Поезията е документ. „Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни…“
Връщам се в Копривщица 40 години по-късно след един незабравим следобед, когато с приятели седяхме в дълбоката сянка на дърветата край Дебеляновата къща, а сред чемширите ромонеше поточе сред калдъръма. На къщата е опнат транспарант със снимка на поета и цитат… В двора няма нито едно дърво! Нито едно!
В пъновете на огромните дървета, които спасяваха от лятната жарава, са посадени паркови теменужки. Копривщенското ручейче, което минаваше през калдъръма, го няма. Останали са три чемшира. Никаква задушевност, никаква интимност, равно подрязан райграс. Никакви възможности за застояване – минавай през експозицията, гледай, каквото чуеш от поезията – чуеш и – излизай!
Къщата на Бенковски. Нито едно дърво! Огромните пънове са свидетели какви чудесии е имало тук – хвърлящи някога сянка над двора и над част от улицата. Във всички музеи, които посетихме същото – изрязани дървета, градско-парково офрмление, туи вместо чемшири и ручейчето с прохладната вода – унищожено. Минавай, гледай и излизай!
Дърветата също са документ. Те са част от една атмосфера, носят енергията на отминали затрити времена, когато зад крепостната стена на дувара един уютен каменно-зелен свят е давал чувството за дом, закрила и свежест. Красотата на простите неща.
Дърветата и чемширите искат грижа и поддръжка, незнайни и непонятни за съвременните градинари. Унищожени документи, заменени по нелеп начин с туи, теменужки, голфаджийски райграс, които не се връзват нито с Копривщица, нито с Възраждането, нито с Дебелянов.
Безотговорното и безпросветно отношение към зелената част от музейната среда, към духа на миналото, в което цветята и дърветата са енергийни елементи-участници в действието, е поредното жестоко доказателство, че културата на супермаркета е изяла една значителна част от нашия свят. Стилистично и ментално.
Искра Сотирова
Снимки авторката
