Днес е 03.12.2021

Една история с гъбки и компот и защо комедия дел арте е на мода този сезон

30.05.2020

За мен както и за повечето хора, родени преди 1989 г., 1 юни е празник на детето. На този ден по традиция се ходеше в най-хубавата сладкарница, където се ядяха еклери или торта гараш и се пиеше най-голямата боза. Но в далечната 1993-та, годината, в която навърших пълнолетие и прекрачих в света на „възрастните“, започнах да свързвам датата с МТФ „Варненско лято“. Да, това първо издание на театралния фестивал се проведе през юли и чуждестраните гости бяха още на крилете на желанието, но пък програмата беше ударна, експериментална, хулиганска дори. За първи път разбрах, че съществува театър като този на Галин Стоев, Александър Морфов, „Сфумато“, а „Чехов ревю“ на Иван Пантелеев татуира в сърцето ми пожизнена фестивална акредитация.

Трудно ми е да пиша за този любим форум без да изпадна в сантименталност. „А вие ходихте ли за гъбки в гората?“ – помните ли култовата реплика от спектакъла на Явор Гърдев „Таня-Таня“ (1997)? Истината е, че след близо 20 години вече нямам идея за какво точно ставаше въпрос в пиесата на Оля Мухина. Но освен този легендарен въпрос пред очите ми са все още Мариус със синия си чарлстон-панталон и тихото невидимо присъствие на Снежина Петрова. Тук някой изневиделица ми нашепва – „Не пипай работника!“ – думи от „На дъното“ (1998) на Морфов, режисьор, който толкова много липсва със своя шарен, жизнен, донякъде противоречив, но пълен с романтика театър – родеещ се с филмите на Кустурица.

Никога не съм крила и пристрастията си към Лилия Абаджиева – особено към „Хамлет“ (1998) и „Ромео и Жулиета“ (2001). Представления, дали тласък в кариерата на Деян Донков, Владимир Карамазов, Юлиан Вергов и доказали, че мъже в кринолини, дефилилиращи под звуците на „Продиджи“, могат да се превърнат в еталон за театрална естетика.

Всички, които ме познават, вероятно се чудят къде остана Галин Стоев. Трудно ми е да пиша каквото и да било за него, защото все още не мога да се отърся от фенския възторг, който ме обзема при всяко интервю или спектакъл. Въпреки че първото негово режисьорско представление, което гледах, беше „Госпожица Юлия“ (1993), две години по-късно „Войцек“ го издигна до мой фаворит, където си стои и до ден днешен. Не мога да пропусна и „Археология на сънуването“ (2002), не само поради това, че беше продукция на самия фестивал, а и защото имахме възможността да се запознаем лично с Иван Вирипаев, все още изгряваща звезда в Русия. Срещата с него мина доста куриозно, когато при представянето си спомена, че е от Магадан и недоумяваше, защо присъстващите се смеят. Тогава ми стана неудобно заради асоциацията с не особено сполучливите шеги на един популярен тв водещ, но от дистанцията на времето се получи една комична история за разказване.

Докато все още съм на забавна вълна, няма как да не разкажа и как по време на моноспектакъла си „Относно омара“ Самуел Финци (водещ на последното издание на „Берлинале“) изневиделица ми дръпна чантата, аз толкова се стреснах, че я прегърнах с две ръце сякаш пътувах в градския автобус.

Като цяло винаги съм имала влечение към българската програма на МТФ „Варненско лято“, въпреки чуждестранните гости, които с всяка изминала година ставаха все по-звездни. Предпочитанията ми към родните спектакли не се дължаха на някаква особена патриотична привързаност, а на простия факт, че се играят на български. Съвсем доскоро и аз вярвах в твърдението, че театърът е локално изкуство.

С течение на времето обаче чуждите постановки успяха да разчупят мирогледа ми и да намерят път към мен, въпреки езиковите различия. Болката във врата от постоянното взиране в субтитрите отдавна не е пречка да се потопя изцяло в атмосферата на спектаклите. Никога не съм вярвала, че ще гледам на сцената на моя град проекти на Питър Брук, Еуженио Барба, Ромео Кастелучи, Силвиу Пуркарете, Пипо дел Боно, Йерней Лоренци, Тимофей Кулябин, но най-вълнуващи за мен останаха срещите с Оскарас Коршуновас и театър „Глоуб“.

Поради симпатиите ми към балтийските режисьори съм благодарна, че съм имала възможността да гледам спектакли и на Еймунтас Некрошус и Алвис Херманис, но Коршуновас влезе в моя пантеон с „Ромео и Жулиета“ (2009), в който Монтеки и Капулети бяха представени като две враждуващи пицарии, а от прословутата балконска сцена ти се завиваше свят в преносен и буквален смисъл.

С особена тъга пиша и за преживяването с Шекспировия театър „Глоуб“. През 2014 г. прочутата лондонска трупа беше избрала Варна за спирка от световното си турне. Разговорът с актьорите беше едно истинско интелектуално приключение и искрено се надявам, че корона кризата няма да стане причина да изчезне театърът на Шекспир, който води съществуването си от 1599 г.

Днес трябваше да съм във Варна, където за 28-ми пореден път да присъствам на откриването на театралния фестивал, на който не съм пропуснала нито едно издание, трябваше да видя всички познати лица, с които споделяме това удоволствие, да обсъждаме защо това или онова заглавие не е в програмата… трябваше… По обясними причини това ще бъде нашето неслучило се театрално лято, но зад маските може да си представим, че сме участници в комедия дел арте – пу, аз да съм Коломбина от Венеция – и така да дочакаме 29-тото издание.

За финал ще кажа досущ като младия Вертер, но във варианта на Лилия Абаджиева, че освен каничка с мляко и кифла за закуска, искам и… компот. Посветените сами ще се досетят за какво става въпрос.

Зорница Кънчева

Други