Днес е 27.06.2022

Режисьорът на „Едноокият цар“ Петър Денчев: Идеологиите смаляват човека и се трудят усилено да неутрализират всички нюанси, които носи

18.06.2020
Пламен Димитров (Игназий)  и Симеон Лютаков (Давид)

„Едноокият цар“ е отново в афиша на Варненската драма. Протестите Black Lives Matter поставят успешния спектакъл на режисьора Петър Денчев в нов актуален контекст. Представлението ще е на Лятна сцена „Зад Театъра“ на 30 юни

Съвсем в духа на протестите Black Lives Matter, които завладяха САЩ и част от Европа, е завръщането на спектакъла „Едноокият цар“ в афиша на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна. Въпреки че премиерата беше преди четири години, пиесата на каталунския драматург Марк Креует се оказва особено актуална в сегашното време, защото в центъра на историята е именно човек, пострадал от полицейско насилие след участие в митинг. Театърът в родния град на режисьора се оказва подходящата почва за пиесата – политическа сатира с привкус на черна комедия.

В дома на полицая Давид предстои вечеря, на която съпругата му Лидия е поканила своята приятелка от детинство Сандра. Мъжът ѝ Игназий обаче се оказва демонстрант, загубил едното си око по време на протест, като виновник за инцидента е неговият домакин. Срещата се оказва съдбоносна за всеки от героите и спиралата се завърта неудържимо.

Независимо че е определяна като политическа и социална сатира, пиесата на Креует се доближава силно до черната комедия. Драматургът използва хумора, за да постави така важните въпроси за цената на истината, крехкостта на убежденията, различните социални роли, в които се налага да влизаме, за да оцелеем.

Според Петър Денчев персонажите са откровено симпатични и зрителите ще се припознаят в тях: „Героите са изградени драматургично на принципа „кой съм“ е равно на това, „което съм си намислил, че съм“.

Ролите са поверени на Симеон Лютаков (Давид), Милена Кънева (Лидия), Биляна Стоева (Сандра), Пламен Димитров (Игназий) и Валентин Митев (Политикът). В постановъчния екип са ангажирани още художничката Теодора Лазарова, композиторът Христо Намлиев и Елена Шопова, автор на мултимедията. Преводач на пиесата е Нева Мичева.

С режисьора Петър Денчев разговаря Зорница Кънчева

– Как се срещна с пиесата на Марк Креует „Едноокият цар“ и защо варненският театър се оказа най-подходящото място за реализирането й на сцена?

– „Едноокият цар“ се разхожда с мен от около две години. Имал съм и предишни разговори с други театри, но във Варна мисля, че тя ляга върху подходяща творческа почва. Много харесвам актьорския състав, с който работим, и се радвам на творческия диалог, който имаме. За поставянето на едно толкова съвременно заглавие са нужни актьори с остро съвременно чувство, с модерна рефлективност.

– За първи път поставяш в родния си град. Вярно ли е, че у дома и стените помагат?

– Да, чувството е приятно. Не знам дали и стените помагат. Харесвам този театър, защото той не е случаен, това е театър, който беше много важен за ситуацията през последните 30 години. Занимава ме комуникацията, а и най-вече как хората в родния ми град реагират на театъра. В някои отношения градът се е променил много.

– Имаше ли трудности при избора на актьорския екип? Как се случи завръщането на Симеон Лютаков на варненска сцена?

– Не, минах през няколко варианта на разпределение, защото проектът се отлагаше във времето. Изборът на Симеон Лютаков е свързан с това, че в трупата нямаше такъв натюрел, а аз предпочитах да е актьор, свързан с театъра.

– Марк Креует е млад каталунски драматург. Има ли според теб потенциал да достигне популярността на Жорди Галсеран?

– Марк е изключително забавен, той пише много за телевизията, включително и снима. Всъщност популярността му зависи само и единствено от него.

– Пиесата „Едноокият цар“ е определяна като политическа и социална сатира. Кое надделява в твоята интерпретация – политическото или социалното?

