Предпремиера на черната комедия "Владимир" във Варна

19.07.2020

Звездата на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Симеон Лютаков влиза в главната роля в постановката „Владимир“ на Николай Кенаров по пиесата на словенския автор Матяж Зупанчич.

Една история за оцеляването във време на криза, за добрите намерения и лошите последствия, за случайността и за насилието излиза за пръв път пред варненската публика на 30 юли в предпремиерното представление на „Владимир“. Черната комедия на словенския писател Матяж Зупанчич е дипломната режисьорска работа на актьора от Варненската трупа Николай Кенаров, който е ученик на уважавания проф. Пламен Марков. Преводът на пиесата е работа на Людмил Димитров, музиката на Страцимир Павлов, сценографията и костюмите на Даниела Николчова, а фотографията и рекламната визия на спектакъла са правени от Симеон Лютаков.

Лютаков, който е една от големите звезди на Варненската драма, влиза в ролята на главния герой – Владимир. Участват още Константин Соколов – Алеш, Ивайло Иванов – Мики и младата Александра Майдавска – Маша.

Историята е за млада двойка и техния приятел, които се опитват да оцеляват във време на финансова криза, като приемат нов човек да живее при тях. Владимир се оказва единственото спасение за тях. Това обаче води до непредвидени усложнения във взаимоотношенията на младежите и отваря път на насилието.

Спектакълът ще се играе предпремиерно на Основна сцена на 30 юли от 20:00.

Режисьорът Николай Кенаров е актьор от Варненската трупа, завършил актьорско майсторство в класа на проф. Пламен Марков. Първият му режисьорски опит е изключително успешната комедийна пиеса по текст на Здрава Каменова „Приятели?“. В момента завършва и режисура в класа на проф. Пламен Марков, а „Владимир“ ще бъде втората му постановка в ДТ „Стоян Бъчваров“ и негов дипломен спектакъл.

С Николай Кенаров говорим за пиесата „Владимир“, за наученото от проф. Пламен Марков и за предизвикателствата на работата с колегите от Варненската трупа.

Какви са темите, около които е изградена пиесата „Владимир“, какви са централните проблеми, за какво да се подготви публиката преди първата си среща с постановката?

Самата пиеса е един особен разказ, това което аз намирам в нея, е свързано най-вече с темата за добрите намерения. А и в момента мисля, че в съвремието ние вече започваме да осъзнаваме, че чрез информацията, която получаваме и чрез това, че с напредването на цивилизацията сме по-информирани, смятам, че започваме по-добре да разбираме нещата, които ни заобикалят. Самата пиеса разказва за една т. нар. жестока случка, в крайна сметка тя накрая завършва с убийство и въпреки че разказва за убийство, тя успява да го разгледа през всичките му гледни точки. Успява да проследи пътя – как се стига до там, какви са грешките, които правят всички, защото те са човешки, те са някакси наши грешки, които ние всички сме правили. Те понякога биха могли да бъдат притегнати и съответно до такава степен да се завърже възелът, че когато ние самите направим тези грешки при тези обстоятелства да няма друг изход. Това е разказ за един инцидент, за нещо, което никой не е искал, но въпреки това то се случва. Друг е въпросът, ако го погледнем от една гледна точка и ако не успеем да го погледнем през всички гледни точки, т.е., ако прочетем една статия за това, ние никога няма да успеем да разберем какво се е случило всъщност. Само един театрален спектакъл би могъл да го покаже от повече гледни точки.

А вашият подход към пиесата?

Начинът, по който аз гледам, и това, честно казано, е принесено от мен, е че всеки един от героите има добри намерения. Самият Владимир влиза в една ситуация, при едни хора, които се опитват да оцелеят в едни тежки времена и той се опитва да им помогне и то от любов, от това, че просто търси място, където да пребивава, място, където да се чувства добре. Опитвайки се да навлезе в това място и да се почувства у дома си, той се оказва решение на всичките проблеми, както често се случва и в живота ни. Той изведнъж спечелва абсолютно без задръжки, без никакви сложни отношения тяхното доверие, и те на 100% получават всичко, от което имат нужда към този момент. Съответно започват да му вярват изключително много, той навлиза в тяхното битие, в тяхното ежедневие. Започва да влияе на техните отношения, и то без дори да го иска, без да го прави целенасочено, и всяка дума, която той казва, бива изтълкувана по различен начин. Това започва да завързва сложни взаимоотношения между хората, които преди това са били там без него. И всъщност в хода на пиесата Владимир, без да цели, успява да разруши една симбиоза, която е съществувала преди това.

И все пак да кажем кой кой е, кой е Владимир?

Владимир е Симеон Лютаков, Алеш е Константин Соколов, Мики е Ивайло Иванов и Маша е Александра Майдавска.

Александра Майдавска е ново име за Варненската драма.

Александра току-що завърши НАТФИЗ в класа на Пенко Господинов, много талантлива завършваща актриса, твърдо заставам зад решението си тя да изиграе тази роля – нямам никакви колебания, а напротив, горд съм с това, че тя ще бъде там. Това е дебют за нея, първият ѝ професионален спектакъл.

Владимир ще бъде Симеон Лютаков, много обичан и популярен варненски актьор.

