Днес е 22.10.2020

„Владимир“ не е „Плитък гроб“!

31.07.2020

Едно от достойнствата на този спектакъл на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, е енергията, с която се играе, така че действието да те плени с ритъма си.

Размисли след предпремиерата на „Владимир“ от Матяж Зупанчич, постановка на Николай Кенаров, с участието на Симеон Лютаков, Константин Соколов, Александра Майдавска и Ивайло Иванов. И с авторската музика на Страцимир Павлов.

Владимир
Сцена от „Владимир“, снимка Елица Матеева

Докато гледах последните репетиции преди първата среща на зрителите с новия спектакъл на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – „Владимир“ от Матяж Зупанчич, имах чувството, че някъде съм срещала подобна история, но сюжетно много по-комбинативна и крайна, и и ето: най-после открих разковничето! Почти паралелно с написването на „Владимир“, преди 26 години е дебютът на легендарния за Трейнспотинг-поколението режисьор Дани Бойл с „Плитък гроб“. Криминалният трилър на Дани Бойл ни въвежда в света на трима приятели, вече хванали здраво юздите на живота, всеки със своя професия – счетоводител, лекар и журналист, които с високомерие и ирония приемат в своя просторен апартамент трети човек за съквартирант. Новодошлият обаче ги сюрпризира със смъртта си и куфар с пари. Филмът е дебют за чаровника Юън Макгрегър и носи награда БАФТА на своя режисьор за най-добър британски филм. Паралелите обаче между „Владимир“ и „Плитък гроб“ са дотук –  трима приятели си търсят съквартирант и общото между двете истории е появата на новия домашен съмишленик. В „Плитък гроб“ смъртта на новия наемател води до други катаклизми, докато финалът на спектакъла „Владимир“ е режисьорски ход (режисьор Николай Кенаров), който все пак подсказва, че виновникът за хаоса в един дом не винаги е онзи, който се опитва да въведе ред в правилата на играта.

Някъде в подобен свят на нашия, трима младока живеят заедно, като си поделят наема за жилището. Но парите не стигат. Някои учат, други работят, каквото им падне, колкото да има пари за наема. Така започва спектакълът „Владимир“. На една обява, че се търси съквартирант, отговаря Владимир, който е доста по-зрял от своите нови познати, ако се съди по възрастта му. Алеш (Константин Соколов) и Маша (Александра Майдавска) са двойка, а Мики (Ивайло Иванов) е нещо като Юън Макгрегър в „Плитък гроб“- самодоволен досадник, който обича да критикува и да се прави на нещо, което не е, но въпреки това е симпатяга.

Владимир е одобрен от тричленната комисия. Младите са доволни, защото той им помага – оправя дома им – сменя сифони, домакинства, плюс това майстори и малки фигурки, с които разкрасява стаите. Всеки има нужда  от подобен вълшебник по ел. инсталациите и канализационните услуги като Владимир или поне една по-добра версия на Владимир. Защо Владимир обаче се оказва доста опасен за своите нови приятели и къде се крие уловката в тази пиеса?

Пиесата „Владимир“ е написана по време на прохождащия преход в Словения и тъй като все още не сме успели да преодолеем социалните си общи дилеми, тази т. нар. черна комедия е близка на битието ни. Пари безспорно са ни необходими и те диктуват компромисите, които правим, за да оцелеем. Владимир е необходим компромис, трансформирал се в доминиращ фактор – строг редактор на живота на другите. Досущ като Яго от „Отело“, Владимир сътворява разни ситуации и подбужда Алеш към определени постъпки. Но за разлика от Яго, Владимир не е лош човек, той действа така, както вижда нещата – първосигнално.