– В нашата интерпретация се занимаваме с това доколко убежденията, политически и социални, са крехки, доколко обтекаеми са в живота. Оказва се, че пораженията, които политическият живот нанася върху личния живот на хората, са твърде травматични, и то на интимно ниво. Това е нещо, за което не се говори много, но всъщност пиесата му дава много ясен глас. Един човек е принуден да проветри своите разбирания, да се откаже от своите убеждения поради лична цел. Това всъщност е оптиката, която рисува убежденията като крехки и като чупливи. Още повече, че става дума за хора, които са заразени от абстрактността на понятията. Пиесата много силно се занимава с това, че убежденията, ако не са интегрирани на лично ниво, се превръщат в политическа и социална поза, че не съдържат жив живот. Ако убежденията и идеите не работят в живота, това означава, че те са изначално дискредитирани. В този смисъл се доближаваме много близо до социалната сатира, защото живеем в общество, което трудно интегрира и защитава своите убеждения. Още повече, те често са жертвани в името на лични цели.

– Изборът на този текст има ли връзка с това, което се случва в обществото ни в момента?

– Разбира се, че има връзка. Българското общество, колкото и да отказва да се модернизира и да излезе извън рамките на своя ориенталски контекст, много сериозно прихваща болестите на модерността. Хората в тази история имат много сериозен проблем с това кои са и като какви са се намислили и колко сериозно конфронтират тази своя представа с околния свят. Ние също имаме дефицит на политическа отговорност, имаме узаконено държавно насилие, имаме ръбати разбирания за убежденията и твърда праволинейност, разбира се, поддържана от тази наша „ориенталщина“. Нашите корпорации са свързани с мафията, нашият бизнес и политически живот са доминирани от криминалното. Кухото политическо говорене доминира навсякъде, обърнете внимание – експертното говорене вече е нищо, то се възприема като политическа поза, като снобски признак, като израз на себично его. Доминира евтината парвенющина и липсата на компетентност, особена народняшка приповдигнатост, която залива дори театрите. Сложното говорене отстъпи място на простите решения, които не работят за никого. В този смисъл българите се чувстват все по-неорентирани и неадекватни в един сложен съвременен свят, с динамични геополитически реалности.

– Защо в България не се прави политически театър? Има ли нужда от подобни проекти?

– Откровен политически театър в България не се прави, защото има натрупвания в психологически план в населението. В изкуството преди 89-та година доминира метафората, езоповското изразяване като съпротива. Този вид говорене е проникнал и сред обикновените хора, тук много рядко нещата се назовават с истинските им имена, има отвлеченост на говоренето, неконкретност на присъствието. Ако обърнете внимание, изразите на съпротива преди 89-та са вицове, анекдоти, басни, дори най-смешният драматург на онова време – Стратиев, използва метафорични сюжети. Тази метафоричност по-късно през 90-те години беше приета от различни телевизионни формати. В този смисъл да се говори откровено от сцената в България е доста голямо табу, това не се възприема като код. Още повече, че по-голямата част от публиката и гилдията имат патетично отношение към своята работа на сцената – от там трябва да звучат високи истини, често опоетизирани, метафорични. Директното говорене без втори план е дефицит и в личните взаимоотношения, това е огромна болест. Има, разбира се, нужда от такива проекти, защото те стопяват границата между метафоричното и конкретното говорене.

Кое е по-опасно идеологията или любовта?

– Идеологията, разбира се. Любовта, дори страшна във всичките си измерения, е вид живот, докато идеологиите обикновено смаляват човека и се трудят усилено да неутрализират всички нюанси, които носи.

– В пиесата границите между „добрите“ и „лошите“ са доста размити. Във всеки един момент някой от героите ти става симпатичен или те отблъсква. Зрителите ще открият ли допирни точки с тях?

– Да, защото героите са изградени драматургично на принципа „кой съм“ е равно на това, „което съм си намислил, че съм“. Мисля, че героите са откровено симпатични. Все пак това са хора, въвлечени в история, която ги принуждава да размият границите между своите възгледи.

– Чувстваш ли се в свои води в черната комедия?

– Да, харесвам този жанр.

– Ти лично на какво се смееш?

– На парадоксите, които са толкова живи.

– Коя е най-смелата ти мечта?

– Няколко са, няма да ги издавам, но ще се опитам поетапно да ги осъществя.

Разговаря Зорница Кънчева

Интервюто е взето преди премиерата през 2016

Други