Днес е 24.10.2020

Христо Динев, родоначалник на три поколения варненски актьори

15.10.2020
Христо Динев



1940-1941, Христо Динев в „Платон Кречет“ от Александър Корнейчук, режисьор Николай Фол и Стефан Караламбов

120 години от рождението на Христо Динев се навършват на 15 октомври 2020.

Годишнината е повод за разговор с актрисата Юлияна Чернева, внучка на актьора и дъщеря на голямата актриса Катя Динева.

Съдбата и на трите поколения е свързана с трупата на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна.

На 15 октомври Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна си припомни приноса на едно от имената – емблеми на театъра в морския град – Христо Динев. Назначен лично от създателя на трупата Стоян Бъчваров, Христо Динев свързва съдбата си с варненската сцена, а и предава посветеността си на театъра на своите наследници – дъщеря, зет и внучка, като става родоначалник на една от прославените български театрални фамилии.

Христо Динев е роден през 1900 г. в село Пътеле, Леринско, в тогавашната Османската империя, което след Балканските войни остава в пределите на Гърция. Емигрира в България, а срещата му с театъра започва от Варна през 1919. Играе в различни театри в България – от 1921 до 1926 година във Варненския театър Варна, за кратко играе в Пловдив, в Русе, в Бургас, в Сатиричния театър в София, а след освобождението на по-голямата част от Вардарска Македония 1941 година Динев играе в българския театър в Скопие (сезон 1942 – 1943). От 1952 до 1957 г. работи в Студия за игрални филми в София.

Играе големите роли от световната и българската класика. Сред забележителните му превъплъщения са Странджата от „Хъшове“ на Вазов, Златил от „Боряна“ на Йовков, Вилхелм Тел от едноименната пиеса на Шилер, Гунчо Митин от „Албена“ на Йовков. Снима се в многобройни филмови и телевизионни продукции, между тях са „Септемврийци“, „Вечен календар“, „На всеки километър“, „Демонът на империята“, „Бягство в Ропотамо“, „На живот и смърт“. Любопитна подробност от младите му театрални години са колажите и стенвестниците, списвани с много чувство за хумор.

Динев сътрудничи на списание „Българан“ и е автор на хумористични разкази, както и на театралните мемоари „Пътешествие по суша и вода“ (1971). Неговият литературен талант намира продължение в поетическото творчество на внучката му Юлияна Чернева, която поема актьорската мисия от майка си – дъщерята на Христо Динев – голямата българска актриса Катя Динева и баща си Янко Чернев.

В навечерието на 120-годишнината на Христо Динев неговата внучка, актрисата от трупата на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, Юлияна Чернева, отговаря на въпросите на Нина Локмаджиева.

Юлияна Чернева
Юлияна Чернева

Как запомнихте Вашия дядо – от сцената и от милите моменти на детството?

Макар да съм била много малка, аз все пак имам спомен от неговите последни роли, преди да се пенсионира. Била съм, например, на неговия 60-годишен юбилей и съм била на 6 години. И въпреки невръстната ми възраст имам изключително ярки спомени – и не само за него – помня детайли, помня лицата и костюмите на актьорите. Например Катя Чукова играеше Боряна, а дядо ми играеше Златил в „Боряна“. Отделно от моите детски спомени, актьори и критици казваха, че той е един от най-добрите изпълнители на ролята на Златил в българския театър. Това което съм, вероятно и това, което е и майка ми, и цялата ни фамилия – всичко започва от Христо Динев. Ако го нямаше него, нямаше да я има Катя Динева, следователно нямаше да я има и Юлияна Чернева. Мисля, че дължа огромна част от личното си възпитание на този човек, защото аз съм отгледана не само от майка ми, а и от баба ми и дядо ми. Това, което съм научила от него, е да се радвам на дребните, на малките неща. Той беше човек, който забелязва как шипката цъфти. Любовта ми към красивите нюанси в природата в есен, пролет, лято, зима – сняг и дъжд, цветовете и плодовете на нара – всичко това е свързано с моя дядо. Той ми е открил много неща и аз съм избрала да ги обичам така, както той ги обичаше.

Всяка вечер, когато вече бях по-голяма, чаках с нетърпение той да се прибере от спектакъл. Говоря за времето, когато макар и възрастен, той беше все още действащ актьор. Имах две любими неща за тези вечери – първото беше: „Носиш ли ми шоколад?“, а второто: „Ела да ме целунеш за лека нощ!“. При тази целувка аз го подушвах, защото той миришеше на восък, на бои, на грим и на лепилото, с което си лепяха брадите. Макар и разгримиран, той носеше актьорската миризма и аз мисля, че това е едно от първите неща, с които свързвам моята безкрайно голяма любов към театъра. И третото, което следваше: „Разкажи ми приказка!“ Той не ми разказваше истинските приказки на Шарл Перо или Андерсен, той си измисляше своя приказка – за разни зайчета, които отиват някъде, изчезват, срещат Ежко-Бежко… Рисуваше как зайчето излиза от къщи. Беше страстен пушач, своите зайчета ми рисуваше на гърба на стара кутия „Слънце“.

Вие сте имали щастието да сте част от театрално семейство – баща Ви Янко Чернев и майка ви Катя Динева поемат от дядо Ви предопределението да се посветят на сцената. Как преминаваха дните Ви заедно – като спектакли, или…? Имаше ли някакъв специален момент, в който разбрахте, че ще последвате семейната традиция?