По-важен е въпросът, защо позволяваме на другите да определят диаметъра на личното ни пространство? Защо прехвърляме отговорността за живота си на другиго? Разбира се, ние винаги сме така прагматични, че се отказваме от възможността сами да се справим с живота си. Казусът „Владимир“ е аналогия на казуса „протест на улицата“. Когато онзи „Владимир“ се е заел да управлява живота и това не устройва мнозинството, вероятно той трябва да си тръгне. Но ако не иска да си тръгне? Какви са опциите на протестиращите? Финалът на спектакъла „Владимир“ е логичен, откликващ на естествения ход на инстинкта ни за самосъхранение, макар аз като зрител да изпитвам симпатия към Владимир (вероятно заради харизматичното изпълнение на Симеон Лютаков). Може би и това е целял режисьорът на спектакъла Николай Кенаров – да се опитаме да се идентифицираме с различните позиции на героите, но в крайна сметка – кой е правилният избор, когато обстоятелствата изискват нещо повече от взаимно нараняване?

Преди да започне спектакълът „Владимир“, публиката се приканва да изключи мобилните си телефони, защото опитът показва,че при определени обстоятелства всеки човек може да извърши насилие. Не съм сигурна, дали зрителят разсъждава над този небрежен, веселяшки флирт между него и актьорите. Но тук е кодирана идеята на представлението. Всеки човек може неочаквано да прояви характерности, за които не сме предполагали, че съществуват, ако физическото му битуване доминира над емоционалното му. Или казано на достъпен език: ако вие, уважаеми зрители, продължавате да се подигравате над труда на хората от сцената с включените си телефони, то съвсем оправдана ще да е траекторията на онзи чук – подаръкът на Владимир за рождения ден на Маша. Чуковете могат да изневерят на гравитацията, когато плебеите по рождение не усвояват законите на свободата правилно, а когато всеки лъжепророк застава пред нас с идеята да бъде месия, то със сигурност след време (30 години, 45 години,… пет века) все ще се появи разум, който да каже, че „Царят е гол!“.

Вероятно „Владимир“ като спектакъл цели по-скромни размисли, защото и без патетика и философия всичко си идва на мястото: „добрякът“ Владимир може би не е така добър, а младежите, въпреки емпатията ми, май ще преодолеят моралните си задръжки (доколкото ги има в едно посттоталитарно общество, което не опозна истински соковете на демокрацията), за да се спасят от обсебващата ги персона на външното, разрушило техния сладникаво-нелеп космос.

Едно от достойнствата на този спектакъл е енергията, с която се играе, така че действието да те плени с ритъма си. Другото интересно обстоятелство е авторската музика на Страцимир Павлов, специално писана за „Владимир“ – Страцимир е едно от лицата, които определят съвременния музикален облик на града в културата на създаването на оригинални, авторски проекти.

Безспорно е присъствието на Симеон Лютаков като Владимир – той извайва палавия нюанс в интригата на спектакъла. Но пък младата генерация актьори Константин Соколов, Ивайло Иванов и дебютиращата на варненска сцена Александра Майдавска са настървени спаринг-партньори и хвърлят сили, за да изнервят Владимир. Ако не бяха младежите, едва ли добрият човек щеше да ни изплаши до… смърт.

Очертава се истински смислена премиера! Верни на народните пословици, добре е да се присетим, че който дълбае в чуждата купичка, сам пада в него, макар и в плиткото. А иначе няма никакво значение, че героите от „Владимир“ все пак не завършват като онези приятелчета от „Плитък гроб“. Може би пък в това е силата на псевдодемокрацията: когато стане опасно, да пуснем в действие лампичката на инстинкта за самосъхранение.

Елица Матеева

Следващото предпремиерно представление е на 17 август на Лятна сцена „Зад Театъра“.

Билети:

ФКЦ: https://bit.ly/ВладимирФКЦ
EVENTIM: https://bit.ly/ВладимирОсновнаСценаЮлиАвгуст
EVENTIM: https://bit.ly/ВладимирЛятнаСценаАвгуст

Още за спектакъла „Владимир“ четете тук:

Още артистични събития във Варна открийте в нашия АФИШ: https://artvarna.net/events

Други