Малцина познават творчеството на италианския кино режисьор Матео Гароне. Ако се постараят да надникнат отвъд предела на личната заблуда, че са наясно със света и себе си, ще си подарят магията на изискания вкус, съчетан с прекрасни картини и не на последно място ще се завърнат там, където спонтанността е живот – в ДЕТСТВОТО. Матео Гароне направи своята премиера на „Пинокио“ по време на Берлинале тази година. Берлинале бе фестивалът, който изпревари кризата и успя да се състои, без да се разсейва със средствата на заблудата „онлайн“, защото кино фестивалите преди всичко се правят заради тържеството на истинските срещи с публиката и творческите екипи.
Матео Гароне умее да разказва истории, в които невзрачността или изкривеността се превръщат в знак, обединяващ и коментиращ екзистенцията ни.
В „Препараторът“, „Първа любов“, „Гомор“, „Реалност“, „Кучкар“ винаги шества нещо, което препъва свободните валенции, а невзрачникът, дребният човек е изтласкан в ъгъла на ръба на силите си, докато някой друг си играе с търпението му. Гароне може да бъде циник и ироник, но той е художник на емоциите, защото умее да ги оцвети в специално синьо – в този колорит вътрешният глад за топлина и духовно съприкосновение се откроява. Неговата тъжна синева тържествува в „Кучкар“ (2018), а в „Пинокио“ тя сякаш изпива екрана. Чудно е синьото на Гароне и в „Приказка на приказките“ (2015), където три сюжетни линии от бароковата литература „Пентамерон“ на Джамбатиста Базиле предсказват крушението на съвременника, чието битие се определя от материята и страстите, а когато чувствата надделеят над рациото, тогава настъпва Хаосът.
Едва ли Карло Лоренцини е предполагал, че днес италианчетата ще изучават в училище писанието „Приключенията на Пинокио“. Придобил популярност с псевдонима Колоди, Карло откликнал на редакционна молба да съчини истории за вестник, свързани с възпитанието на децата. При това му плащали добре, защото вестникът пожелал живота на Пинокио да не виси на косъм, когато разбойниците (лисицата и котката) обръщат дървеното човече надолу с главата – така се появява и Феята – спасителен пояс за Пинокио.
Киното пресъздава живота на „Пинокио“ в различни адаптации. Ако искате да направите пътуване във времето с „Пинокио“, предлагам да си организирате кино уикенд с „Пинокио“ на Луиджи Коменчини от 1972, „Пинокио“ на Роберто Бенини (2002), а този на Матео Гароне ще бъде като черешката на тортата във визуално отношение.
Матео Гароне ни подарява Италия с дъха на земя, вино и старинност. Това е Италия, в която преоткриваш миналото, когато коматът хляб означава много повече, ако гладът ти е верен спътник. „Пинокио“ е сниман в Тоскана – времето е спряло, сгушено в атмосферата на малките градчета. Гримът на Марк Кулиер и Далия Коли, вълшебната музика на Дарио Маринели, визионерският устрем на Гароне въздействат така, че ти се иска да влезеш в историята. Когато сме малки, всичко ни се струва голямо, а когато станем големи, се оказва, че мечтите ни са имали недостижим обем, а животът ни напъхва в теснотата на бита. Гароне създава драматургията на филма заедно с актьора Масимо Чечерини. Последният влиза под кожата на Лисицата, а Роко Папалео е Котката. Гароне ни среща с Феята в две версии: тя и е дете, и зряла жена. Първата среща е по време на спасяването на малкия палавник, а втората, когато Пинокио тръгва за втори път на училище и научава за цял живот максимата, че „учителят е вторият баща на ученика“.
Актьорът Роберто Бенини за втори път се среща в киното с произведението на Колоди. През 2002 г. той режисира „Пинокио“ и изиграва главния герой с харизмата на най-добрите комици от началото на 20. век. В интерпретацията на Гароне, Бенини е бедният татко Джепето – търсещият топлина стар майстор, който е готов на всичко, дори да остане без палто, за да може Пинокио да се научи да срича думички от нов буквар. „Пинокио“ е история за връзката между децата и родителите, които през цялото съвместно пътуване сякаш се намират в стомаха на гигантска акула – комуникацията преминава на тъмно сред стихии и ветрове, а точно когато искаме да си кажем важни неща, все някой е отсъстващ. Ето защо, ако гледаме заедно с малките „Пинокио“ на Гароне, може би най-после ще установим, че преди да се научим на дисциплина, отговорност и добри дела, животът стремглаво ще ожули тялото ни, за да разберем смисъла на парещите му уроци.
„Пинокио“ на Гароне е мейнстрим проект, безспорна е неговата зрелищност, граничеща с пищна провлаченост, но пък, ако в живота си попаднете на дете, което не е чело „Пинокио“, точно това е кино версията, която ще провокира малкия човек, за да се завърне към книгата. Актьорите играят в стилистиката на комедия дел арте – съвсем логично, за да са в спецификата на сюжета, а синьото небе от киното на Гароне отново е на почит – може цял ден да не се снима, ако небето не е придобило желаното измерение според трактовката на режисьора.
Гароне обича да се шегува с очевидните неща. И според мен той находчиво коментира клишетата, свързани с образователната система, която особено днес се оказа безсилна във внушенията си, че да си грамотен е най-важното нещо на света. Образованието е важно, но как се преподава за школото на живота, е друга тема и дали пък наказанията с нахута и пошляпването на ученици с пръчка не са именно в основата на онова, което е вредоносно за системата като оценител – тук Гароне се забавлява с клишето и ни подсказва, че в наши дни училището се нуждае от нормалност.
„Пинокио“ е повече филм за възрастни, защото превратностите на живота показаха, че децата все по-малко слушат големите, а и не се радват на детството си, така, както се случва при Пинокио, който съзрява чрез грешките и неволите си. Добре е всяко дете да бъде окриляно от една Фея, която да бди над ожулените му крака. Не пропускайте тази среща с Охлювката, с мъдрия Щурец, зайците-погребални агенти, Карабас Барабас и един голям рибок, в чийто търбух може да си направиш водно парти.
Първите почитатели на приказното ще проследят приключенията на новия „Пинокио“ на 26 юни от 16.45 в отдел „Изкуство“ на Регионална библиотека – Варна.
Елица Матеева
