Размисли след изложбата на Александър Николов в Градската художествена галерия – Варна
Част 1
Фотографиите на Сашо Николов, които сега са експонирани в Градската галерия на Варна, бяха направени на точното място в точното време, само че той си го е знаел, а ние не сме усетили. Сашо започна да снима от началото на 80-те във Вулкан, вече снимаха и Росен Донев, и Саркис Саркисян, но той го правеше по-незабележимо и нямаше тогава самочувствието на портретен фотограф, даже на репортажен фотограф, независимо от качествата, които е имал. Той беше един системен човек, който познаваше много добре технологията, контролираше я, и правеше, а и до ден днешен прави, най-добрите натюрморти. Аз съм работил с доста фотографи, но той правеше натюрмортите с най-доброто осветление и най-правилно аранжиране, най-чинно. Аз не знаех за тази негова слабост или увлечение – да прави репортажни портрети в абсолютно класически маниер. Както се казва, нищо особено, само че те сега вече са много тежки камъни. Те са история. И вече няма значение фотографското качество, зърното на филма, неговата светлочувствителност. Някои от хората ги няма вече, но те са там, на филмовата лента, в аналогово изображение.
Аз тази изложба съм я виждал многократно, част от тези фотографии са влезли в едно издание за Вулкан, което не искам да държа за ръцете си, защото това не е добра новина за историята, отпреди 15-ина години може би, нямам представа и не искам да знам. Всяко споменаване на Вулкан мен ме натопорчва, защото аз по принцип по сегашната улица Пискюлиев не минавам, избягвам този маршрут, толкова много мисли ме обхващат. Веднъж минах преди 20-ина години, вече го нямаше Вулкан, разбира се, и се разревах. И оттогава не си го причинявам.
Първо във Вулкан бяха Венци Антонов, Ванко Урумов, Емил и Снежина Попгенчеви и Сашо Капричев – това са според мен първите хора във Вулкан, кой от тях е по-напред, аз не знам. Ние, група млади художници, имахме ателиета на около 500 метра. И преди да има Вулкан, имаше гаражи и в 7-8 съседни гаража се помещавахме. Аз наследих гаража на Веско Димов – скулптор от 80-те, счита се за един от бащите на българския авангард. Това беше в началото на 77-а, бях срещу Петьо Маринов, Кольо Николов беше отдясно, Тодор Тачев, Георги Лечев, след това Стойчо Никифоров се появи, и Добринка Банова, текстилката, и се получи една колония от художници, която компактно ходеше и завиждаше на малцината големи от Вулкан. И в средата на 79-а получихме с Мария Зафиркова ателие в заветния Вулкан, тя се беше върнала от следването в Прага, и първото ми нещо беше да вкарам велосипеда си в ателието. То беше голямо в порядъка на 9 х 8 м, но на 7 метра и половина височина, това беше много важно. Направихме втори етаж, там се занимавах с графичен дизайн, долу се правеше великото изкуство, наречено живопис, или каквото и да е друго. Но зимата ставаше страшно, ние се пакетирахме, то е и отразявано в медиите в нашия куб, който беше 4,5 х 4,5 х 2,5 метра – опъвахме телове, купувахме от Колхозния пазар полиетилени за оранжерии и така се топлехме. Иначе това нещо няма отопляне. Живеехме на квартира наблизо, после на други места, но там си пренесохме всичко. Всъщност ние живеехме във Вулкан. Там ни беше готварската печка и Зафиркова правеше салати, чорби, най-различни други неща, и околните се възползваха от тези благини. Беше комуна. И се чувствахме толкова свободни, че аз по едно време имах притеснения как да употребим тази свобода. Аз поне не знаех какво да правя с проклетата си свобода.
Димитър Трайчев
Следва продължение
