Премиерното представяне на „Като за последно“ – най-новия филм на режисьора Ивайло Пенчев в рамките на конкурсната програма на Международния филмов фестивал „Любовта е лудост“ вдигна варненци на крака. Дано не е като за последно за почитателите на новото българско кино – апропо, сценаристите на филма са се пошегували с българско кино във филма, но нека оставим удоволствието от шегата за бъдещите зрители на филма. Определено работата на режисьора Ивайло Пенчев върви в една утвърдена посока, която видимо се надгражда и развива с всеки нов проект.
Преди 9 години друг филм на Ивайло Пенчев бе отличен с „Горчива чаша“ именно на МФФ „Любовта е лудост“ и определено някъде в сърцевината на онзи прекрасен разказ за пламъка на живота от филма „Корави старчета“ е останала диря, която можем да открием и в новия филм на режисьора. Докато наблюдавах реакциите на зрителите, осъзнах, че публиката ни има нужда от топлина, от грижа, от прегръдка, има нужда и от смях, но не гневен или пародиращ, а смях, който да е като перце за душата. И ето че „Като за последно“ подарява онази жизнено необходима лекота и синева.
„Като за последно“ е филм за малките и големите, за всички, които искат да си кажат нещо важно, но нямат време за проблемите на другия. „Като за последно“ е история за общуването между поколенията, разказана с намигване и доброта. Смислена е тази история, макар вътре в нея тъжното и веселото да са като сиамски близнаци. И един голям мост, свързващ кварталите на Варна, присъства във филма. Този мост е пресечната точка между миналото и бъдещето, между любовта и омразата. На моста кръстосват саби две съдби, които се преплитат неочаквано. Винаги съм се питала защо старите хора разбират по-лесно своите внуци, а родителите не успяват да се впишат в логиката на децата си? „Като за последно“ предлага ценно тълкувание на тази тема, но за да го усетите, е необходимо да надскочите първия, физическия пласт на филма и да потърсите в себе си някоя своя история, в която гневът ви е надделял над чистия разум спрямо поведението на близки и далечни роднини.
И ако един баща среща непознато момиче в нощта и решава да му помогне като компенсация, че не си общува със своите дъщери, дали тази среща ще го възнагради с нова философия за живота? Та нали възрастните знаят и могат всичко? Уви, не е така – учим се в движение. Казваме си истините в движение, важното е да ги изричаме, да споделяме какво мислим за другия, независимо от полюсите на оценките ни. В „Като за последно“ има от всичко – любов, омраза, предателства, има и вяра.
Актьори от различни творчески поколения изпълват екрана с дух и светлина – личи си, че играят с вдъхновение!
А ние пожелаваме вдъхновение на режисьора за следващ филм, защото всеки нов филм трябва да бъде като първата любов – силен и разтърсващ!
Елица Матеева
Още за фестивала: https://fccvarna.bg/
Конкурсната програма на фестивала „Любовта е лудост“ открийте в нашия АФИШ: https://artvarna.net/events/