Живеехме като най-обикновени хора, но в нашата къща непрекъснато се говореше за театър, и то в творчески план, не в злободневен – кой как си прави ролята, дали се е получила. Дядо ми цял живот е бил безжалостен към майка ми – много рядко я хвалеше, изключително рядко, въпреки че тя беше страхотна актриса. Същото се отнасяше след това и за мен, защото майка ми много рядко е казвала, че е доволна от мое изпълнение. Много хора вероятно смятат, че като съм трето поколение актриса, всичко ми е било поднесено на табличка. Не, това беше нож с две остриета, аз добре съм знаела, че имам тежък товар, защото преди мен има трима чудесни актьори. И когато ме приемаха навремето във ВИТИЗ, когато тръгнах да кандидатствам (аз още на 5 години исках да стана актриса), но когато му казах, че ще кандидатствам, той ме попита: „Що ти трябва, дъще, на баир лозе?“ Аз почнах да се смея, а той: „Не, не се смей, нали знаеш, че ако те приемат, оттам нататък ще ти бъде много трудно – първия път заради мен, втория път заради майка ти, третия път заради баща ти и чак на четвърто място – заради самата теб.“ Аз му отвърнах, че ще си нося кръста. Не бих казала, че моят път е бил много весел винаги, имала съм и големи трудности, но не се оплаквам, нито за секунда не съжалявам за избора си и съм щастлива от това, че съм избрала тази професия. Ще кажа, както казваше майка ми: „100 пъти да се родя, 100 пъти още ще искам да бъда актриса“.

Катя Динева
Катя Динева – Свидетелка, „Следствието“ от Петер Вайс, режисьор Станчо Станчев, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, 1966-1967, фотограф Георги Смиленов

Наскоро се навършиха и 91 години от рождението на Вашата майка – актрисата Катя Динева. Вие бяхте изключително близки до последно. Какъв беше нейният завет към Вас като артист?

Никакви завети не са ми давали нито майка ми, нито дядо ми. Няма някакви специални съвети, завети, планове… Вероятно техният пример е бил решаващ за мен. Те, разбира се, са били предани на децата си – Христо Динев беше изключителен баща и още по-изключителен дядо, аз бях неговата голяма слабост. И до ден днешен той е моята сладка болка. Мисля, че е бил за мен и дядо, и баща, и приятел, в известни отношения, бих казала, че той беше моята сродна душа. Аз много обичах да го разпитвам, той много обичаше да ми разказва най-различни неща от живота си. Но никой не е давал постулати, учили сме се в крачка. Те бяха пример в професията – виждах колко са дисциплинирани, колко са всеотдайни и колко безумно обичат театъра. Бяха готови да живеят в театъра от 8 сутринта до 8 сутринта на другия ден и нямаше да се оплачат, въпреки умората, репетициите, ангажираността, имаше моменти, в които можеха да загърбят всичко друго, защото в момента репетират. Докато са в театъра, за тях нямаше нищо друго.

Имаше нещо, което беше много характерно за дядо ми – ние си го казвахме с майка ми като парола. Когато беше доволен от нея, той никога не ѝ казваше, че прави хубава роля, единственият комплимент беше: „Ех, Динева, тази вечер вечеринката мина весело“. Ние с майка ми, когато него вече го нямаше, продължихме тази традиция. Както той казваше, така и майка ми ми повтаряше: „Вечеринката мина весело“ – така се разбирахме с нея.

Понесох доста тежко загубата му, тези неща никога не изчезват, ти продължаваш да обичаш любимите си хора и след смъртта. От време на време, когато съм в беда или съм вътрешно разцентрована… Колкото и да успяваш като характер да се владееш, има моменти, в които всички имаме своите пропадания. И когато аз се окажа в такъв момент, независимо дали в професионален, или в личен план, аз говоря с него наум. Знам, че винаги той ми помага.

Имала съм изключително силна връзка с моя дядо и с моята майка. Цялата любов към книгите ми я даде дядо ми – той беше самообразована личност. Както дядо казваше: „Да се чуди човек, откъде се появи туй карагьозчийство у мен“. От семейство на биволар и комита се ражда самороден талант – артист. Така било писано.

Какво е да сте наследник на толкова театрална история? И какво предавате Вие нататък с Вашите роли и с Вашите стихове, събрани в три поетични книги?

Не знам дали предавам нещо, не съм писала стиховете си, за да предам нещо – имала съм нужда и желание да ги напиша. Всички ме питат защо съм спряла да пиша. Спрях, даже когато решавам да почна отново, сама късам написаното. Загубих желание, може би след смъртта на майка ми. Но… имала съм някаква нужда да излея нещо на белия лист, а и вероятно в театъра в онзи момент заетостта ми не е била достатъчно голяма и аз съм имала необходимост да се изразявам по друг творчески начин. Аз не съм поетеса, аз съм една пишеща актриса. Това за мен е потребност, който е прочел, прочел, който се е развълнувал, развълнувал. Изкуството във всичките си измерения, е спорно – на едни се харесваш, на други не. Ти трябва да си готов да бъдеш както много харесван, така и много нехаресван.

Не таите ли една надежда, че театралният ген ще се предаде поне през поколение?

Ако говорим за династията, както казват някои – династията Диневи – Черневи, дядо ми е в началото, основният фундамент е майка ми и за съжаление, или не, с мен всичко ще си отиде. Моят син не можеше да стане актьор – той избра да бъде инженер, той нямаше желание и слава богу, защото няма и данни за тази професия. Внукът ми, който е едно прекрасно дете, е много по-артистичен от баща си, но това още нищо не значи – той още няма 3 години, но мисля, че няма да се занимава с театър. Иначе проявява голям интерес, когато баба му се прави на маймуна и му чете приказки.

Разговаря Нина Локмаджиева

Снимки архив Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна

На снимките: Христо Динев в постановки на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна

Последвайте ни в Instagram: https://www.instagram.com/dramatheatrevarna/ 

Абонирайте се за нас в YouTube: https://bit.ly/YouTubeДТСтоянБъчваров

https://www.dramavarna.com/

Други