Да, за мен това не е точно режисьорски дебют – имам две реализирани досега представления – едно професионално и едно с школа, но все пак сблъсъкът с човек, който вече е доста навътре в професията, за мен е едновременно труден и благотворен. Симеон Лютаков в крайна сметка ми помага на моменти и както се казва, хем ми помага, хем ме предизвиква. Имам нужда на моменти повече да аргументирам това, което мисля, за да мога да го докажа. И в същото време това е много полезно, той е един сериозен партньор и смятам, че успяваме да се справим.

И тук влизаме в темата за варненския театър като школа за Вас.

Ами да, аз съм бил в школата на Валентин Митев, той има много сериозна школа във Варна и в годините може би най-голям брой студенти са влезли в НАТФИЗ от неговата школа. Слава богу, държим се още заедно с част от тях. Аз мога да кажа, че тя е изградила много голямо отношение към театъра, много голяма чистота в погледа към него. Някакъв идеализъм е останал у нас от Валентин Митев и малко е странно, когато се върнеш и изведнъж учителят ти ти става партньор. Но с времето започваш да свикваш с това и то е чудесно. Прекрасно е, че в града има няколко школи, от които излизат кадри и съответно след това учениците срещат учителите си и работят с тях. Хубаво е да излизат и хора, които мечтаят да се върнат в града и да оставят следата си точно в този град, не някъде другаде. Важно е творците, живеещи в едно място, да имат отношение към него.

А проф. Пламен Марков, другата школа?

Пламен Марков е човекът, който доразви това отношение с научен професионализъм, с още изисквания, с повече поглед към това как всъщност се изгражда, какво всъщност е театърът, какво се изисква, какви са процесите, какви са пътищата, по които трябва да се мине. Защото всичко си има етапи, всичко си има някакъв определен път. Това са бавни процеси, театърът е труден процес, който не се получава от днес за утре – да хванете текста и да изкарате спектакъла. Точно начинът, по който трябва да минем през този процес, анализът, това е от Пламен Марков. Той просто много добре разбира драматургията, начина, по който да четеш, да мислиш, да анализираш, да си зададеш правилните въпроси, да зададеш правилните въпроси и на партньорите си, на колегите си – актьорите, сценографа… Но всъщност аз не мога да кажа, че съм го усвоил, аз още се уча в това, но да, той е голям учител по отношение на пътя ми в театъра.

Сянката на професора има ли я във „Владимир“?

Смятам, че като тип театър, като начин на мислене, като тип анализ, до голяма степен я има в пиесата. В крайна сметка, начинът, по който аз разчитам пиесата, до голяма степен съм го обсъждал с Пламен Марков. Слава богу, той я приема, разбира и съответно дори развива, той дори ми помагаше за идеята, която имам по отношение на този текст. А текстът хем е съвременен, хем в крайна сметка е на 30 години. Ние наричаме 30-годишните текстове съвременни, обаче той все пак е писан малко след като словенците са се откъснали от комунистическия блок и е много обвързан с този период. Има нужда от леко осъвременяване на темите, чисто вътрешно и съответно по начина, по който аз я виждам спрямо днешната ситуация. Определено има общо в подхода ни, може би в режисьорското чувство за хумор и в начина на разчитане на драматургията.

Като става дума за осъвременяване, в нашето време на кризи какво е специалното, актуално послание на спектакъла и защо е добре варненската публика да види точно сега „Владимир“?

Смятам, че е важно сега да израснем като хора и да започнем да гледаме ситуациите многостранно, т.е. да не ги поставяме в калъпи от типа „този човек е лош“, „този е добър“, „този се бори за някакви добри неща, а този за лоши“. Ситуациите, с които се сблъскваме в ежедневието, са сложни, те не са черни и бели по никакъв начин. Дори политическите ситуации, с които се сблъскваме в момента, дори казусите, които ние разнищваме в ежедневието си, не са свързани с някакви злонамерени хора, а просто с интереси. Понякога дори хората, колкото и да са добронамерени, сблъскват своите интереси, сблъскват своите идеи, мисли, своите гледни точки. Понякога, влизайки в конфликт и незнаейки, когато сме недорасли, сблъскваме своите гледни точки и краят е по-лош, отколкото би трябвало, както в случая в пиесата. Някакси в нея има заложено това, че една ситуация никога не може да бъде погледната само от едната страна, не би трябвало, ненужно е да я гледаме така, трябва да я видим задълбочено и съответно да си направим изводите от нея. Изводът от представлението е, че при определени обстоятелства всеки може да стане насилник. Аз се опитвам все повече и повече да засилвам това, че в крайна сметка в някой момент от живота си който и да е от нас излиза извън контрол и прави неща, които не трябва. Правим грешки, не си даваме сметка за грешките си. И до голяма степен много ми се иска хората да схванат това, че има сложност във взаимоотношенията и когато нямаме друг избор освен да агресираме, нещата отиват на зле. Когато забравяме да си даваме сметка за грешките, когато не задаваме правилните въпроси, когато не действаме адекватно, когато не успяваме да изчистим взаимоотношенията си, а продължаваме да премълчаваме някакви неща, се случват бели и съответно можем да ги теглим и 20, и 30, и 40 години, и цял живот след това.

Разговаря Нина Локмаджиева