябваше да напиша текст за юбилея, се почувствах малко като героя на Селинджър от разказа „На Есме – с обич и омерзение“. Не само защото се налагаше да пиша писмо, без да присъствам на самото събитие, но и защото обич и омерзение бяха възможно най-точните думи, които тогава описваха отношението на българите към родното ни кино. Казвам го в минало време, защото ми се струва, че зрителите започнаха да му обръщат все по-голямо внимание, като заслуга за това имат и сериалите. 

Неведнъж съм споменавала, че съм от малцината, които са изгледали почти всички родни ленти за последните 30 години. И не крия, че подобно на повечето зрители, съм раздвоена в отношението си към тях. Не мога да си изкривя душата и да не призная, че въпреки несъвършенствата, си има и доста заглавия, които са успели да ме разсмеят, докоснат и развълнуват по някакъв начин („Подслон“, „Източни пиеси“, „Аве“, „Дзифт“,  „Каръци“, „Дъвка за балончета“, „Ирина“, „Слава“). Но съвсем разбираема за мен е и носталгията по филмите от времето на социализма. Да, по-голямата част са били поръчкови, няма нищо революционно в заснемането им, дори и актьорите не винаги се справят на ниво. Но потвърждават основното правило, че простата и добре разказана история е фундаментът на всичко. Сюжетите в повечето случаи са всекидневни, персонажите съвсем обикновени, диалозите звучат естествено и хората успяват да намерят по нещо за себе си. Знам, че регионалната тематика е недостатък и хуморът ни няма как да бъде разбран в чужбина. Трудно е да обясниш абсурдите на соцежедневието на американец, но фактът, че реплики като – „Ай, сиктир, ще й свиря десет дена под прозореца! Да не е Лайза Минели?“ („Оркестър без име“, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“(„Куче в чекмедже“, 1982), „Лошо, Седларов, лошо!“ („Опасен чар“, 1984), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам.“ („Вилна зона“, 1975), вече 30-40 години се въртят в употреба, показва, че сценаристите са си свършили работата.

Радостното обаче е, че и сегашните кинотворци (особено по-младата част от тях) започнаха да напипват пулса на зрителите. Като че ли позалязоха филмите, посветени на прехода и мутрите, или поне са представени по доста по-модерен и адекватен начин и не отблъскват хората – „Дани.Легенда.Бог“. Появиха се и касови продукции, които имаха рекорден боксофис – „Доза щастие“, „Диви и щастливи“, „Възвишение“, „Лошо момиче“, „Завръщане“, а също така жанровото разнообразие взе да става все по-голямо. Разбира се, не всички са тръгнали да правят кино по холивудски, но затворените елитарни проекти, в които всеки, завършил НАТФИЗ, искаше още с дипломната си работа да се превърне във Фелини, Бергман и Тарковски едновременно, все повече остават на заден план. Дори и заглавията, дефилиращи по фестивали, стават все по-отворени към публиката, вместо да изпълняват определен критерии, за да се докопат до някое отличие. Отличен пример в това отношение е третият филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов – „Бащата“, получил голямата награда в Карлови Вари. Най-голямото признание е, че въпреки недостатъчното разпространение заради пандемията, репликата за дюлевото сладко с индрише вече стана част от родния пантеон на култови кино фрази.

Преди време като недостатък отбелязвах и преекспонирането на едни и същи актьори, които колкото и талантливи да са, водеха до насищане и негативна нагласа. Много от режисьорите вече загърбиха правилото, че познатите лица продават и започнаха да залагат на млади и свежи образи. Така бяха открити Мартина Апостолова („Ирина“), Моника Найденова („Сестра“ и „Жажда“), Димитър Николов („Христо“, „Безкрайната градина“, „Доза щастие), Стоян Дойчев („Възвишение“, „В кръг“), както и вероятната претендентка за „Оскар“ Мария Бакалова – („Трансгресия“, „Бащата“, „Като за последно“) и участничката в „Трейспотинг 2“ – Анжела Недялкова („Аве“).

Колкото и да са дълбоки все още финансовите проблеми на общосттта, ми се иска гъстите облаци над родното ни кино вече да започнат да се разсейват. Сигурна съм, че тогава и обичта ще надделее над омерзението, а какъв по-добър повод за това, след като свърши пандемията – да си купим билет за първата българска премиера. Това ще е добро начало за сближаване, не мислите ли?

Зорница Кънчева

Още артистични събития във Варна открийте в нашия АФИШ https://artvarna.net/events/

Други